Законите за нечовешката
посредственост

или какво е напълно достатъчно да знаем за гениалния архитект Гауди

Първо следствие на Карастоянов
Сега вече няма накъде: никой не може да се оправдава, че не е бил предупреден! След излизането на тази книга* незнанието вече не е оправдание. Толкова повече, че в една нарочна "Въвеждаща словесност" (където между другото се казва и че "На човека му е трудно."), авторът, сам професор, твърди: "Следващите удивително научно подредени разсъждения са резултат на такива улавяния. Качествата им (ако може да се каже, че имат такива) са в това, че са фантастични и нямат нищо общо с действителността и по тази причина на тях не бива да се гледа сериозно." А ние, българите, си знаем, че кажат ли ти така в самото начало и кажат ли ти го отгоре на всичко с големи букви, сиреч - натъртват ти го! - то не ти остава нищо друго, освен да си кажеш: Аха, сега те разбрах...
Така след първата си книга (съдържаща някои от лекциите на автора за плаката, понеже пък той именно по това е и професор), Иван Газдов прави всенародно достояние пет закона за професори и други пет за студенти. Към тях е додал и един "Закон за съвършеното творческо формообразуване (неръкотворно), (или за разликата между изкуството и живота)", а също така ни е въвел в "Логическият кръст на проф. Газдов (или за разликата между нещата в изобразителното изкуство)".
Може да се каже убедено, че тук личи какви изключително огромни масиви от емпиричен материал е прехвърлил авторът, за да стигне например до едно от забележителните си открития в книгата: "Професорът е сърдечен приятел." И веднага пояснява: "Всички служители го обичат." Въпросните масиви от лични наблюдения от своя страна са натрупали в характера на проф. Газдов много сарказъм, който на свой ред е родил описания, определения и синтези, превръщащи и без друго богато илюстрования му Кодекс в окончателно произведение на изящната словесност. Смайва степента на владеене на езика, като езикът е направо нежен. Така например авторът, обяснявайки ни откритото от него "Възгласно общуване между колеги", намира за необходимо да ни разкрие, че "...някои експерти смятат аргументирано, че възгласното общуване води своето начало от ония волни младежки години, когато бъдещият Професор, отменяйки свои роднини или изпратен от тях, е съпровождал в продължителни кулинарни разходки групи от чифтокопитни." Пишещият тези редове намира, че това може да се преведе като "Когато бях овчерин...", но то ще бъде профанация. Описвайки изчерпателността и здравословната достатъчност на знанията, давани от професорите на студентите, професор Газдов дава нагледен пример: "Впрочем знаете ли кой архитект го е бутнал трамвай? Не? Великия Гауди. Сега вече знаете всичко за него." Според законите за студенти последните го връщат горе-долу по същия начин на професорите си. (Виж, ако искаш, "Закон за Будичката, или нежеланието за квалификация - право пропорционално на неполучаването", и особено "Закон за нирвана, или за постигането на върховното блаженство от общуването"!).
И всичко това е снабдено с десетки графични диаграми, схеми и чертички, напомнящи най-добрите образци на някогашните Газдови цикли за петното, което срещнало чертичката, а няма да е пресилено, ако се каже, че си имаме работа и с рецидиви на Графикатура.
Не падат по-долу и петте му закона за студенти и затова, прочитайки целия Кодекс, моя милост - макар и безумно далеч от материята - сформулира и следното Първо следствие на Карастоянов: "Професор Газдов убедително доказва, че българският професор няма никакво самочувствие, а българският студент - обратно - има огромно такова."
Христо Карастоянов
______________________
* Иван Газдов. Законът на Иван Газдов. Постсериозен кодекс със затихващи функции. Закони за професори & закони за студенти. София, 1997.