Тъги и радости

"Славейковците" в Малък градски театър (зад канала) не пеят като славеи. Те пеят с голям ентусиазъм ту мощно, ту нежно, ту закачливо. На сцената се редят изображения на картини от живота на няколко поколения бащи и синове. Не точно Славейковите - спектакълът не цели представяне на поезията или живота им. Това е по-скоро един носталгичен поглед към далечни години и усмивка към представите ни за тях. Годините, изписани с цифри от шаблон на първолак, през които минаваме, не са точно тези, за които може да се прочете в учебника по история. Изпетите и изтанцувани "събития" са видени сякаш от два чифта очи. Спектакълът намира истината в личното преживяване, в личното усещане. В шеговитите, в лиричните, в иронично поднесените героични песни се съзира не историята, а това, че следите й ги има и в любовните трепети, и в общото дело. Важни са не толкова епохалните събития, а тяхното място в личните пристрастия, недоволства, радости. В позите и жестовете, в усмивките на типажите, във фалша и искреността им миналото е по-понятно и съвсем не е безлично. А на сцената има и един по-различен човек - самотник, музикант или просто наблюдател (Ицхак Финци). Той ту се поддава на ентусиазма на останалите, ту се озадачава от него. Вглежда се в това, което става около него, взира се в публиката. Сякаш ту той, ту зрителят застава отстрани на случващото се - има кой да каже трябва ли да е така. И какво всъщност става.
Славейковците, режисирани от Бойко Богданов, съумяват непосредствено да предизвикат тези лични преживявания най-вече с огромното удоволствие, което насища всеки тон, всяко движение. Великолепни са актьорите от трупата - един жест, една стойка - и в представата изниква цяло съсловие, карикатурен тип. Всичко е разпознаваемо и все пак неочаквано забавно в силната си жизненост.
Финалът не издава присъда, нито назидава. В монотонния напев, в хаоса и неопределеността, които преплитат символи, знаци и реалност, няма вече обща песен. Режисьорът остава верен на онова преживяване на тежестта на времето, което всеки носи. Няма лозунги, няма го и познатият от близкото минало и все още очакван от някои светъл исторически оптимизъм, има просто малка мигаща светлинка сред мъглата, към която всички устремяват погледи в тишина. В това представление го има сякаш онова празнично, замайващо усещане, което е носил възрожденският ни театър, за радост без пресиления му идеен патос. Стилистиката запазва докрай единството на тези невинаги уравновесени една с друга сцени. Опитът за ограничаване на изразните средства дава по-малко нюанси, но много по-голяма комуникативна сила на спектакъла. Без претенции за висока естетическа рефлексия, без да изхожда от текста и неговата интерпретация, "Славейковци" успява и да представи, и да интерпретира трепетите и умиленията, гордостта и срама, с които гледаме към историята. Един възможен отговор на въпроса какво е миналото в нас и за нас. В песента "дори тъгата извор е на радост".
Мая Спасова

-------------------
Славейковци, режисьор Бойко Богданов, композитор Петър Радевски, сценограф Вечеслав Парапанов, актьори: Илка Зафирова, Анета Сотирова, Мария Сапунджиева, Василена Атанасова, Ицхак Финци, Продан Нончев, Иван Петрушинов, Пламен Захов, Христо Мутафчиев.