Адолф и Лени - злобата на века
Рано или късно историята заклеймява злите гении. По-рядко това става в света на изкуството. Такъв куриоз е Лени Рифенщал - "сиамският близнак" на Хитлер и Гьобелс. Общият им ствол е расистката мегаломания.
Нескромната част от в. "Култура" - бр. 45 (2004) - е посветена на тази особа. На първа страница огромна снимка на Лени в плажни дрешки (въпреки почтената й възраст!) припокрива главата на вестника. Крупен шрифт препраща читателя към още четири страници (9-12), където киното на Третия райх се идентифицира с нея. 95-годишният й юбилей отново повдига поне два въпроса:
- за неспирните, вече полувековни извращения на истината от уж репресираната кинозвезда...
- за нашето чувство за мярка при "актуализацията" на нейните филми и биография.
Не си спомням даже 100-годишния юбилей на Чаплин и кончината на Фелини да са били почетени тъй пищно. Нарушена е "мярата" - дори като количество на текста. По-важно е обаче качеството! Има неща, които не мога (а и не бива!) да отмина.
Не е грях посланието на Лени да бъде изтъкнато на цели 2 вестникарски страници. Грях е оневиняването й чрез непривичния коментар, който съпровожда дръзките й твърдения. Даже не коментар, а игриви мисли, които могат да се кажат и на друго място, и по друг повод:
...дали телевизията би харесала Хитлер (а защо не и електронните игри в днашните им разновидности!?)
...какви паралели са възможни между болшевизма и фашизма в интерпретацията на Юри Ханютин и Желю Желев
...и т.н., и т.н.
Броени редове уж оценяват възгледите и постъпките на Рифенщал. Скъпернически корят само неизбежното, изпускайки важното. От Нюрнбергския съд, та и до днес любимката на Фюрера се прави на "наивна". Интервюто й гласи: "Чистото изкуство не носи отговорност". Тази песен Лени припява нагло повече от 50 години.
Нито "изкуството" й е "чисто"!
Нито отговорността й е "мнима"!
Във филма на Рей Мюлер "Силата на внушението - Лени Рифенщал" (награден с "Оскар"!) свръхчовешката й мегаломания отиде най-далеч. Тя сравни "вярата" си в Хитлер с религиозните чувства на Бах, за да обобщи, че носи толкова отговорност за филмите си, колкото и великият композитор за фугите си.
Въпросът: "дали телевизията би харесала Хитлер" е простодушен. Тя "яде" всичко в пъстрите си програми, но царува в т.нар. информационни блокове. Те са и пропаганда. В "четвъртата сила" мнима истинност маскира лъжите. Това е по вкуса на нацистите. Документи от 1933 г. го доказват. По-уместна е инверсията: дали Хитлер "хареса" телевизията? Той и Гьобелс положиха неимоверни усилия, за да я използват (заедно с кинохрониката) като две страни на една и съща монета. Филмите на Лени са пропагандни. Не толкова изкуство, а професионализъм се крие в образните й решения. Чистото изкуство е нещо друго.
Телевизията е за Хитлер възможно оръжие - като опитите на Менгеле, атомната бомба и ракетите.
Киното на Лени е успял експеримент. То е толкова подсъдно, колкото публицистиката на Гьобелс или "Моята борба" на Фюрера. Филмът на Мюлер показва записки на "аполитичната" дама върху тази нейна "библия". Хитрините й са отчаян опит да не бъде приравнена с Гьобелс, който също има бляскав стил на изложение. Първата дама на Хитлер се вкопчва в тази спасителна възможност "със зъби и нокти".
Най-дебелата й лъжа - че нищо не знаела за ужасите - е криво огледало, което деформира комплексите на цяла нация пред зловещата правда. Милиони германци са били заблудени, но не и Лени. Ето думите й:
"Показаха ми снимки от концентрационните лагери и ме попитаха дали съм знаела. Готова бях да ми отрежат ръката, че такова нещо не съществува." ("Култура", бр. 45, стр. 11, кол. 3, редове от 4 до 7 отгоре). А на стр. 10 от същото интервю (кол. 3, редове 7 и 8 отдолу) четем: "Аз измъквах цигани от концентрационните лагери."
