Песоа не е точно Песоа

Отегчение, униние, пресита от битийната празнота. Основополагаща умора от невъзможни за понасяне банални усети и чувства. Уединена яловост. Болезненост пред факта, че самият ти си лицето на болезнеността. Ужасите на самотата именно в акта на нейното изтънчено прославяне. Гнет, уталожван чрез хлевоустие. Бихме могли да продължим серията сцепляващи се назовавания, но дори най-фините наслагвания в нея не могат да отменят зловещата присъда над Фернанду Песоа, наложена неизвестно от кого и защо: той не може да напусне вселената. Негово трагично задължение е да разкъсва снопа, съединяващ нишките на човешкото.
Постигнал без домогване статут на една от невероятните фигури на двадесети век, вероятно винаги неуместен, гениалният португалец продължава да вмята изненади. Поет, усъмнен в най-безспорните и неотразими свойства на поезията, разколебан до немай-къде в самата артистична изразност; невидимият, съумял с години напред след биологическия си край да съхрани и не съсухри своята анонимност; беглец в непомерни по мащабите си мечтания, изчистени от каквито и да било желания на просторечивото и напълно забравено човешко тяло. Мечтания, които не повличат със себе си човечеството в нови кървави бани, но също така грандиозни, както дузина утопии. Речи, в които един слабоволев човек се мъчи да казва все повече и повече, но без да е угрижен да го разбират, без да се вижда като писател, без компромиси и увъртания.
Преди Песоа не това са били водещите черти на един гений. След неговата смърт признаците на свръхсъстоянието на човешката личност отново се посукват в различна посока. Фернаду Песоа с цялата пълнота на съществуването си сочи нечовешкото в себе си. Той сам е огромна литература, която бавно помята от тялото си бъдещето на писането.
Фернанду Песоа не потушава възмущението си, когато препрочита свои стари записки и бележки. Изповедта на един поет се оказва проговаряне на Нищото, фрази, които не само не могат да го демаскират и разобличат чрез написанието, а, напук на исканията на своя автор, само разширяват ужасяващата вселенска празнота, зиналата умора от себе си, отвращаващата вялост на литературата, не само нейната невъзможност, но и грандиозната престъпност на живота. Песоа жадува да изпише лоното си, но не помни текстовете си, няма сигурност дали тези параграфи са минали под перото му, възможно ли е да е обладавал в някаква мяра опита за тяхното построение. Да е на себе си, но и да е коренно различен, да е панта между напускането и оставането, случили се едва в сияйните полета на мечтите, панта на врата, но съвършено неподвижна. Панта с очертанията на самия живот.
Светът на Песоа е свят, напуснал с декадентска отврата талазите на голямото познание и неговите нарастващи игри, както е и безусловно свят, повърнал профетическите замашки. Без трите кита на поезията ерудицията, прозрението и играта - творчеството на Песоа дава излаз на невъзможното.
"Книга на безпокойството" не си струва да бъде четена от кора до кора, защото тя е натрапчиво монотонна, предъвкваща, преднамерено скучна. Тя дразни. Фернанду Песоа внушава отвращение от самия акт на четене. Той прокъсва вярата в своето собствено съществуване. Непонятният португалец е писал, за да си доказва, че някак живее, че го има, че самият той се има.
Написанията на Песоа не са облъхнати от стерилния лукс на прозите на Рилке, в тях липсва благата взряност право в лицето на другото човешко същество, която познаваме от великолепните фрагменти на Елиас Канети. Дори в най-ожесточените си откъси от "Подслушвачът" маестрото от Русчук реже, докато достигне до здрава тъкан. "Книга на безпокойството" няма много общо с наркотичната омая от парадоксите на Емил-Мишел Чоран. Всички споменати текстове са писани чувствително по-късно, но отпечатани далеч по-рано от тежкия опус на Песоа. В него той не е нито автор, нито пишещ читател. Вадейки гредата от окото си, божественият Фернанду иска да извади самия себе си от битието.
