Несбъднатият интелигент

В критическите текстове на българската литература интелигенцията е чест проблем. Винаги обобщително представяна - като идея, действие или изобщо като културен хоризонт - интелигенцията никога не се харесва на своите представители, които я съветват, обругават, искат от нея още, още, още. Обратно, в художествените текстове тя е представена чрез отделни свои лица, персонажи, но и тук е обградена от сумрачния ореол на потиснатост, несбъднатост, беднотия и тесни социални и духовни желания. Пред българската интелигенция винаги стоят въпросите "Накъде?", "Защо?", "Така не трябва, но как?". Тя все "шарлатанства" и "проси", както я вижда Ботев, все е "на кръстопът и закърмена с отровата на времето" - боде я Пенчо Славейков, все е "неустановена в избора си" - пришпорва я Боян Пенев. Разбира се, пишещите изключват себе си от общата "безформеност" на интелигенцията. Излиза, че големият недостатък на българската интелигенция не е в липсата на ярки носители на идеи, на социални и исторически жестове, а в цялостния й образ, който не споява в специфично лице духовните сили на нацията.
В "Записки по българските въстания" Захари Стоянов е категоричен за вредата от учените хора, които, преди всичко, не притежават морала на родолюбието. По-нататък ненавистта към "учените глави" ще придобие по-глобални размери. Тя ще прониже "Записките" във вид на идеята, че самоцелното знание и култура се израждат в народна вреда. Ботев ще иронизира в "Защо не съм?..." пасивната ученост и ще й припише най-неприятни кусури на егоизъм, нагаждачество и себеоблагодетелстване в "Патриот". За Възраждането не учеността е мерило, а действието. Многобройните училища се грижат да внушат не толкова чисто, абстрактно или духовно знание, колкото да се изявят като национална институция, опазваща език, вяра, отработваща националната идея за свобода като задължително национално поведение. Интелигенцията като съсловие е все още ненужна възможност, действието (като борба, битка с поробителя и обричане на живота в битката) доминира над познанието, културата, интелектуалните размишления. Борбата изисква първичност, интуиция, обричане на физическия живот. А интелигенцията означава култура, надстроечно над ежедневието битие, мисловна абстракция, която принуждава към "заставане над света" и обхващане на света в идеи, схеми, логика.
Това, че интелигенцията ни повече е заета с действие, отколкото с мислене, изправя следващото поколение интелигенти пред тъжната констатация, че интелигенцията пак не е "както трябва". Ако за Възраждането учеността е морален недостатък, то за свободна България тъкмо учеността не достига. Д-р Кръстев обяснява липсата на "културни идеали" със следното: "Грамадното негово болшинство се състоеше от хора почти безкнижни, хора на занаята и на мускулната работа. А на малкото книжни тая почва липсваше. Те бяха прекарали младините си не в книгите, а в действия, в практическа деятелност". В българското културно пространство интелигентът не може да се сбъдне като такъв, ако не се замеси в морална или идеологическа конюнктура, ако не даде моралната си оценка за ставащото. Педагогическата функция на интелигента е задължителна. Затова и най-актуалните фигури в класическата българска литература са тези на писателя и учителя. Появяват се, разбира се, и адвокати, лекари, артисти, офицери, но всички те рядко присъстват с професионалния си авторитет, ценни са преди всичко с моралната си позиция спрямо живота.
Българският интелигент има нуждата да превръща всяка идея или духовно занимание в предметно съдържание. Ако се занимаваш със социални идеи, трябва непременно да ги пробваш в конкретния пламък на борбата или в материализираното битие на чиновничеството. Ако си човек на словото (писател, учител, артист и т.н.), задължително е да покажеш пристрастие към реалните нужди на деня. Подобно омесване с конкретноидеологически конюнктури ражда и една институционализирана интелигенция, за която д-р Кръстев казва, че "пряко образува част от бюрокрацията на българската държава и се губи в нея, или се върти около нея като около своя ос, тегне към нея като към единствен извор на живот и творческа енергия". Формата, външните граници на интелигенцията се обезценяват като нещо случайно, съдържанието се изпълва с обществена рационалност, която придобива статута на съвет, възпитание, внушение на задължителна истина. На интелигенцията й се задава модел на поведение, който налага ценности и безапелационността на това начинание изключва всякаква дискусия. След Освобождението, когато интелигенцията се разслоява в разнообразни професии и изяви, старият модел продължава да тегне като насилие над отделния индивид, който в своята творческа дейност се чувства задължен да афишира ангажираността си към процеса на възпитание. Да възпитаваш чрез гражданска или институционална позиция, а не чрез професия е обичайната интелигентска изява.
В българската литература интелигенцията често присъства с нагаждачеството си към институции, партии, идеологии. Българският интелигент все търси начин да се прислони, цени обществените жестове повече от професионалното задълбочаване. Даже и в епохата на модернизма от началото на века художественото безсилие се дължи често на "липса на хоризонти" (Иван Радославов). Подобна реплика е тъжен отговор на още по-тъжния Алеков въпрос от края на миналия век: "Нима нашата интелигенция се състои само от гороломовци, от каменовци, от байганьовци?". Продължение е на Пенчо-Славейковото обвинение, че интелигенцията ни е безидейна, сама тя не прави идеи, а ползва чужди и "представлява от себе си едно нравствено джудже".
И в положителните си, и в отрицателните си изяви интелигенцията е съдена откъм обществените си, а не откъм художествените или научните си постижения. Трудното намиране на частни, индивидуални пътища я обрича да остане далеч от големите европейски идеи. Позитивизъм, социализъм, индивидуализъм, символизъм, експресионизъм, комунизъм и т.н. са работещи у нас глобални дискурси, които, видимо обединяват интелигенцията, но както отбелязва Иван Хаджийски - идеята-внос предимно се популяризира от нейните български привърженици.
