Учител, рак и щука

Екип на вестник Култура разговаря за Никола Георгиев с Михаил Неделчев, Петко Стайнов и Бойко Пенчев

Редакцията на в. "Култура", 24 ноември 1997 г., 12.30 часът

Георги Лозанов: Събрали сме се по тържествен и необичаен за вестника повод - днес Никола Георгиев навършва 60 години. Досега обикновено предмет на подобни разговори са били събития. За първи път ще разговаряме за личност, при това не отдалечена в историческото време или политическото пространство, а лично позната на всеки от нас. Така че традицията на нашите разговори сама поставя въпроса: може ли личността да бъде събитие? Аз няма да се ангажирам с предварително премислени доводи, но трябва да призная, че личността на Никола Георгиев интуитивно ми подсказва, че отговорът е "да". Никола Георгиев винаги е защитавал и олицетворявал съществуването на индивидуални авторитети, и то в тяхната открита противопоставеност на колективните. Тъкмо в изграждането на тази "самотна" авторитетност, струва ми се, е събитието на личността.
Михаил Неделчев: Харесва ми идеята да обсъждаме личността именно като събитие. И ако аз трябва да погледна от тази гледна точка Никола Георгиев, то за мен той е събитие преди всичко с това, че с цялата си битност проблематизира понятието учител. Винаги, когато по някакъв повод, а и без повод, трябва да посоча кой е моят учител в литературознанието, аз естествено соча него. Същевременно обаче той е твърде проблематичен учител - както за себе си, така и за своите ученици. Проблематичен е с това, че непрестанно изоставя харизматичната общност, която на всеки две-три години оформя около себе си. Това е резултат от насочването на самия Никола Георгиев към някаква нова проблематика, непозната за неговите досегашни ученици. Аз съм свидетел как те твърде болезнено преживяват това изоставяне.
Копринка Червенкова: Изоставя ги, защото започват да го задържат, или защото престават да го разбират?
Михаил Неделчев: Това за мен е загадка и не мога да си позволя експромптно да кажа нещо окончателно по този въпрос. Но при всички случаи това е нещо много характерно за него. Аз самият съм бил много близък с Никола Георгиев, въпреки че, разбира се, не прекрачихме границите на официалните отношения. Ние се познаваме от 1963 г., но и досега си говорим на "вие"...
Георги Лозанов: Нека проверим това наблюдение по отношение на Бойко Пенчев, който също е негов ученик - той чувства ли се "прелъстен и изоставен"?
Бойко Пенчев: Никога не съм се чувствал така привързван, че да се почувствам изоставен. Но, казано с две думи, за мен Никола Георгиев е "негативен учител" - учител, който разгражда предразсъдъци, мнения, идеологеми и прочие, и по този начин открива пространство на свобода, където вече всеки може да се развива накъдето си иска. Тъй че понятието "авторитет" в случая, струва ми се, не изразява онова, което обикновено изразява в нашето литературознание и нашата култура въобще. За мен по-важна е зоната на свобода, която Никола Георгиев осигурява чрез своите идеи и най-вече чрез своето поведение. Тази негова роля е много ясна през 60-те години, когато се появяват едни от най-важните му статии.
Георги Лозанов: Всичко казано за учителя като че ли е още по-валидно за учения, защото ми се струва, че тази "негативна стратегия" тръгва от кабинета, за да стигне до аудиторията. Това ни отвежда към друга, характерна за Никола Георгиев, загадка: как е успял да създаде едно от най-мощните в българското литературознание присъствие, без да го "опре" върху ядро от позитивно възприети, превърнати в свои теоретични идеи и критически техники?
Михаил Неделчев: Много привлекателно е да се използва за Никола Георгиев определението, което той сам дава примерно на Яворовата поетика - "раздвоеният и единният". И ако се вгледаме в някои негови автобиографични изповедни фрагменти от последните години, примерно в послеслова към "Българска Хашекиада", ще видим, че той сам твърди за себе си, че непрекъснато търси нови посоки, непрекъснато променя не само парадигмите на заниманията си, но и своите изследователски интереси.
