Тъкани, струящи светлина

През 1990 година София Камбурова, вече навършила осемдесетте, показа последната си изложба с тъкани. Тя отдавна бе успяла да извоюва името си на художник и да създаде богато творчество, бе успяла да създаде ателие и дом, в които да отгледа три деца художници, с други думи - бе извършила делото на живота си. Въпреки че жизнените й сили намаляваха, понякога слизаше в изложбения салон, който преди това беше нейно ателие. В ума й непрестанно изникваха нови сплитки и цветни съчетания, ръцете й почти механично пререждаха кълбенцата, които вадеше от джоба на роклята си, можеше часове да се радва на някой мотив или просто пипаше унесено някой плат.
Странно бе това бездействено състояние за нея - още от невръстните си детски години тя не бе спирала да работи. Разпъвайки времето на изминалите десетилетия, тя бе успяла да вмести в границите му съдържанието на най-малко два живота. Бе оттласнала небитието, за да дари на битието своите прекрасни текстилни опуси. Изпод пръстите й бяха излезли стотици, не, хиляди метри орнаментирани ръчно тъкани и везани платове, стилни облекла, стенни килими...
Не можеше да се насити да ги изважда някъде дълбоко от себе си. Бе опитала като че ли всичко, което нишката и стана можеха да родят в съчетаването си. Днес виждаме колко дълга е наснованата пътека и колко плътно е тъкано житейското платно на едно удивително в постоянството и интуицията си артистично присъствие

Мястото. София Камбурова е самотно явление в художествения ни текстил. От края на 60-те години насам, когато българският текстил от приложно изкуство се прероди в съвременна пластика, нейното изкуство остава все по-изолирано и по-встрани, все по-рядко намира достойното си място в изложби, определяни жанрово според някакви странни домашни конвенции. В сравнение с модернизиращите тенденции от 70-те и 80-те години, то изглежа прекалено традиционно.
Днес дори малката дистанция от време ни кара да виждаме, че много от заявеното обновяване не се е състояло или се е наместило/вкаменило в познати европейски коловози. В същото време София Камбурова е ставала все по-активна творчески, а работите й - все по-лаконични и изтънчено знакови. Любопитен пример за разминаването на българските и европейските критерии ни дава изборът на нейния стенен килим за участие в обновеното международно квадриенале "Конфигура" в Ерфурт, Германия, през 1989 г., направен от международно жури сред многобройните български предложения. Като че ли тя винаги е знаела какъв ще бъде резултатът от революционните преобразувания в нашия текстил и мъдро, ведро и спокойно е вървяла по пътя си, който никой друг не успя да извърви, отстоявайки избора си да бъде художник приложник в смисъла, който европейците влагат в това определение.
Началото. София Камбурова не става текстилка в резултат от някаква предварително следвана житейска, образователна или творческа програма. Нейното своеобразие се изгражда от съчетаването на разнородни художествени практики, които по същество представляват цели епохи в предметното осмисляне на света.
Първата от тях е фолклорната - малката София още от десетгодишна възраст, отначало в Асеновград, после в Стара Загора, Горна Оряховица и Велико Търново, заедно с майка си и сестра си, тъче платна от памук и коприна и бродира традиционни везбени мотиви. Тази връзка с фолклорната практика ще остане жива в нея завинаги. Сестра й, Анастасия Величкова, също прекрасна тъкачка, по-късно ще се утвърди като лична майсторка в Задругата на майсторите на художествени занаяти. Анастасия - по-консервативна, по-"класическа", и София - по-артистична и винаги търсеща, носят в себе си амплитудата на богата семейна и народностна традиция.
