Атанас Атанасов
като Федя Протасов

Монолог на актьора (не по роля), който до такава степен се пази за сцената, че се е скрил от самия себе си

От една страна съм търсен, толкова, колкото не мога да поема, от друга страна това ме изразходва, а аз имам необходимост да се заредя отнякъде - от нови познанства, нови срещи, пътувания, книги, филми, срещи с приятелите, които постепенно загубих, от много други неща в живота ми. В това отношение, казвам ти, аз съм един неудачник.
Да, вярно е, че съм се скрил от себе си. И е напълно съзнателно. Може би съвсем в началото на съзнателния ми живот е било така, сега усещам, че е станало подсъзнателна реакция. Причината вероятно е начинът, по който съм живял. Аз имах прекрасно детство, което обаче беше белязано с много смърти, лишения, бедност ... С една дума, сам съм постигнал всичко в живота си и това ме е направило ужасно предпазлив, дори и към майка си. И нямам и не искам да имам близки приятели актьори. Но в никакъв случай не се срамувам от това мое разбиране и не смятам, че е грешка. Просто детството е оставило някакъв белег, като ваксина от едра шарка.
В живота аз не вярвам в Господ. Най-много вярвам в собствените си сили и на безсилието си. Разчитам на това или се противопоставям. На сцената мога да си позволя всичко. Навярно и по тази причина у мен като дете се е появило желанието да стана актьор, с една дума да бъда друг. В началото може би да бъда друг по отношение на социалното и на семейното си положение. Аз въобще не харесвах живота си, себе си, нищо, нищо около мен. Тогава явно съм разбрал, че има едно място на тоя свят, много малко, където аз мога да бъда друг, където животът ми би протекъл, не бих казал по-добре или по-лошо, но би протекъл различно. И с цялата си енергия се втурнах да намеря това място, където да се опитам да бъда по-различен от това, което съм. Понякога се ненавиждам за този свой избор, защото по някакъв начин губя собствената си идентичност, започнах да го усещам. Но тъй като вече е късно да намеря оня Атанас, който съм бил, сега той е разпилян на части, сглобил съм си някаква представа за себе си, такъв, какъвто съм. И когато казваш, че си ме виждала да си говоря с Бога на сцената, то това би могло да бъде протест срещу изгубената ми идентичност, би могло да бъде съгласие с нея... В такива моменти аз говоря с Бога в себе си. Но не ги усещам. Не съм се замислял над този въпрос, не знам.
Ако трябва да се замисля, спомням си, че в някои представления имам такива моменти, някога те се повтарят, някога не. Представленията са различни, местата са различни ... В такъв момент - сега си давам сметка, - аз не знам къде се намирам. За мен сцената престава да бъде ринг, на който трябва да доказвам някому нещо, забравям, че казвам чужди думи, пред неколкостотин души. Тогава дори прожектори не усещам, светлина не усещам. Имам чувството, че се намирам в някакво много особено място, онова място, което ти казах, че съм търсил, което обаче не мога да идентифицирам. Все едно, че съм в клинична смърт. Не усещам нищо друго, освен сетивата си. Усещам нещо, което излиза от мен и се опитва да докосне нещо друго. И по-скоро нещо, което излиза от мен се опитва да ми даде някакви очертания на тяло, чувства, дух ... Да, вече мога да кажа, тогава усещам, че съм намерил пространството, което съм търсил. Но виж, сега аз го формулирам. А след представление не се замислям над тия работи. Но понякога съм изпитвал адска умора. Понякога не съм изпитвал никаква умора. Имал съм много тежки представления, в които никаква трудност не съм изпитвал. А съм изпитвал непосилна физическа и всякаква друга умора и след по-леки представления. Питал съм се защо е така. Може би умората всъщност е в резултат на ония моменти, в които усещането е за безкрайни пропадания, за разтворена пропаст-небе, както ти казваш. Знае ли човек, това е някаква много сложна история.
И в живота си съм имал моменти, в които съм изпадал в такива състояния. Бидейки Атанас, аз все едно съм някой друг. Усещал съм ги тия моменти, но не съм се опитвал да ги формулирам, да си ги обясня. Когато такова нещо се повтори в някоя роля, си казвам: "А, това прилича на онова, което тогава изпитах". Като че ли в крайна сметка това оформя интереса ми към персонажи, които ме доближават до онова усещане. Не че искам да кажа колко съм страхотен, духовен и т.н. Но всеки човек е изтъкан, раздиран буквално от противоречия, от въпроси, от моменти, в които търси и не може нищо да открие ...
Всичко това има общо с Федя, защото в неговия живот има такива пропадания, както в моя, както в живота на Лоренцо Медичи ... Свързано е. А всъщност, ето сега си мисля, че може би режисьорите, които ме разпределят в свои постановки, усещат, че съм склонен, че съм в състояние да не се контролирам. Понякога. Имах много лош старт и във ВИТИЗ, и в професионалния театър, адски се контролирах. Това може би е била оная бариера, която, слава Богу съм прескочил. Казвал съм си "Как сега ще бъда по-различен, когато аз съм Атанас Атанасов. Как ще се трансформирам в нещо друго, срам ме е да го направя." Някакво противопоставяне. Борба на собствената ми личност, която съм смятал, че има качества, въпреки всичко.
Струва ми се, че проблемът на Федя Протасов е мой проблем засега. Федя всички го смятат за жив. Жив, за да могат да го обичат, достатъчно жив, за да може той да ги обича, жив, защото просто пее хубаво, пие хубаво, а той го прави и го е срам. И в собствените си очи той е един мъртвец. Примерно, навремето, като бях студент, отиваме на някакъв купон, и аз решавам: "Не, на тоя купон вече ми е скучно, отивам на втори купон, защото там кой знае какво става!", отивам на втория купон, там същото се прави. Мисля си "Ей, да му се не види, има някакъв трети купон", измъквам се, че отивам да спя, отивам на третия купон и виждам, че пак става същото. Казвам си "Господи!" И се прибирам. Оттогава много-много не обичам купоните.
А любовта? Ами любовта е ... Хм ...(Много дълга пауза.) За Федя Протасов ли ме питаш? Не знам, на толкова години станах, а не знам къде е мястото на любовта и по какъв начин тя трябва да бъде проявена. Аз за нищо не съжалявам за нищо в живота си, но съм я проявявал и след това съм съжалявал, така де, не съм съжалявал, но съм разбирал, че не съм я проявявал по верния начин. Понякога не съм я проявявал просто защото съм допускал, че по друг начин искат да я проявя. Струва ми се, че колкото повече пораствам, да не кажа остарявам, толкова повече за мен любовта става някаква загадка. Имам чувството, че вече абсолютно нищо не знам за любовта. Понякога имам чувството, че любовта може да се прояви и в думата "ненавиждам те" примерно.
Ти сега ме накара да пропиша. Не ми се беше случвало.
2 ноември 1997
Записала Рада Баларева