От друга страна, това едва ли е точно така, защото безспорен е интересът му към проблемите на лириката и то точно с оглед на вътрешната раздвоеност на образа; или към напрежението между фактологичната литература и фикционалната литература; или към "цитиращия човек", както той сам нарича този тип персонажи... В духа на това, което каза Бойко Пенчев, можем да предположим, че най-трайното в неговите занимания е оттласкването от стабилното, от окончателното, от завършеното, от веднъж завинаги фиксираното както в литературознанието, така и в литературата като цяло. Никола Георгиев не обича фиксирани смисли.
Бойко Пенчев: Той е носител на един антиконсерватизъм в най-добрия смисъл на думата. Разбира се, в неговите текстове могат да се открият ползвания и на руския формализъм, и на по-общ структуралистки дух, говоря отново за 60-те години. Но той прави революция в литературознанието и тя се изразява най-вече в това, че езикът на творбата не се разглежда като нещо органично, здраво прилепнало към автора, а оттам и към по-големите контекстуални общности на историята на литературата, на развитието на общественото съзнание и прочие. Този език започва да се схваща като различни нива на организация, между които има възможност за избор; той се прави сякаш вътре в творбата и няма инстанция, която да детерминира избора между различните нива, тоест няма го всесилният литературен процес, няма ги процесите на общественото съзнание, няма ги външните на литературата определители, които биха казали: да, това стихотворение има такава поетика, защото еди-какво си. Няма "защото" в ранния Никола Георгиев и именно това е механизмът, по който се осигурява тази зона на свобода, за която аз говорих. Аз го виждам като класически модернизатор, еманципатор, обособяващ литературата и говоренето за нея от останалите дискурси. Това, което става с неговите текстове, с неговото влияние, с неговия авторитет, може би може да бъде описано в релацията модерно/постмодерно с цялата условност на тези определения. Модернизаторът, който обособява, прави литературата и литературознанието автономни, различни, но заедно с това допринася за размиването на понятието литература, на строгия литературоведски език, за неговите разширения в различни посоки.
Копринка Червенкова: Аз за съжаление не съм ученичка на Никола Георгиев, не съм учила в Софийския университет, не знам каква е технологията на присъствие и на преподаване в него. Но от това, което Бойко Пенчев казва, оставам с впечатление, че Никола Георгиев не освобождава теретории, а обратното - максимално ги насища с интерпретативни полета и едва тук се появяват може би възможностите за избор.
Михаил Неделчев: Странното и интересното е, че Никола Георгиев в своите текстове винаги е критичен спрямо някакви школи, чиито постижения всъщност ползва, като никога не "издава" окончателните си теоретични възгледи. Но, според мен, през последните няколко години характерно за него е връщането му към ранните теми и подходи, обогатени от интердисциплинарността и интертекстуалността, и може да се каже, че след цялото това скитане из най-различни теоретични положения, той събира в по-окончателен вид своите теоретични възгледи. Разбира се, както винаги имплицитно, както винаги подмолно. Парадоксът при Никола Георгиев е, че той ползва много стабилни теоретични построения, но не ги изрича.
Георги Лозанов: Има ли някакво - психологическо ли, светогледно ли - обяснение за тази склонност на Никола Георгиев към имплицитното "срамежливо" теоретизиране и може ли тя самата на свой ред да бъде теоретизирана, да бъде мислена като теоретичен възглед в литературознанието?