Втората "епоха", която София Камбурова вмества в личната си съдба, е свързана с професионализацията на градското женско ръкоделие, което през няколкото десетилетия от началото на века бележи прехода от домашно потребяване към пазарно предлагане. За София Камбурова този етап е свързан отначало с "чиракуването", а по-късно - и със съвместна работа с Росица Чуканова, която първа започва да интерпретира идеите на "родното" изкуство извън границите на кавалетните видове. През 1933 г. Камбурова получава майсторско свидетелство за бродерия, през 1937 г. - и за тъкачество, а през 1935 г. основава частното си ателие "Родно изкуство" във Велико Търново. През 1938 година заминава да учи в Тъкаческото училище в Кьонигсберг, Източна Прусия, при известната текстилка Берта Сиркус. В резултат София Камбурова се оказва с натрупан ценен опит в жанровото обогатяване на текстилните предмети в градския дом и облекло, с изработени съвременни представи за изразните средства и техниките на изработка извън традиционните. Не случайно текстилните й колекции, участвали в IV и V мострен панаир през 1935 и 1937 г. във Варна и в Международната изложба във Варна през 1938 г., са наградени с три златни медала, като последният включва и награда-участие в Лайпцигския мострен панаир през 1938 г.
Моделите. През 1947 г. София Камбурова се премества в София, където отваря ново ателие, но тази посока на самостоятелно развитие е прекъсната от Закона за ликвидиране на частната практика от 1948 г. За да запази ателието, се налага да го кооптира към Творческия фонд на СБХ и това основно променя живота й. Подобни сривове изживяват и Стоян Райнов, Георги Бакърджиев. Така се прекъсва един естествен еволюционен процес, който води приложното изкуство към съзряване по европейски образец, а художникът приложник изтървава шанса за органично вписване в съвременната художествена култура.
За София Камбурова обаче 50-те години имат голямо значение. Тогава тя изживява основна преориентация, преминавайки от импровизация на самия стан към проектиране на модели за възпроизводство. Тези години са за нея своеобразна "трета" епоха, която в по-общ смисъл изразява прехода от приложното изкуство към дизайна. (Странно е, че винаги сме приемали за начало на дизайна в България проявите му в същинските индустриални производства. Сега си давам сметка, че част от ателиетата на Творческия фонд при СБХ изпреварващо и компромисно, още през 50-те и началото на 60-те години, са заложили принципа на разделното артистично проектиране и художествено изпълнение, както и частичното машинно възпроизвеждане на художествени модели, характерни за дизайна.)
През тези години се преакцентира не само потреблението, но и производството на художествени предмети, а интелектуалното търсене "в духа на класическата традиция" става част от официалната идеологическа доктрина. Тя актуализира ценностите на традиционното възрожденско изкуство и това принуждава художниците с академично образование да работят в "народен дух" - Мара Йосифова, Йова Раевска, Милка Стоянова, Здравко Манолов, Венко Колев.
За София Камбурова този момент не е толкова драстично нов, защото тя идва от друга художествена среда и друга творческо-производствена практика, където връзката с традиционното не е прекъсната. Актуалният за нея тогава проблем е да продължи осъвременяването на изразните средства и текстилните техники, което й помага окончателно да се освободи от буквализма в следването на традиционните образци.
Нещо повече - производствените възможности на ателието за текстил при Творческия фонд и престижа, който то си извоюва, благодарение на нейните внедрени модели, й позволяват да разгърне творческите си възможности в пълнота. В продължение на повече от две десетилетия, София Камбурова в пълния смисъл е действала като дизайнер, макар че тогава това професионално определение е още непознато. Нека за миг си припомним разнообразието на "битовото" текстилно обзавеждане в луксозни механи, туристически обекти по Черноморието и масови заведения за обществено хранене, които започнаха нашествието си с прекрасните тъкани модели на София Камбурова. Тогава ще се убедим доколко нейното изкуство е имало широк обществен резонанс. Програмният характер на този принос може да се измери и по това, колко тъкачки от Задругата на майсторите и колко още предприятия на художествената промишленост в продължение на години са продуцирали във варианти (и са профанирали) заложеното от нея.
