Хаос в действие

Гамбит на Юриноме / Хаос в действие
Международна мултимедийна интерактивна акция
по идея на Евгения Демниевска - Париж
Участващи екипи: Париж, Аахен, Кьолн, Белград, Хелзинки, Кембридж, Истанбул, Атина, София, Скопие, Краков, Тарту
Организатор на софийския екип: Раймонда Мудова
Художници: Любен Костов, Правдолюб Иванов, Калин Серапионов, Николай Иванов, Милчо Андреев, Иван Мудов
Изкуствоведи: Весела Лозанова, Ирина Генова, Диана Попова, Мария Василева, Десислава Димова
Компютърни специалисти: Камен Чолов, Светослав Казаков, Борис Николов
Спонсори: Център за изкуства "Сорос", Г. Руф - посланик на Швейцария в София, Галерия "Ата-рай", Издателска къща "4К", Радио Франс Интернационал, bol.bg - Интернет доставчик

Диана Попова: С черешово топче в Интернет

Неотдавна разказвах на колеги, че акцията "Хаос в действие" е петото нещо, което се случва за първи път в съвременното ни изкуство, на което присъствам и в което участвам. И винаги се повтаря една и съща схема: шепа ентусиасти с подръчни материали развиват някаква дейност, която за останалите е непонятна и често се посреща със снизходителна насмешка. Така беше например с първите хепънинги и инсталации у нас в средата на 80-те години. А в средата на 90-те години концептуалното изкуство вече съвсем естествено битува в нашия художествен живот. Вероятно така ще стане и с изкуството по Интернет, чието начало бе положено в галерия "Ата" от 4 до 8 ноември 1997 г.
Искам да бъда разбрана правилно: проекти на български художници в Интернет има, някои от тях са участвали на международни форуми. Но за първи път наши автори се включват в международен проект именно от София и от собствената си страна. И отново ситуацията напомня черешовото топче на Боримечката - малка артистична група с подръчна техника и мъглява представа за възможностите й все пак успява да "гръмне". (После - вероятно скоро - ще дойде ред на добре организираната "тежка артилерия".) Ролята на този "гръм" е проучвателна и образователна, но най-вече заявява желанието да покажем, че ни има и можем.
А както често се получава у нас, можеше и да ни няма. За кой ли път. (И щеше да е много обидно, след като тази година нямаше българско участие дори в Истанбулското биенале - най-близката, естествена и вече "завладяна" от нашите художници територия.) В случая ако не беше възрожденският ентусиазъм и организационният размах на Раймонда Мудова, която за една седмица осигури чрез спонсори техника и връзка с Интернет, и този "Хаос в действие" щеше да мине без нас.
За всеки от участниците той е протекъл различно в зависимост от опита, познанията и интересите. Накратко моята хронология включваше следното:
- предварителни срещи за проучване на проекта;
- въодушевен първи ден, помрачен от липсата на връзка с останалите екипи;
- чудесна връзка през следващите два дни: уточняване на проекти и технически аспекти в общия "chat"; въвеждане на програма за директен контакт с Пал Тайер (в Интернет - Pall) от Хелзинки, Манфред Лекса (в Интернет - Tix) от Кьолн и с екипа от Скопие (Skopje team); зареждане на програма за влизане в мястото за пърформанси и конференции AGORA (Ситуацията е напрегната - ако трябва да зареждаме от Източното крайбрежие на САЩ, това ще отнеме 8 часа, а в това време обявеният пърформанс ще свърши. Питаме Пал не може ли да ни свърже през Хелзинки или Кьолн. Той отговаря: "Чакайте, София, точно по това работим със Скопие". В крайна сметка някой помага и програмата се зарежда за два часа. През последния половин час концертът в Агората вече тече. Питаме Скопие: "Как върви пърформансът? Колко остава до края?". Отговарят: "Не знаем. Ние току-що скочихме в него."); междувременно "качваме" нашите проекти във виртуалната страница; разглеждаме работите на другите; изпращаме и получаваме отговори и изображения; не успяваме да влезем в Агората - и утре е ден;
- изнервящи последни два дни: единият компютър блокира; връзката се прехвърля на другия, но там пък няма много от необходимите програми; така и не успяваме да установим контакт до края;
- на 11 ноември получавам e-mail от Волфганг Кнауф от Аахен - отворили са страници на немски и английски в Интернет за довършване на проектите: явно и на другите не им е стигнало времето, така че акцията продължава.
Извън вълненията от досега с тази нова медиа, за мен акцията имаше няколко важни аспекта. Първият е грамадното количество информация, която постъпва по едно и също време и е невъзможно да бъде усвоена. Например докато питаш нещо в "chat"-а, получаваш отговор по e-mail от Кьолн, но не си отворил в момента пощата и търсиш помощ от Хелзинки. Вторият аспект е неотделимостта на информацията от изкуството - в самата основа на интерактивните проекти е размяната на текстова и визуална информация. Обработката й пък издава абсолютната зависимост от техниката. В два случая имахме проблеми с качването на нашите проекти във виртуалната страница: в първия екипът в Краков я бе "затлачил" с някаква голяма илюстрация ("Заслужават kick at the ass за това" - бе коментарът в "chat"-а); във втория Кристиан Шолц от Аахен бе направил нещо (извини ни се с e-mail).
Третият аспект за мен бе най-интересен. Проектът на Евгения Демниевска бе замислен да протече едновременно в реално и във виртуално пространство. Оказа се, че някои художници (не само у нас) имат задръжки при реализирането му именно в реалното пространство, но не и във виртуалното. По повод изграждането на "пещерата", което допълни анкетата на Мария Василева "Чувствате ли се манипулиран?", Волфганг Кнауф отговори: "Ние не построихме тази пещера, защото не виждам смисъла да я правя! Вече говорих за това с Евгения..." Излиза, че един и същи проект се възприема по два различни начина тъкмо по линия на неговата манипулативност. За мен е странно, че този "моден" проблем се повдига точно в областта на изкуството, където манипулирането е най-безобидно - особено в сравнение с икономиката, политиката и т.н.: тук излизането от "играта" не само е възможно, но няма и фатални последици. Но това е вече друг въпрос.
Що се отнася до акцията "Хаос в действие", то, както вече споменах, тя продължава. Въпросът е кога, как и дали въобще ще свърши. Което също е един от важните аспекти на изкуството по Интернет.