Михаил Неделчев: Само като хипотеза - според мен в тези първи години, някъде 1963-65 г., големите хегелиански системи, пренесени в литературознанието, бяха станали противни на всички. Разглобяването и минимализирането им, прилагането на различни изследователски подходи беше една критика спрямо социалната псевдостабилност на тези постройки и начините, по които тя беше вменявана в училищата. Когато аз бях студент на Никола Георгиев, а това беше през 1964 г., той преди всичко ни учеше да боравим с класически текстове - от "Поетика" на Аристотел нататък, но не по фрагменти, цитирани тук и там, а със самите образци. И, разбира се, да въвличаме техните теоретични положения в конкретен анализ, най-вече на лирически произведения.
Бойко Пенчев: Аз имам и друго обяснение за тази, както я нарече Георги Лозанов, теоретическа "срамежливост", за нежеланието да се експлицира теоретичната рамка, на която почива интерпретацията. Според мен Никола Георгиев през 60-те, а и след това, си дава сметка за огромната власт, която дискурсът на литературната теория носи в онази култура. Именно отказът да се наложи някаква ясна теория, която да постави нещата на местата им, ми се струва един много честен начин да се признае, че това е доминиращ дискурс, който, веднъж експлициран, неминуемо би повлякъл със себе си насилие.
Михаил Неделчев: Това е видимо дори на нивото на реториката. Текстовете му, особено неговите въведения, винаги преливат от уговорки по отношение на някакви твърди теоретични конструкции. Разбира се, тази реторика предполага и особена игривост, особена ирония към самото занимание и статус на литературоведа, а и към не чак толкова знаещия читател.
Бойко Пенчев: Не толкова реториката. За мен Никола Георгиев е събитие с поведението си, с присъствието си, с харизмата си. Всички, които са били негови студенти, знаят за какво говоря.
Георги Лозанов: Мисля, че тук отново стигаме до въпроса за индивидуалния авторитет. Никола Георгиев, както вече беше изяснено, настойчиво бяга от лидиращи роли - на учителя, на школата и пр., тъкмо защото те волю неволю произвеждат интелектуален колективизъм. От друга страна обаче, добре помня как един кръг студенти филолози от моето поколение го наричаше Господа, т.е. той е харесван в мащаби, почти непознати за нашето висше образование от годините на социализма, което пък от само себе си му даваше лидираща роля. Проблемът е как може и дали въобще може да създаваш академична харизма, като не й позволяваш да се институционализира академично. Да се харесваш и, саморазкайвайки се, че си харесван, да се харесваш още повече... Питам се кое тогава е харесвано - личността или саморазкаянието. В какво се състои академичната еротика на Никола Георгиев?
Михаил Неделчев: Увлечението по него е преди всичко увлечение по неспокойствието - няма спокойно припознаване, няма спокойно четене, няма спокойно следване на Никола Георгиев. Аз познавам наши колеги, които го даряват със странна любов-вражда, любов-омраза.
Бойко Пенчев: Именно този елемент във връзката учител - ученик е действително много важен. Смятам, че самият Никола Георгиев тайно обича своите бунтуващи се ученици. Самото му присъствие предполага бунт. Това е част от очарованието му.
Петко Стайнов: Мисля, че негативизмът, който очевидно е една от основните характеристики, поне на социалното поведение на Никола Георгиев до 1989 г., беше привлекателен със самия факт на съществуването си. В една епоха на конформизъм всякаква форма на негативизъм е нещо положително. Струва ми се обаче, че промяната в ситуацията стана причина да се промени и отношението към Никола Георгиев. Онази функция, която той изпълняваше тогава, просто няма място в настоящия момент.
Михаил Неделчев: Аз абсолютно не съм съгласен с това.
Бойко Пенчев: За мен това е страшно интересно - Никола Георгиев след 1989 г. попада може би в централния дебат за ролята на интелектуалеца. Присъствието на "негативния" интелектуалец стана проблематично, защото срещу него застана "позитивният" интелектуалец, говорещ със, чрез и в истината. Аз харесвам текстовете, които той пише след промените, но се питам какъв е статутът на това говорене. От неговите текстове не може да бъде формулирана ясна позиция. Оставям отворен въпроса това добре ли е, или е лошо.
