Хроника
на един предизвестен
триумф

Анна Томова-Синтова с четири последни песни на Рихард Щраус

Анна Томова-Синтова долетя отново в София (предишната "спирка" бе Атина) - този път за концерт със Софийската филхармония и нейния генерален музикален директор Емил Табаков. Програмата обещаваше на концертната аудитория среща (всъщност първата, откакто певицата е име от световно значени) с коронните за Томова-Синтова "Четири последни песни" на Рихард Щраус и интригуващо участие във финала на Четвъртата симфония от Густав Малер.

Идеята
Анна Томова-Синтова: "Преди много години, в самото начало на моето развитие, направихме тук концерт с "Четирите последни песни" с Руслан Райчев. Това беше период, в който аз много интензивно работех с него. Мина много време, песните бяха приети навсякъде особено радушно. В тези двайсет години те бяха решаващият период от моето развитие.
В края на живота на Емил Чакъров имах щастието заедно да направим в Париж с Радио Франс тази програма Малер и Щраус. Тя премина при някакъв феноменален успех, публиката беше много ентусиазирана... и нашето голямо желание беше концертът, същата тази програма да бъде осъществена и в София. За съжаление събитията осуетиха идеята... Оттогава минаха години и сега съм много щастлива, че Емил Табаков прояви интерес към нея и я осъществихме със Софийската филхармония. Щастлива съм да поднеса това изживяване на софиянци."
Интерпретаторски сюжет
Минали са повече от двайсет години, откакто Томова-Синтова е разгърнала за първи път партитурата на "Четири последни песни", когато е предусетила, че тези най-поетични лебедови страници на Щраус са като че ли писани тъкмо за нея. Убедена съм, че работата й върху тях вече е имала за своя основа някакъв опит в Щраусовия репертоар... Факт е, че появата й в този цикъл е наистина много повече от радушно приета. Оттогава тя така свързва името си с тези песни, че не може да се говори за тях без съобразяване с името й. Тя сякаш естествено продължава листата на най-признатите интерпретаторки на цикъла: от Кирстен Флагстад, която остана в историята на "Четири последни песни" като тяхна първа изпълнителка, заедно с Вилхелм Фуртвенглер, до Елизабет Шварцкопф с много силното й изпълнение с Джордж Сел и не така щастливия втори запис с Ото Акерман... Но Анна Томова-Синтова направи еталонна стъпка в записа си с Берлинската филхармония и Херберт фон Караян. Някому може да звучи пресилено, но лично за мен нейната интерпретация от съвременна позиция е много по-загадъчна, по-интригуваща от тази на великата Шварцкопф. Анна Томова-Синтова е контекстуална певица. Нейната гледна точка никога не е единствената в определена творба, тя винаги е в сложна комбинация с останалите компоненти на произведението. Най-интересна черта на индивидуалното й музикантско действие е, че то е проникнато дълбинно от усещането за общ смисъл, от търсенето и изискването на точно определената среда, определена от твореца, така, както певицата го разбира. И тук философията на нейния собствен подход предлага модерна рефлексия върху отношението текст-музика. Постигнат е както много силен интензитет в степенуването на настроенията на песните, така и тънко почувствани и предадени различия в тези така красиво носталгични поеми, под знака на залеза, които Щраус наистина е изваял съвършено като поетика, музикално развитие, темброво сливане... Напълно е разбираемо защо Карл Бьом, например, в своето завещание е пожелал именно Анна Томова-Синтова да изпълни на концерта в негова памет любимата му четвърта песен "На здрачаване". Тя единствена е по текст на Айхендорф (и впрочем е добавена към трите песни по текст на Хесе не от Рихард Щраус, а след смъртта му от д-р Ернст Рот, неговия лондонски издател, и е посветена на него). Диригентът с най-дълготрайното и най-позитивно влияние в живота на Томова-Синтова, Караян, е предпочитал "На заспиване" - третата песен, което може би е причината тя да я пее сякаш обсебена... С необикновената си музикалност певицата е усетила как да излезе от оркестъра, да го поведе, да създаде чувството за промълвяне на желанието за оттегляне и да поеме "размисъла" на цигулката, за да се потопи в поривното "Und die Seele unbewacht will in freien Flugen schweben" (...и душата волно да се рее в свободен полет)... Тук е разковничето на интерпретационната идея на Томова-Синтова - да се слее максимално със спокойната, морна, носталгична, но същевременно примирена атмосфера на песните... Да, но това сливане е най-трудната работа, защото идеята на Щраус е двойствена по отношение на гласа, а и в четирите песни мотивът за сбогуването с живота има най-различни проявления. Това прави изразяването на певец и диригент твърде комплицирано - минималната амплитуда на настроенията и способите за тяхното експониране....
Взимам партитурата на "Четири последни песни" и виждам колко внимателно е прочела, как дълбоко е вникнала и как е чула цялата тонова фактура, за да я анализира или усети (но за мен това не може да бъде плод само на интуиция и работа само върху нотния текст), как точно се съвместяват пластовете в творбата... Това наистина е смайващо чуто. Забележителен е финалът или по-точно, изпяването на последната, ключова, фраза в "На здрачаване" -
"Wie...sind wir wаndermude - ist dies etwa der Tod?" ("Толкова сме уморени - дали това е смъртта?") в много бавно, низходящо движение - тя го прави "нон вибрато", или с едва забележимо, латентно вибрато, отчетливо артикулирано навън, за да се чуе в много тихата динамика, предписана от композитора. Но също и за да подготви фантастично квартовия мотив на просветлението, написан така, сякаш изплува в съзнанието след декларираното примирение, с което се очаква смъртта... В няколко такта сякаш са събрани шест десетилетия или по-точно идеята за цял един живот, свързан с музиката, който си отива.