Ирина Генова: Пещерата на София

Поредният опит "да се включим" оттук в някакво общо, в случая артистично, пространство породи много разочарования. Участниците бяха мотивирани, проектите - състоятелни като замисъл. Спонсори откликнаха с разбиране. Медиите бяха въодушевени. Но всичко пропадаше в точката на интерактивността. Не достигаха ресурси. Поради това така и не се добрахме до специфично художествените контакти, забавления и недоволства. Обезсмисли се и въпросът доколко предпоставеното алиби на виртуално създаващото се артистично и хаотично общество беше убедително.
Оказа се, че във виртуалното пространство не можем да преодолеем същите фактори, които са препятствие и в материалното пространство. Защото пространството е виртуално, но средствата, с които се осъществява, са част от материалната и технологична среда.
Така въпреки артистичните усилия от страна на творците, работата за осъществяване на диалог от страна на критиците, организационните заслуги на галериста и най-голямото, но, уви, с обратен като пропорция резултат, усърдие на компютърните оператори (изцяло non-profit) ние не успяхме да се присъединим синхронно към създаващото се общество в изпълнената с очаквания виртуална Пещера на Юриноме и останахме в познатата и реална Пещера на София.
Разбира се, аз не зная доколко този проект е бил осъществен от другите участници. Мога да предполагам, че колегите от Скопие, например, са имали подобни трудности и разочарования. Но когато сме изолирани и не познаваме проблемите на другите, винаги сме склонни да идеализираме онова, което се случва "там", противопоставяйки го на несполуките "тук". Почти сигурно е обаче, че между Париж, Кьолн, Аахен Интернет връзките са били много добри. (Това, което имах случай да видя като демонстрация на Интернет в Амстердам, няма нищо общо с връзката, която имахме тук.)
Всички средства за комуникация, с които разполагаме сега, са електронната поща и пощата в най-стария й и традиционен вид (е, не разбира се, с пощенски гълъб). Опитите с тях да преодолеем реалното пространство, да излезем от нашата пещера и да се включим по един механичен (и дори ръчен) начин във виртуалните пещери продължават.