Георги Лозанов: Може ли истината или това, което наричаш истина, да предхожда говоренето, особено на интелектуалеца. Тя не трябва ли задължително да го следва, да е резултат от него. В този смисъл всяко говорене-в-истината не е ли говорене във (все още) неосъщественото желание за истина, т.е. също така негативно говорене. Едва ли събитията от 1989 година насам, дори максимално да ги идеализираме, сами по себе си казват истината; в най-добрия случай те дадоха шанс тя да бъде казана в това или онова негативно говорене.
Бойко Пенчев: Струва ми се, че пред това разграждащо негативно говорене и писане преди имаше ясно очертана идеологическа стена, спрямо която то осъществяваше своята подривност. Сега това не е така и то е принудено да се прицелва в абстрактни за мен неща, като властта изобщо, българската простотия изобщо, всяка глупост, иманенто случваща се тук и сега. Което вече някак си размива посланието и, както казва Михаил Неделчев, някакви хора постоянно се сърдят на Никола Георгиев. Пак казвам, че не твърдя дали това е лошо или добро.
Михаил Неделчев: Аз бих казал, че това тогавашно говорене-не-в-истината означаваше същностно подмолно говорене в истината. След присвояването на пророческото говорене-в-истината от толкова много хора вече стана неясна възможността да говориш-в-истината чрез говорене-не-в-истината. Но мисля, че функцията на текстовете на Никола Георгиев е по-сложна. Първо, той беше човекът, който категорично се противопостави на самата идея за прословутото пренаписване на историята, включително на литературната, с обратен политически знак. Към тази сложност на неговото поведение бих добавил нещо, което силно изнерви литературоведската общност - защитата на Вапцаров, а и последното му изказване, че Септемврийско въстание има, че има септемврийска литература и прочие.
Георги Лозанов: Струва ми се, че и литературоведската, и обществената стратегия на Никола Георгиев винаги е имала една и съща ясна цел. Тя се прицелва не, както каза Бойко Пенчев, в глупостта изобщо, в простотията изобщо и т.н., а съвсем конкретно в местата, където се създават идеологически консенсусни ядра, където се постига обезпокоително сгъстяване на колективна воля...
Копринка Червенкова: ...около герба, например.
Бойко Пенчев: Фигурата на винаги несъгласния с идеологическите утаявания интелектуалец ми се струва, че е сама по себе си историческа и оттам дискусионна.
Георги Лозанов: В основата си позицията на Никола Георгиев, според мен, е гносеологическа. Той като че ли е създател на една гносеология на антиконсенсуса, обратна на гносеологията на консенсуса. Истината е там, където консенсус е невъзможен, за да се стигне до истината, консенсусът трябва да се разруши. Познавателен анархизъм, който напоследък добива и обществени проявления.
Михаил Неделчев: Пак настоявам, че разлика между стария и новия тип поведение на Никола Георгиев няма, просто социалното пространство е стратифицирано по нов начин. Ако преди подривността на това поведение се осъществяваше спрямо един стабилен политически център, сега наистина се осъществява спрямо консенсуса - "наивния консенсус" по отношение на двуполюсната политическа разцепеност и противопоставеност, на убедеността и на едните, и на другите, че са прави, която всъщност взаимно ги легитимира. Това не означава, че аз припознавам и привличам Никола Георгиев към сферата на либералното антидвуполюсно мислене.
Христо Буцев: Досега Никола Георгиев беше определян като непокорен, разбиващ, подривен и пр. Но нека да помислим и обратно - той просто е човек, който върви по пътя си и не желае да спира. Среща някакви хора, дава им нещо, те застиват на това ниво, започват да разширяват постигнатото благодарение на контактите с него, той обаче продължава нататък и те му се сърдят. Това е той - достатъчно знаещ и мислещ човек, за да разбира, че светът е множественост. И никакви временни спирки не могат да му донесат удовлетворение.