Кога да й вярваме?
От рая ли е "измъквала" жертвите на геноцида?
Реакцията на Лени срещу следователя, притиснал я да не увърта, е следната:
"Скочих към него и го захапах за гърлото."
Във всеки нацистки затвор биха отвърнали с куршум на тази вампирска хватка, а примадоната капризничи:
"Не ме освободиха, но ме преместиха в по-добър затвор." (стр. 10, кол. 3, ред 13-15 под заглавието в центъра).
Оценката й на този толерантен акт е възмутителна:
"С мен се бяха отнасяли като с животно." (стр. 10, кол. 3, ред 1 над заглавието в центъра).
"Животинска" е нейната постъпка, макар и показателна като манталитет. След повече от 50 г. равносметката й звучи цинично.
Толкова за признанията и самооценките на Лени.
Какви са фактите от биографията й!
1. Като девойка тя се отдава на балет. Не гадая дали Райнхард я е "избрал" или тя него. Важното е, че търси най-престижния мъж в театъра по онова време.
2. Суетно и сръчно тя се пренасочва към екрана заради бъдещето му. Казва, че причината е "тежка злополука": травма на глезена. Това не й пречи да се отдаде на атрактивен алпинизъм. Пак се ориентира безгрешно към най-известния режисьор на т.нар. планинарски филми.
3. При нацистите играта й се усложнява. Тя се хвърля в друга крайност: от нарцисизъм в изкуството - към самоизява чрез политически "документализъм". Не е важно дали е реален или анекдотичен "любовният й танц" между полуимпотентния Фюрер и свръхпотентния Гьобелс, който "не прощавал" на нито една примадона в изкуството на Третия райх. Осигурила си политическо алиби и партиен гръб, Лени създава най-пропагандния и вреден филм в цялата история на киното. Тя има неограничена свобода да действа както си иска и може.
4. Не е вярно, че "Триумф на волята" (1935 г.) е епизод от живота й, когато Лени "заедно с цялата нация" величае Хитлер: предхождат го "Победа на Вярата" (1933 г.) и "Имперският партиен конгрес" (1934 г.). Когато нацизмът се налага, Лени не е в пущинак, където "няма ни радио, ни телевизия", а снима партийните си филми, докато на площада горят книги! Гонят великани на духа като Брехт, Ман и учителя й - Райнхард! А тя "не знаела"...
Унаследява го "Нашият вермахт", когато вече Хитлер се готви да завладее света, а в Австрия пламват 41 синагоги. Това са ключови моменти при възхода на нацизма. В тях Лени играе съдбовна роля.
5. Разгромът на хитлеризма прекършва биографията на тази демонична жена: закономерно и заслужено. Започват мерзки манипулации: илюзорно завръщане на блудната щерка към вечни истини на Живота. Тя няма много варианти. Изборът й е двойствен, но точен:
а. Тя се опитва да се оневини с перверзен "антирасизъм". Върху клишето на мъжествения Зигфрид тя налага клишето на Исполина-Негър. "Свръхжената" се опиянява от "свръхмъжа" въпреки цвета на кожата му. Такива са сугестиите, с които Лени търси да заличи необуздания си предишен расизъм. Те обясняват "интереса" й към африканската тематика след Втората световна война.
б. Евентуално връщане към света на "планинарския екзистенциализъм" би било призрачна залъгалка. Помага й откритието на Жак Ив Кусто: подводният свят с фееричното му изобразително богатство. Без политика, без социални отношения. Това е обмислен шахматен ход: уж доказващ, че истинското призвание на Лени е чистото изкуство, а греховете й се дължат на артистична наивност и непознаване на живота.
Неистината се натрапва на света вече 50 години.
Ще има ли кой да й повярва?
Неделчо Милев