Съзнавам, че се впуснах в подробности. Но когато се срещнеш с явление от такъв характер, никак не е достатъчно, а и доскучава да се казват все едни и същи думи. Дори в подобни случаи думите понякога започват да си отмъщават. И след като поводът е от такъв висш порядък, от какъвто е изпълнителската концепция и, още по-силното, реализацията на тази творба от голямата наша певица, тогава естествено идва желанието за разкриването на онези детайли, които правят нещата изключителни. Тук трябва да припомня, че "Четири последни песни" в последните двайсет години са предпочитана творба за много малко дами от световния елит: Гундула Яновиц, Кири те Канава, Джеси Норман, Монсерат Кабайе, Фелисити Лот, Черил Стюдър... И почти няма интерпретация, според мен, която да е изтръгнала толкова от редовете, написани от Рихард Щраус. Слагам "почти" единствено заради Гундула Яновиц, която е много силна в своя възглед за Рихард-Щраусовия опус, но ми се струва, че сравнението с Томова-Синтова не издържа по отношение на тембровото мислене на нашата певица, прозряно като основополагащ момент именно за тази творба. И после! Когато знаеш какъв тембър ти е даден от Бога, и когато знаеш как да го направиш многодействен и едва ли не да го разлагаш и събираш в едно повече времево, отколкото пространствено музикално творение, тук само можеш да респектираш... Този щастлив дар е даден действително на малко големи имена в музикалното изкуство.
Концертът
Той беше предварително очакван като събитие за сезона. Всъщност изпревари го самата певица, която по-малко от месец преди това направи страхотна италианска демонстрация с концертното изпълнение на "Мадам Бътерфлай" в Софийската опера (вж. "Култура", 31 октомври т.г.). Но не беше само очакването на Томова-Синтова. Емил Табаков и Софийската филхармония имат зад гърба си вече стойностния опит с интегралния запис на симфониите на Густав Малер (вж. "Култура", 29 ноември 1996), както и достатъчно вписани в репертоарната си листа Щраусови творби. Самият Табаков е обладан от тази музика и знае много добре какво търси в нея. Последните десет години са реалното доказателство за това. Налице бяха всички основания да се очаква едно музициране, което може да те накара да слезеш от наблюдателния пост и да се потопиш в музика, която с годините ти става все по-близка...
Не можа да се случи, но от това не бешо по-малко интересно. Изпълнението на Четвъртата симфония на Густав Малер започна някак на тласъци, на приливи и отливи по отношение на ансамбъла и гъвкавостта в многобройните Малерови темпови предписания... Някъде звуковите прозрения, които си чул от този оркестър (особено на запис), все пак докосваха ухото, но цялата първа част твърде много се люлееше около опорни точки. Това бе компенсирано донякъде във втората част с цената на по-твърдия звук и твърде грубички контрасти и изграждания, с презумпцията за агресивност... Най-красива стана бавната трета част, където Табаков внуши трансценденталност, прозрачност, която бе забележително постигната в началния и крайния дял; в средата неколкократно отново се прокрадна впечатлението за някакъв вид разпад. Финалната част бе много добра - не само поради вдъхновяващото присъствие на Анна Томова-Синтова, но и поради очевидната заинтересованост на оркестъра и желанието на всеки един от музикантите този път да слуша "ставането" на частта и да бъде максимално рефлективен спрямо диригента. Това мигновено промени нещата. Томова-Синтова бе изградила своето соло в търсене на равновесие между чистотата на детското светоусещане и специфична артикулация и звукоизвличане в мащабите на симфоничното развитие, част от което е и нейната партия - отново с много разбиране за тембър и форма.
Разбира се, изпълнението взриви публиката - не беше възможно да не стане; дори и тези, които следят и записите й, и сценичния й и концертен път, бяха зашеметени. Знае се, че стойността на живото изпълнение е не само в достоверността, но също така и в единствеността му. А тази вечер то бе наистина единствено... Събрала в себе си една невероятна чувственост и страст, заедно с дисциплината на звукоизвличане, която при нея е уникална, Анна Томова-Синтова беше, струва ми се, страхотен пример и за самия оркестър... Тя показва във всяка нота, че в изкуството не може да има не празен ход, но дори празен дъх... Тази грандиозна концентрация и интензивност в музикалното преживяване е повод за много размисли... Филхармонията реагира отзивчиво, оркестърът бе гъвкав с много добър звук в по-голямата част от изпълнението. Специално искам да подчертая солата на Ангел Станков и общата темброва хомогенност на изпълнението. Но все пак, все пак, как му се иска на човек да усети подобна концентрация и, най-важното, подобна звукова култура и дисциплина в оркестъра-партньор - дори ако става дума само за интензивността в тихото звукоизвличане; в случая - основополагаща за красотата и целостта на формата.
Вечерта остава паметна. Подобно нещо не се случва често в София, която и в това отношение хич не прилича на европейска столица. Но това не пречи на вярната софийска публика да предусеща новите интересни идеи, които може би са се породили между Анна Томова-Синтова и Емил Табаков. Струва ми се, че те са неизбежни.
Екатерина Дочева