Копринка Червенкова: Жанрът "поздравителен адрес" започва да се оформя... За да го разклатим, нека си зададем въпроса какъв е приносът на личната му суета в движението, което Христо описа?
Петко Стайнов: Мисля, че настоящето поведение на Никола Георгиев до голяма степен е продукт на суета, защото повече е продиктувано от страх да не загуби мястото си в публичното пространство, отколкото от някаква логика на движението.
Михаил Неделчев: Не бих се изразил точно така, защото ние в случая не обсъждаме Никола Георгиев като реална личност, а като публичен образ. А той, така да се каже, притежава своя публичен образ и му придава качество, върху което реалният прототип няма почти никаква възможност да нанася корекции. Всъщност ние го обсъждаме с оглед на предишната му харизма, на предишната му публична личност; сега той излезе извън границите на университета, пред по-широка аудитория, която просто не познава предишните осъществявания на биографичните му стратегии и има съвсем различно отношение към него.
Георги Лозанов: Дали обаче проблемът е само в разширяването на аудиторията и наложените от това съзнателно нанесени корекции в публичния образ? Стори ми се, че склонността на Никола Георгиев да бяга от себе си, която досега бе припозната като нонконформизъм, буди съмнения у Петко Стайнов; че той го упреква в липса на интелектуална ли, морална ли, някаква друга ли постъпателност на движението му през публичността.
Петко Стайнов: От тази "постъпателност" познавам само определен период. В него имаше различни подпериоди и аз съм го следвал в един от тях, оттам нататък пътищата ни се разделиха.
Михаил Неделчев: Ти ли го изостави, или той теб?
Петко Стайнов: Не, аз не бих казал, че съм го изоставил, по-скоро той ми помогна да разбера с какво трябва да се занимавам и в този смисъл продължавам да му бъда много благодарен. Ако съм имал някакви съмнения, те не са заради личността Никола Георгиев, или заради социалното му поведение, а заради голямата лекота, с която беше склонен да сменя фокуса на своите интереси, да преминава от един теоретичен ангажимент към друг. Моята неспособност да се откажа от пристрастията на младостта ми попречиха да приема ориентацията на интелектуалците от моето поколение, на която те в голяма степен се решиха под негово влияние. Не знам, може би Никола Георгиев е много повече интелектуалец от мен. Аз съм по-скоро ориентиран към позитивните научни изследвания, към неща като структурализма и последвалите го явления във Франция - Цветан Тодоров, Парижката семиотична школа и т.н., към които в моята студентска младост Никола Георгиев демонстрираше някаква привързаност, но в един момент престанаха да го интересуват. И въпросът не е, че престанаха да го интересуват - това е нормално, - а в аргументите, с които се отказваше от тях. Те ми се виждаха малко съмнителни...
Копринка Червенкова: А какви бяха те?
Петко Стайнов: Ами те бяха, че това не се прави.
Копринка Червенкова: Тоест не е модно вече?
Петко Стайнов: Да.
Георги Лозанов: Доколкото ми е известно, Никола Георгиев сам твърди, че никога не е имал същински теоретичен ангажимент към структурализма...
Петко Стайнов: Очевидно не е бил същински.
Копринка Червенкова: Той не страда ли от комплекса на водача, който непрекъснато се плаши от догонване и затова тича напред като луд?
Михаил Неделчев: Аз мога да свидетелствам следното. Третата част на моята дипломна работа почиваше върху първата книга на Цветан Тодоров, анализа на "Опасни връзки". Още тогава, независимо от насърчението, което получих от Никола Георгиев, той доста иронично и доста ясно изрази съмнение към Школата. И го изразява към всяка школа, още в първата година на нейната поява, дори още преди нейното утвърждаване. Тоест това по принцип е отношение спрямо възможността да се съграждат школи, независимо че те, от друга страна, го привличат като магнит.
Копринка Червенкова: Резервите му не са ли продиктуване от това, че школата се превръща в светско място?