Нейните модели са социализирани по-добре, отколкото много други, мернали се за миг в общественото съзнание художествени образи. Но София Камбурова вероятно щеше да има съдбата на десетки други дизайнери в нашата художествена индустрия, останали анонимни, ако успоредно на работата си в ателието по текстил, не беше и толкова активна творчески извън него.
Изложбите. Всяка от изложбите й - през 1965, 1968, 1970, 1974, 1980 и 1990 в София и през 1984 г. в Пловдив, представя една стилна текстилна колекция - платове, рокли, блузи, ансамбли, стенни килими. Трудно и дори невъзможно е да се опише атмосферата, която ги обгръща - усещането за лукс, финес и богатство, излъчваната от тях аристократичност, скритата им светлина, невероятните цветни съчетания, сетивната тръпка от допира до тях и благородството на самата текстилна материя, съчетанията от коприна и памук, от вълна и коприна, вълна и ламе и т. н. И някъде дълбоко скрито в тях - усещането за вярно отразена народностна принадлежност, което всеки от нас носи, дори и да не го признава.
София Камбурова прекрасно разбираше, че не може да се мери с бяга на времето, колкото и да бърза. Ето защо тя накара времето да се мери с нея. За някои от своите златотъкани рокли казваше: "Тази рокля може да се облече най-много десет пъти през живота, но независимо от възрастта, жената в нея винаги ще се чувства като царица и ще се движи свободно. Ще има самочувствие. Тя е и нещо, която можеш да завещаеш на дъщеря си. И тя ще се чувства в нея пак така добре и свободна, както майка си. За тези дрехи няма мода и остаряване. Те пазят стойността си."
Други свои дрехи тя обсъждаше с чувство за хумор. "Тази рокля например е за всеки ден, за в къщи. Но тя не понася миене на чинии или семейни скандали. Облечена в нея, ти ще се възвисиш - тя ще те накара да се държиш изискано и да изглеждаш добре. Стилът на роклята ще те задължи. Блага Димитрова ми казваше, че пише най-добре, като облече моя рокля."
Последната изложба остана нейната "лебедова" песен. Великолепието на показаните работи още веднаж и за кой ли път доказа своеобразието на нейния избор, произтичащ от вярата, че изкуството се прави за конкретния човек, за личността, а не за музея. С нея си отиде една епоха, в която беше жива илюзията, че точно приложното изкуство е призвано да направи живота и човека по-красиви.
Същността. За нейните произведения няма неудобството как да ги наречеш - дали декоративно-приложни или само декоративни, дали кавалетно изкуство и уникат, или художествен занаят. Те съдържат като едно цяло всички тези половинчати определения, които само показват - чрез разделянето си - че нещо в съвременната българска художествена практика и в осмислянето й се е разкъсало или замъглило.
Европейският художествен живот, богат на открития, контрасти и крайни естетически стълкновения, има и една класическа основа, която поддържа палитрата на видовете пълна. Там неизменно присъства и приложното изкуство - без да бяга или да се срамува от опазването на името и функцията си, попиващо в себе си по-стари традиции и нови индивидуални открития, развито във варианти от личното изпълнение до проектирането на модели и в палитрата от униката до серията. Текстилното наследство на София Камбурова е класически пример за европейско приложно изкуство, което в наши условия не успява да се развие или се развива половинчато и за кратко.
Колко често творби, създавани с мисъл за музейно безсмъртие, са били забравяни напълно или са ставали само за сравнителен материал "под линия" в трудовете на тесен кръг специалисти. И колко често един живял реалния си живот функционален предмет свети от музейната витрина с достойнството на изкуство. Творбите на София Камбурова струят светлина, която не помръква с годините, нито се влияе от поредната мода. През своя дълъг и плодотворен творчески живот тя създаде, чрез ръчно тъкания текстил, съвременния образ на българското приложно изкуство и в това е нейната художническа изключителност.
Виолета Василчина