Ефирни времена

Помня бруталността на един журналистически цинизъм, случил се преди около 10 години пред възможно най-голямата аудитория в България - онази на телевизионните зрители. Беше по времето на т.нар. голяма екскурзия - хиляди заминаваха, напъхали в бохчи само преносимото имущество; по пътя отсам и оттатък границата се случваха разни неща - жени раждаха до разпрегнати каруци, деца се разболяваха, имаше окрадени, имаше и изнасилени... Някои се връщаха, загубили дори илюзията за смисъла на несъстоялото се бягство от един недружелюбен свят. Отсам границата ги причакваше хищната камера на Българската телевизия, която се взираше в отчаяните лица на българските турци. И с някакъв перверзен садизъм изпълнителката на поръчаните репортажи започваше да рови в душите на хората, които дори вече не помнеха сменените си имена. Удоволствието ставаше още по-голямо, когато от нещастниците се изтръгваха подробности за това как са били изнасилвани. В ефира се лееха лепкави детайли на конкретни човешки трагедии. Страданието на хората биваше разчеквано и захвърляно като непотребна гюдерия. Въпросните репортажи, изпълнявани с видимо удоволствие, са между върховите постижения на професионалния цинизъм.
Нямаше да се сетя за тях, ако наскоро Българската национална телевизия не ни направи свидетели на подобен продукт, изпълнен от същата авторка в същия стил и със същия подход. Колкото и формално да беше временното отсъствие точно на този почерк в общата стилистика на телевизионния екран, неговата поява действа успокояващо: Маргарита Михнева възстанови равновесието в полифоничното пространство на поръчковата продукция, където зарзаватчийската простащина, с която се коментират нещата от живота, има своите неоспорими авторитети.
Интересни, естествено, са не самите автори на подобни продукти, а управленската конюнктура, която не се отказва от своя обслужващ персонал. Вгледана във временния статут на своя несменяем хаос, Българската телевизия позволява на хора със и без биографии да облъчват зрителите с махленски интонации и кръчмарски патос, гарнирани с цялото безвкусие на пошлата агресия, която днес минава под знака свобода на словото, в жанр публицистични репортажи. В смутни периоди такава симбиоза е дори удобна за ефирното пространство.
Допускам, че именно отбор от обслужващи журналисти е произвел забележителния рефрен, който звучи по националния ефир тези дни, обединявайки в непоклатимо единодушие всички, които на 1-во и 15-то число се подписват в счетоводните ведомости на най-големите електронни медии в България. Доста патетично и някак молитвено свободомислещите журналисти в жанра "колективна подписка" заявиха, че желаят да се случи това, което е известно, че ще се случи с ръководителите на тези медии, за да продължи свободното присъствие на освободеното слово във формално оспорваното пространство на публичността. По този начин държавната журналистика еметира особен вид ефирна купюра - нещо като индулгенция за утрешни прегрешения или гарантиран кредит за бъдещи разплащания, когато - този път законно - ще се върнат назначените ръководители на радиото и телевизията, помолени от Конституционния съд временно да напуснат кабинетите си.
Като ненужни регулатори на цялата тази предизвестена оперета, в последно действие се очаква да влязат членовете на Обществения съвет. И както се случва навсякъде, където поръчковата журналистика безконфликтно получава ефирно време; където блика от независимо единомислие, няма да има абсолютно никакво значение дали доброволците ще бъдат 3:4 или 4:3.
Еми Барух