Михаил Неделчев: В Русия школите са на отшелниците, но заподноевропейските наистина веднага стават светско място.
Копринка Червенкова: А Никола Георгиев светски човек ли е?
Михаил Неделчев: Абсолютно светски човек, но отново по един анти начин. Той държи да се появява на светски места, подчертавайки, че е попаднал там случайно. В някакъв смисъл светскостта го интересува, колкото да подчертае, че всъщност той не е от този светски кръг. Отново противоречие.
Георги Лозанов: Разбира се, изключително занимателно е Никола Георгиев да бъде разглеждан като светски феномен, но все пак ми се струва, че резервите му към школите в литературознанието са от теоретично естество, че те съдържат в себе си - отново имплицитно - някаква критика на този вид институционализация на хуманитарното знание.
Михаил Неделчев: Тук стигаме до самосъзнанието на неговите текстове. Аз мисля, че независимо от настояването върху противоречивост, неокончателност, многосмисловост, раздвоеност и т.н., той вътре в себе си ги усеща като уникални, еднократни, ексклузивни. Има литературоведски текстове, които са естествено продължение на предишни занимания на съответния литературовед, част от някаква голяма теоретична конструкция или от някаква литературна история, която се пише до безкрай. Текстовете на Никола Георгиев са уникати вътре в рамките и на неговото собствено дело. Постройката им не предполага цитирането им, въпреки че, колкото и да е странно, той е един от най-цитираните - обикновено по глупав начин - автори в българското литературознание въобще. Просто се щипват отделни изказвания, които са далеч от смисъла на цялото.
Копринка Червенкова: Невъзможността да бъде цитиран не е ли резултат тъкмо на анархизма, съдържащ се и в текстовете му?
Михаил Неделчев: Този анархизъм той никъде не го е самоназовал, никъде не е направил изповед, въпреки че в частни разговори е изразявал интереса си към одиозни, странни, именно анархистващи личности или към отделни анархистващи постъпки. В някакъв смисъл Никола Георгиев проявява едно неосмислено, недефинирано, неизразено, но непрестанно внимание към хората в маргинала, които обаче не са пасивни в маргиналната си позиция, а напротив, атакуват стабилитета на социалните йерархии, каквито и да са те.
Георги Лозанов: Какво по-добро олицетворение на маргиналната позиция от емигрантството; споменатите дотук разнопосочни бягства на Никола Георгиев могат да бъдат обявени и за интелектуални емигрантства, но отношението му към същинската емиграция като че ли не ни дава такова право. До десети ноември съществуваше противопоставеност между това да защитиш възгледите си, като напуснеш ситуацията, в която те не могат да бъдат реализирани - моделът Цветан Тодоров, и да останеш във враждебната ситуация, за да понесеш последствията от собствените си възгледите, които са неотделима част от тях - моделът Никола Георгиев. Питам се дали този избор, който банално се нарича вътрешна емиграция, сам по себе си не чисти възгледите от позитивност, не ги обрича на негативизъм...
Михаил Неделчев: Ценностите, с които Никола Георгиев разполагаше, включително като историческа памет, оборват тезата, че вътрешната емиграция предопределя негативни нагласи. Защото основното му внимание всъщност е винаги към абсолютно традиционните национално-романтични ценности. Това е точно романтиката на късното Възраждане, дори до ниво традиционен български ландшафт от средата на ХIХ век. Това е, което може да се чуе и в разговори с него. В последна сметка поведението "тук и сега" означава: "Аз съм този, който притежава традиционните ценности, а не онези, които ги освиниха чрез крайната им идеологизация".
Копринка Червенкова: Архаизмите в езика му заради това ли присъстват?
Михаил Неделчев: Също. Това е много уместно наблюдение - подчертаната употреба на архаизми, ваденето на стари пластове, на една публицистика, която сякаш не е усвоена от високата литература, на изоставеното, на затуленото и прочие. Аз мисля, че Никола Георгиев, съзнателно оставайки доцент толкова дълго време, се чувстваше като истинския професор по българска литература в Софийския университет.