Весела Лозанова: Новите медийни технологии - обещания и ограничения

Един ден преди началото на акцията (03.11) сме в пряка връзка "по чат"! Най-после можем да изпращаме нашите проекти и да разговаряме!
В първия ден на акцията (04.11), в деня на общия пърформанс, ние не получаваме никаква информация, нито в реално време, нито по и-мейл. С изключение на няколкоминутна връзка привечер, която се разпада невъзстановимо...
И все пак целият екип през целия ден спазва набелязаната програма с увереността, че на още десетина точки в Европа в същото време наши колеги съ-създават общото ни произведение и също се опитват да влязат във връзка с нас...
Ето разликата между нашето "очакване на Чат" и очакването на Годо - нагласата ни, че сме се събрали, за да създадем "нещо" заедно, е по-силна от техническите недоразумения. Нещо повече - убеждението ни, че не сме сами, ни стимулира да създаваме не "благодарение на", а "въпреки" технологиите. Нашето общо духовно пространство е по-убедително и автономно от това на цифровите медии, и произведението в крайна сметка доминира техниката.
Всъщност с какво нашата епоха е по-напреднала от българския Х век или универсалния хуманизъм на XVI в.? С цифровите комуникации? А ако те не функционират, докога ще имаме вяра във връзката?...
Първия ден "строихме" пещера, или по-точно "означавахме" пещера едновременно във всички градове, провокирани от идеята на Евгения Демниевска. Според нея "пещерата символизира празното пространство, възможността да се създаде един нов свят, основан върху избора на поведение, обърнато към желанието да видим собствения си образ отразен в действието на другия. Ехото от един скрит ред". Но една пещера е "природно образувание", нещо, което човек е заварил и в което се е вписал, за да оцелее. Това е, струва ми се, по-провокативна отправна точка за интерпретации на символното съдържание на проекта, в който да се "тества" взаимодействието на креативността и технологиите. Защото за нас, хората в края на ХХ в., новите компютърни технологии са като че ли нещо "предварително-дадено", "съществуващо-от-само-себе-си", което ни се представя като възможно убежище от агресивността на света и обещание за неговото "опитомяване". Висшите мултимедийни и интерактивни технологии днес ни "дават" всичко, което пещерата е предоставяла на първобитните хора - място за укритие, общуване, творчество... И макар че първоначално разпространената снимка беше от фреските в Тунг-Хуанг, устойчивият символ в нашите инсталации, индексалният знак за "пещера" беше не нейната вътрешност или уютните й сводове, а нейният вход-изход (точно както мониторът, който разделя пространството на реално и виртуално!). Това установихме с "отместване" от ден-два, необходими за дигитализирането и разпространението на снимките от различните градове. Което показа, че синхронът между нашите мисловни нагласи и визии не е просто иконичен, а има много по-дълбоко общо-европейско или общо-културно основание.
И така, нашият софийски "тим" се включи в езотеричната мрежа и почти като вещици и вещари над котли с отровни билки ние се надвесихме над скромните си монитори, зад които "кипеше" електронната магма и правихме заклинанията си не с пръчици, а с кийборд и мишка, със софтуер и "пасуърдз", с "тайнствен" език, наподобаващ понякога български, понякога английски, с фрази, които полу-произнасяхме, полу-изписвахме... Най-езотерични бяха поводите за нашата радост (че сме в разговор с другите по чат; че имаме отговори за нашите интерактивни проекти; че остават още няколко минути, за да се инсталира 100% програмният продукт, който ще ни "отвори" вратата на виртуалната концертна зала - Агора; че до другите "е стигнала" дигитализираната снимка на нашата инсталация...) и нашите разочарования (че не можем да използваме чат-линията точно когато ни е най-необходима; че полученият материал не е достатъчен за реализирането на проектите; че инсталираният продукт е несъвършена версия и никаква врата не ни отваря; че централният сървър е задръстен от информация и ние не можем да изпратим всичките подготвени изображения...). Или поне така се видяхме в очите на наши реални колеги от нашата реална среда - тук и сега (нещо, предвидено и в проекта, и заслужаващо по-обстоен анализ).
А най-магичен и необясним (не само за "публиката"!) си остана нашият творчески ентусиазъм - без практически хоризонти, но с убеждението, че "взаимодействието увеличава енергията и освобождава съзнанието, като ги насочва към една тотална подвижност и разчупеност" (Волфганг Цимер). Въпреки непрекъснатите ограничения, които новите медийни технологии ни налагаха, удовлетворение носеше самото действие ("единствена причина и резултат" на проекта - Демниевска) дори само заради предизвикателството на общуването с другия и провокацията на колективната игра, които от комуникативна ситуация и ритуал искахме да превърнем в изкуство. Как? - това е въпрос, който може само да се постави...

