На дъното? Това звучи добре!

Във втората част на спектакъла на Александър Морфов "На дъното", поставен на голямата сцена на Народния театър, има епизод, в който Настя, наричана Фаталната любов (Рени Врангова), разказва за своя любим и преживяната с него "фатална любов", а Барона (Стоян Алексиев), Квашня (Албена Колева) и останалите жители на дъното й се подиграват, че това е измислица и с наслада я уличават в лъжа. Само Лука (Наум Шопов) я утешава, че ако тя вярва в разказаното и преживяното, то действително се е случило. Това може би е единственият поетичен момент в спектакъла, който напомня за представленията на Морфов по Шекспир - където хората на сцената (отломки от субекти) се отлепваха от "дъното", живеейки сред зрелищни, красиви приказки, спасяваха се в Шекпировите сюжетни игри със сънищата, в бурите на мечтите си, в измислиците, осъществими чрез театралната машинария. Тук, в "На дъното", Александър Морфов се занимава със съществуването на тези отломки от някога цялостния субект, с хората, живеещи на дъното, за които преживяната красива измислица е вече само нелепица, още един абсурд, сред множеството от абсурди, с които живеят и който те злостно отхвърлят.
С този спектакъл режисьорът предприема сериозно изследване-описание на съществуването на общността във време, лишено от измерението на "високото", на човека, живеещ сред морален разпад и с крайно притъпена чувствителност. В предишните му представления, макар Шекспир да беше интерпретиран чрез "телесната долница" (Бахтин) и аристократичният (високият) пласт да беше снет и смит в "низкото", все още имаше компенсаторни преживявания чрез фантазиите, чрез тях се преодоляваше телесното. В "На дъното" няма подобни "компенсации" - Васка Пепел (Николай Костадинов) не може да се ожени за Наташа (Карла Рахал), повлечен от властната разюзданост на бившата Васа Железнова - Василиса Карповна (Мария Каварджикова); на Настя дори не й позволяват да си мечтае, а и милосърдието на Лука е иронизирано. Целият спектакъл е потопен в тъмна, кафяво-черно-охрена гама (много добра сценография на Вечеслав Парапанов и на Елена Иванова - костюми), бялото е "отпуснато" само на ангела, на савана, на разказа на Настя, посипан с ангелски бял пух; потопен е в мрачния свят на населяващите дъното - хора сякаш без души. Експозицията на спектакъла (първа картина) е описание на действащите лица като пълни отрепки. Първата част (до антракта) е показване на живота им сред и пред смъртта на Ана, жената на Кърлежа (Валентин Танев), а втората е подготовка за друга смърт - тази на Костильов (Михаил Петров). "На дъното" е живот сред смъртта, пред която всички са станали безчувствени, както са безчувствени към собствения си живот. Може би най-силната, смешна и мрачна сцена в спектакъла е подготовката за погребението на Ана, която е гротескна кулминация на усещането за пълната размитост на границата между живота и смъртта, на невъзможността тази граница да се преживява болезено. Този точен "разрез" на живота на дъното на човека днес е направен от режисьора Александър Морфов с известно отстранение, от дистанция (той представя спектакъла и разказва, води "тази история", може би съчувствайки на действащите лица, но без да "влиза" в нея), но и с видимо болезнена съпротива към това живеене. Така и на зрителя му е доверена позицията (съвсем по Брехт) на размисъл върху видяното, оставено му е пространство за избор, вместо да бъде въвлечен в преживяването на едно мощно и крайно отчаяние сред живота на дъното, което да го доведе до катарзис.
Видимите аналогии с "Ъндърграунд" на Емир Кустурица поставят спектакъла по-скоро в широк контекст (като обобщение на направеното наблюдение-изследване), а и тези аналогии са обявени от режисьора чрез ред цитати в представлението (винаги неуспешното самообесване, оркестъра, съпровождащ гуляите, и т.н.) Пиесата на Горки "На дъното" е интерпретативно преобърната от дистанцията на почти век (95 години) от нейното написване, поставена е чрез анализа на резултата от експеримента с конструирането на "нов свят и нов човек", който човек според този спектакъл не просто е все още "на дъното", но и е крайно разложен от дългото живеене там. Сред най-точните образи (различни изрази, бих казала гестуси) на това разложение, в много добри актьорски изпълнения, са тези на Барона, който Стоян Алексиев играе като налудничав изпаднал, почти Гоголев персонаж, но напълно лишен от драматизъм; на Актьора, представен от Валентин Ганев като колаж от несъстояли се роли, леко фалшива патетика, безхарактерност и покварата на игровия цинизъм; и този на Андрей Митрич Кърлежа, изграден от Валентин Танев като уродлив мизантроп, крайно деформиран и деградирал от мизерия, унизен бачкатор.
Колкото до репликата "Човек! Това звучи гордо!" тя е очевидно овехтяла (и) от ирония. А "На дъното"? Това звучи добре!
Виолета Дечева