Кой всъщност е Песоа и би ли могло казаното дотук да се отнася с ненакърнима сила за всичко негово. Отчасти. Ако в едно свое стихотворение той възкликва в излив на непринуденост: "О, щастие велико е да не бъда", то този възглас би могъл да бъде четен в призмата на очертаване на всички различия между нещата и впръсване на човешкото същество равномерно в тях. Но прозите на Песоа раздиплят историите именно на рухването на подобно начинание.
Мечтател по принуда, погнусен от сломяващата незначителност на всяка човешка биография, Фернанду Песоа се размножава в смайващо количество от трудни за припознаване лица със свои собствени жития, висини и падове. Той не поделя конкретната си личност на мрачна и светла страна, а организира в дълбините си мащабен театър на сенките, сцена на въображаеми събития и почерци, на разнообразни и с различна сила мечтани от самия него идентичности. Всичко това е вършено с удивително по стойността си безразличие.
Губещ все повече представа за реалния Друг, който диша в съседната спалня, канцелария, кафене, грандиозният поет се раздробява на късове, които носят различни - от интимно затънтени до граждански апелативни - нужди, копнения и интереси. Осъзнавайки метежите на нарастващата пустота в себе си, с гениална грижливост Песоа разграфява хетероинимните си провинции, тези дъждовно забулени зони на различно модулирана монотонност, които никога няма да бъдат направлявани от единен център. Песоа няма никаква власт над себе си и своето отвращение.
Песоа от гражданските регистри е без реално значение. Незначителни са семейните травми, конкурсите, увлеченията по футуризма на Маринети, вдъхновяването за ключовото за цялата португалска култура модернистко списание "Орфей". Смъртта му, едва на 47 години, във френската болница на Лисабон, все таки нелеп, но очакван с безгрижие край на един търсено самотен живот.
Приживе той публикува една-единствена книга с названието "Послание", която съдържа исторически фрески из португалското минало.
Фернанду Песоа смогва да съществува и е на себе си единствено когато пише и публикува под прочулите го в цял свят по-късно хетероними. Алберту Кайеру, Рикарду Рейш, Алвару де Кампуш, близо 72 на брой наметала, под които Песоа иска да открие пристан и заслона от собствената си унила нищожност. Тези въображаеми персони са изтрили 1888, рождената му година, както и годината на смъртта му - 1935, но не са оставили много податки и за съществуващото между двете дати. Така Песоа сам се спасява от неумението да не се понася. Знаейки всички тези биографични ловкости на Песоа, трудно за вярване е, че на корицата на книгата му има негова фотография.
Фернанду Песоа открива своя Остров на блажените, но, за жалост, върху него виреят само поетите, върху него дори най-тъмните им стихотворения са прорязани от сиянието на сплина. Там, на Острова, прозите са невъзможни.
Когато през 1982 година за първи път е публикувана "Книга на безпокойството" от Бернарду Суареш, поредният хетероним на Песоа, то трудно се открива по-ярък знак за факта, че той вече не е вярвал в литературата. Ръкописът на книгата е изваден от станалия световноизвестен баснословен сандък на Фернанду, чиито скъпоценни ръкописи и сега продължават да се разчитат. Днес не може да не ни стряска как самият Песоа се е притеснявал от това дали наистина съществува и затова е произвеждал такова мощно количество текстове от най-разнородно естество, чиято жанрова принадлежност е костеливо доказуема. Някак се потвърждава фактът, че от един момент нататък големият поет не може да пише просто стихотворения и преминава към езикови образувания, в чиято дълбочина вилнеят най-ожесточени лингвистични енергии. Напредването на модерността прави писането на фрагменти единствено възможно.
Фернанду Песоа е заделил в един изключителен свод своята постпоезия, за да не заразява с вирусите на края патосите на писането, екстаза и сладките опиянения от собствената измамна мощ. "Книга на безпокойството" смазва с чисто формалните си обеми. Тя е дневник на един обикновен лисабонски помощник-счетоводител, в който са включени медитации и озарения, обикновени описания, размисли, сънища и задраскани чернови, изплъзващи се парадокси, декадентски клишета. В италианското предисловие към неистовия корпус на Суареш-Песоа тънкият познавач на Песоа Антонио Табуки е склонен да нарече несвързания формално текст роман или по-скоро анти-роман, доколкото на персонажа му е присъщностно най-вече видимото безличие. Струва си да се отбележи, че интерпретативната традиция, свързана с творчеството на Песоа, симптоматично първо го нарича безподобен и веднага след това се впуска да създава вълни от значения, контекстуални кръгове, които да го отнесат към спокойствието на Острова. Това е приемливо за хетеронимите на поета, не и за прозите му.