Копринка Червенкова: Искаш да кажеш, че той е бил носителят на националните ценности в литературата, въпреки тежненията си към западноевропейското?
Михаил Неделчев: Да, макар и в много широка, свободна и непрекъснато иронизираща това "носене" форма. И в този смисъл погрешно ще бъде да интерпретираме неанализираното, включително и от самия него, краткотрайно емигрантство, като късен опит, и то крайно несполучлив, да реализира Цветан-Тодоровата позиция.
За мен този сюжет е загадка, той очевидно е много съкровен и може би дори нямаме право да го въвеждаме в този дебат.
Копринка Червенкова: Може би нямаме право, но защо да не погледнем на това емигрантство като на екстремен властови ход. Когато през 1989 г. се случиха събития, спрямо които Никола Георгиев се почувства маргинализиран, той емигрира, но не като Цветан Тодоров, за да скъса връзките си с тукашната реалност, а обратното - за да се намеси по-категорично в нея.
Георги Лозанов: Единствено ясно е, че тази емиграция не е по дирите на една методологическа стратегия, както при Цветан Тодоров, а подобно на вътрешната емиграция е социален и морален жест. Струва ми се, че за Никола Георгиев той винаги е бил далеч по-важният, което се изразява в категоричния отказ от методологически етикети. Структуралист, например...
Петко Стайнов: Това беше изцяло идеологически етикет.
Михаил Неделчев: С него се клеймяха хората, които не се занимават с гръбнака на българската литература, а той, както казваше Тодор Живков, бил политически. Никола Георгиев прилагаше някакви структуралистки прийоми, но само като изследователски техники, не и мирогледно. Ако говорим за същински структуралист в българското литературознание - абсолютно последователен, окончателен - това е Радосвет Коларов. Също и Шуменската семиотична школа...
Копринка Червенкова: Нали не включваш Сашо Йорданов в нея?
Михаил Неделчев: Не. Включвам Добрин Добрев, жена му, Казакова. Те са истински фенове на Никола Георгиев... Въобще, когато говорим за него, трябва да се има предвид, че той по различен начин е въздействал в отделните центрове на страната. Тази негова провинциална културна роля е абсолютно различна от софийската. Тя е някак си много по-топла, интимна и дори по-трайна. Ако такива хора бяха участвали в нашия разговор, те щяха да разгърнат съвсем различен биографичен и анализационен сюжет. Има и пловдивски вариант на Никола-Георгиевата публичност.
Копринка Червенкова: Сапарев...
Михаил Неделчев: Сложно-учтив спрямо Сапарев.
Георги Лозанов: Като стана дума за по-топло-интимни измерения на публичността на Никола Георгиев, може би трябва да въведем Сартъровия проблем - интелектуалецът и жените, хуманитарното писане и говорене като стратегии на съблазняването...
Михаил Неделчев: Когато бях студент, отношението на Никола Георгиев към моите състудентки беше иронично - реакция към първата вълна на голямото феминизиране на хуманитарните занимания, особено на филологията. Иронията му имаше двойна стратегия: след като едва ли ще станеш чак толкова значителна филоложка, представи се като жена, просто сама по себе си, без одеждата на филологизма. В по-късните години съм наблюдавал и други стратегии - най-общо на разгръщаща се и развиваща се толерантност. Мисля, че и тук стратегиите и тактиките на Никола Георгиев не са веднъж завинаги дадени, заковани. Например, той винаги е настоявал, че са особено важни хора, които знаят много незначителни на пръв поглед факти или са склонни да извършат изследователски подвиг - да изчислят, да опишат големи масиви, бъкащи от всякакви подробности и детайли. Също е настоявал, че в подобно дело жените са по-способни от мъжете.
Копринка Червенкова: Много мачистки възглед...