Десислава Димова: Колективният хаос

Акцията за мен беше изключително вълнуваща и интересна, макар, признавам, да очаквах повече. От една страна, нашето време за подготовка бе твърде ограничено, от друга, петте дни за представяне се оказаха недостатъчни за всички. Амбициозната идея на авторите да се създаде едно общо произведение, плод на колективните идеи и направлявано от колективното желание, не успя да се осъществи напълно. Екипите бяха твърде заети със собственото си представяне и овладяването на непрекъснато възникващите технически проблеми, за да се включат пълноценно в интерактивните проекти. Така на практика интерактивните работи на нашите участници все още не са завършени заради малкото получени отговори.
Що се отнася до нашия екип, струва ми се, че по-ентусиазирани бяха изкуствоведите, докато художниците подходиха малко скептично. Самата идея за създаване на една, макар и временна творческа общност, която за нас като наблюдатели, аналитици и "летописци" на събитието беше най-вълнуващата част от акцията, като че ли предизвика тяхното недоверие. Вярно е, че сме свръхчувствителни към всичко, което напомня "колективното" ни минало, вярно е, че съзнанието ни за различност е много остро. Равноправното ни включване към един такъв проект изискваше до голяма степен да се отърсим или поне да премълчим неприязънта и насмешката към наивното въодушевление за "свят без граници". Защото за нас съществува бариера (финансова) дори пред нещо толкова демократично и общодостъпно като Internet. Съвсем естествено именно интерактивните проекти на българските участници изхождаха от презумпцията за нашата различност - от буквалния въпрос на Калин Серапионов до голяма част от "сентенциите" на Правдолюб Иванов и съпоставянето на "идентичности" на Милчо Андреев.
Затова и задължителните общи моменти в акцията - пещерата, отдаването на почит на Василие Букчев, симфонията - предизвикаха най-много възражения в екипа и бяха изпълнени не без задръжки. Естествено "задължителността" не беше абсолютна. Проблемът, струва ми се, дойде от неизползването (не само от нас, но и от всички участници) на възможността за намеса в хода на събитието. Изглежда нито един от екипите не бе достатъчно подготвен (не просто технически) да използва пълноценно възможността равноправно да контролира акцията.
Дори в chat-овете, които за нас бяха единствената възможност за пряка връзка, се обсъждаха предимно технически и организационни проблеми, отколкото да се коментира самата акция. Вероятно в AGORA е имало интересни дискусии, някои съвместни проекти на част от екипите са били направени там, но ние нямахме техническа възможност да се включим. Не успяхме да осъществим и идеята за общ проект през петия ден, все още не сме видели и тези на другите. Един от акцентите беше едновременното протичане на събитието в реално и виртуално пространство. Представянето на екипите във виртуалното пространство обаче все още не е приключило.
"Хаос в действие" се оказа една прекалено мащабна акция, за да бъде цялостна и компактна като краен продукт, какъвто е според авторите първоначалният замисъл. За нас проектът предостави изключителната възможност да участваме в едно голямо европейско събитие и да натрупаме опит в една абсолютно нова за нас област. Очакванията ми са за следващото издание.