От 90-те години на миналия век започва образуването на естетически кръгове, които яростно враждуват помежду си и се взаимоотричат. Кръгът "Мисъл" изобщо не признава постиженията на възрожденския и късновъзрожденския реализъм, нарича представителите им "фасулковци" и моли бога "по-скоро да си ги прибере" (Пенчо Славейков). Символистите не падат по-долу и се обявяват за вечна естетическа школа - нито пред тях има нещо и някой, нито след тях. Тази склонност към обединяване, възпитателно-дидактични пози и отричане на чуждите идеи поражда и друга отличителна черта на българската интелигенция - тоталитаризма, разбиран като незачитане и враждебност към всичко извън собствената ти идея-лоно. Адаптацията влачи след себе си манталитета на тоталитаризма. Приемат готови резултати и отхвърлянето на всичко различно от тях. Дори и в органичните си идеи (възрожденската интелигенция, националната идеология в нейния градивен вазовски модел или в деструктивния национален модел на Алеко) българската интелигенция винаги е склонна към отрицание на инакомислието. Така се поражда и друго специфично явление - духът на утвърждаването е редом с духа на отрицанието. Органична или адаптивна, българската интелигенция по правило гради и отрицава, но всеки от тези два полюса са тоталитаристично обхванати от идеята за собствената си единственост.
Интелигенцията ни е бедна. Толкова е бедна, че за да се защити от материалните си несгоди, обявява бедността за своя добродетел. Възрожденските ни дейци заклеймяват богатството като аморално и духовно-скопено. Същата житейска гледна точка споделя и Алеко Константинов, който заявява, че "гледам на богатството почти с презрение". Бедността е не само принудителен начин на живот за нашия интелигент, но и негова гордост, гаранция, че се занимава с духовни неща. Бедността се превръща в надличностна, всеобщо-могъща концепция-стратегия, която разобличава всяко богатство като разлагащо, неразумно, порочно и духовно-безплодно. Тя е доказателство за честност и идеализъм. Никога българският интелигент не се е замогвал с труда си, ако не се е отдавал на партизанство, прагматично-осребряващи конюнктури, унизително чиновничество, наричано от Вазов "службогонство", а от Захари Стоянов "гечинмек". Стремежът на интелигента е да стане министър, политик, чиновник. Зависимостта от бедността и мотивираното от нея прилепване към институциите определят интелигента като не-свободен, зависим. В класическата ни литература българската интелигенция е представена предимно чрез учители, писатели, политици (винаги малко политикани) и много рядко чрез художници, артисти, музиканти. Първият тип интелигенти са по правило ангажирани със социални конюнктури, докато вторият изисква свобода, за да бъде преработен животът в абстрактни обобщения извън катадневните негови нужди. Никъде във възрожденската ни литература не се срещат фокусници, акробати, певци. Робството е прокудило тези артистични изяви и е дало приоритет на конкретно ангажираните в социален и национален план професии на учителите, писателите. Писателите, например, тъй много се роят, че Вазов пише комедията "Кандидати за слава", където куцо и сакато се е втурнало да представя и моделира нацията чрез писателство. Нахлуването на модерния свят не променя кой знае колко колективистичния манталитет на българската интелигенция. Патриархалното се пренася върху държавното, интелигентските професии и интелектуалните прозрения продължават да се ангажират с всеобщите социални нужди. Това бележи интелигенцията ни със знака на синкретичност, включваща в едно бит, философия, социалност, художественост. И до ден днешен интелигентът смесва битовото с философско-екзистенциалното, социалното с личното, фикционалното с реалното.
Родната ни интелигенция неразрешимо е изправена пред драматичния си проблем - родно или чуждо. Самият факт, че повече преобладава съюзът "или" вместо съюза "и", говори, че българската интелектуална мисъл е поставена пред избора дали да опази органичната си самобитност, или да разтвори себе си до реципрочност, която (както всички твърдят - от Пенчо Славейков до Гео Милев и Константин Гълъбов) трябва да оплоди родното, а не да го погуби или развали. Но родната ни интелектуална мисъл много често изоставя себе си и се реализира като превод на големи европейски идеи. Постоянните й комплекси за бедност и провинциалност я тласкат към адаптивност, към безкритично приобщаване към проявите на модното, което в българските очи винаги е чуждо, иностранско. С огромната си национална интуиция Вазов представя подобен псевдоинтелигентски манталитет чрез героя си Гороломов от "Епоха - кърмачка на велики хора", който въплъщава ту социалист, ту френски якобинец, думите му по правило почват с нещо, което е "на мода тогава". Такива интелигенти, които "нищо нямат да губят", явно не са свързани достатъчно с родното, затова не могат да използват сериозно и чуждото. Българският интелигент е обречен на "модност", т.е. на временност, на нераждащи конюнктури и на деструктивност и спрямо родното, и спрямо чуждото.
Подобно състояние на "безпътност", на непълноценна свързаност и с родното (което не се познава или се презира), и с чуждото (прието само чрез външните си контури или насилствено присадено в родното културно пространство) ражда и друго културно вайкане - Изток или Запад? Коя от двете посоки е нашият естествен културен път на развитие? Отново "или", отново безкомпромисен избор, непредлагащ алтернатива или обединение на двете културни посоки, за които много често се забравя, че съществуват паралелно в нашето културно съзнание. Тъкмо тази категоричност при избора само на Изток, или само на Запад Янко Янев определя като "обезпътяване", като "криза на българското национално самосъзнание", като липса на "историческо мислене". Собственото лице предполага и собствен избор на оплодяващото чуждо, което подсилва, а не разгражда родното. Примери: Иван Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Теодор Траянов, Гео Милев.
Антоанета Алипиева