Самият Песоа е предвиждал подобна тактика и сам в един от отрязъците си казва, че несъмнено бъдещата критика, която ще го спипа след смъртта му, ще се завтече да го описва като задушен от средата, ще търси социалните травми, а няма и за миг да предположи, че и днес има болни от неговото екзистенциално страдание.
"Най-долната от всички потребности - пише Песоа, - е нуждата от споделяне, от изповядване". Изразяването е грешка, подчертава поетът и продължава да търси спокойствието на най-значими отсъствия. Да живее без любими и близки, без семейство, бездейно, единствено в ресурсите на собственото си въображение. Да се отказва с омерзение от себе си, за да открива пак себе си, подготвяйки нов отказ. Да мрази пътешествията, а да не спира да се движи, лелеейки. Това са само част от условията, които писателят следва, за да продължи съществуването си.
Потъвайки все по-дълбоко в себе си, знаменитият португалец, който през целия си живот е удържал своята неизвестност и едва ли е подозирал какъв мит начева, харесва с нарастването на опита си тъкмо повърхността, външното, пошлото, посредственото, за които именно той има вкус. Но да правиш благодеяния, показвайки несъстоятелното, пише Песоа, е излишна прищявка.
Всички прозаически текстове на Песоа окръглят един бъбрив, необичайно разлат стремеж да се фиксира омърлушването, за да се набележи подстъп към неговата философия.
Дневникът не поставя въпроса за разкъсването на душата на две противоположно заредени половини, той е обзет от нежеланието да имаш душа. Както и да се откажеш от нея. Невъзможният избор на Песоа е предопределен от копнежите по съвършенство, категорично изискващи незавършеност. Ценностите, носени от човешкото същество, са придобити точно чрез неговото титанично малодушие.
Писането на Песоа е и начин на самоунищожение, матрица на разрушението на самотата, на разгромяването на собствената си свобода. "Не ти ли е възможно да живееш сам, набляга Песоа, родил си се роб". Паричните нужди, стадните чувства, любовта, тази неистова умора да бъдеш сам, тази самоизмяна, нуждата от съжителство - в тях е човешката трагедия.
Познанието, че всичко е еднакво и в същия момент различно, не носи утешение и милост за Песоа, а само прелива тъгата в него. Писателят може да бъде спонтанен единствено в своите мечтания, в състоянието "полу-съм".
"Завиждам на всички хора, че не са мен. Тъй като от всички невъзможни неща това винаги ми се е струвало най-невъзможното, именно то стана повече от всичко мое всекидневно терзание, мое отчаяние във всички тъжни мигове." Това пише Бернарду Суареш в своите записки на помощник-счетоводителя, но тази бележка се въззема и добива смутната стойност на коментар на Фернанду Песоа за целия негов живот, защото много по-лесно, но и с по-голям замах можеш да припишеш някому другиму своята най-интимна драма.
Може би най-коректно е да не смесваме поезията и прозата на Фернанду Песоа, нито да отхвърляме някоя от тях, а да се възхитим как гениалният майстор е успял да се отдели от тях, да постигне нищото, след което масивите на литературата стават все по-мастити, но шансовете й за просъществуване граничат с минималното. Като че ли Песоа е напъхал всичко в знаменития си сандък, за да ни предварди от прибързано знание за това как е скъсвал непрестанно с литературата, как е сложил точка в края на амбицията й, виждайки собствената си несъстоятелност.

Марин Бодаков

Фернанду Песоа. Книга на безпокойството. Превела от португалски Даринка Кирчева. Изд. Кибеа. С. 1997