Мария Василева: Уловки по кабела

В проекта си "Изкуство в космоса" украинският художник Игор Подолчак (п)оставя две свои графики в интериора на орбиталната станция Мир. Неговите работи се превръщат в живи обекти, които съществуват извън рамките на земното притегляне и на културния контекст. Традиционни понятия като композиция, колорит, метафора стават алогични. Произведението е зависимо само от времето, но не и от съжденията на зрителите. Този проект-манифестация на новите перспективи на изкуството в края на ХХ век предлага само една от посоките. Той заявява, че изкуството съществува такова, каквото е, независимо от физическите условности и интерпретациите, с които е натоварено отвън.
Работата на украинския художник възкръсна в паметта ми като контрапункт на участието ни в интерактивния проект "Гамбит на Юриноме/Хаос в действие". Приликите между двете акции свършват с изследването на нови територии. Разликите засягат стремежа за обвързаност или разграничаване от влиянието на изразните средства, технологиите, участниците, културата и политиката. Мимолетното ни докоосване до възможностите на художествената комуникация в рамките на Интернет успя да подскаже някои от нейните преимущества и рискове. Малките ни радости пред компютъра бяха свързани с: чувство за принадлежност към света (за потискане на страданията ни на тази тема бе достатъчен самият факт, че сме поканени за участие); опиянение от директните, макар и често безсмислени разговори в "chat"-а; преодоляване на чисто технически проблеми (осигуряване на техника, работа с компютърните специалисти, "влизане" в системата). Разочарованията дойдоха отново от техническите препятствия (не ни напускаше усещането за други по-бавни, но сигурни методи, чрез които всичко това би могло да се постигне); липсата на достатъчно информация за "партньора" отсреща; ограничаване на разискванията в рамките на политически коректни теми и поддържане на добрия тон. И това е съвсем естествено - всички непознати се държат любезно, поне в началото. Именно желанието за постигане на диалог определи и характера на значителна част от проектите, които играеха с понятийната двойка "различен-еднакъв". Калин Серапионов доразвиваше проекта си "Чувствате ли се различен?" и двата отговора, които дойдоха от чужди участници, бяха отрицателни. Любен Костов искаше от снимките на всички участници да създаде едно общо лице. Един от художниците от чужбина - Кристофър Перен, Франция - се представи с идентичен проект, но с части от тялото. Правдолюб Иванов първоначално имаше намерение да участва с проекта "Аз съм всеки и всеки съм аз", който разчиташе на ефекта на галерия от непознати лица, сред които и това на художника. Впоследствие се отказа от идеята, но изпрати заглавието на проекта като един от многото негови лозунги-обръщения. Един друг призив гласеше: "Обещахме да бъдем като вас, моля ви не се променяйте!". Милчо Андреев изискваше от всеки участник по едно съществително, на което да измисля синоними като част от проекта "Идентичността - реалност или утопия".
В крайна сметка за мен се затвърди впечатлението, че преодоляването на техническите бариери при арт-общуването в Интернет е само едната страна на въпроса. Другата налага да научим правилата и законите на този тип директна комуникация. От това зависи не само коефициентът на полезна дейност на собствената ни работа, но и степента на устойчивост спрямо намесите отвън. Неслучайно моето включване в акцията беше с въпроса към участниците "Чувствате ли се манипулиран?". Друг проблем засяга преодоляването на външния игрови момент от общуването в екрана и подчиняването му на определени цели. Ще трябва да разграничим в самите нас зрителя-наблюдател от участника-действащо лице. Сега като че ли бяхме част от един спектакъл и както при всеки спектакъл играехме роли. Често границите между това, което сме, и това, на което се правим, между творба и екранно изображение, между реалност и симулация се размиваха. Така и идеята за общ продукт се оказа в голяма степен фикция и независимо от демонстрацията на дейност крайният резултат не е много оптимистичен. Всъщност препотвърди се старата истина, че общуването се нуждае от нещо повече от технически съоръжения, за да бъде наистина постигнато, а не само регистрирано.