Одисей тъгува по Итака

Името на Леон Даниел отдавна е запазена марка за добър театър, гаранция за създаването на безукорно професионално представление. "Одисей пътува за Итака" от Константин Илиев, поставена от него в Театъра на армията, отново потвърждава това мнение. Представлението е майсторски построено - всичко е на мястото си, нищо в повече, добри актьорски изпълнения (с малки изключения), жанрова бистрота... Изброяването е излишно, а и да се каже, че Леон Даниел е направил добър спектакъл, е откритие, изненада за онзи зрител в залата, който за пръв път вижда негово произведение. Истински изненадващото е, когато негов спектакъл е добър, професионален, а музиката, която звучи в него, не ни завладява. Защото тъкмо неговите най-силни и важни спектакли са утвърждавали театъра като територия, върху която режисьорът, авторът, актьорите се занимават с проблем, със ситуация, чрез която се поставя пръст в някоя от най-болящите в момента (човека, общността) рани.
Спектакълът "Одисей пътува за Итака" се разгъва в бавния ритъм на битова комедия с криминален сюжет, с ясни и точни характери, визуално деформирани и преекспонирани. Тя е "прикритието", видимият план, зад който в действителност се крие "една човешка драма" и нейният анализ, анализът на взаимоотношенията между жителите на едно нашенско село. В пиесата, писана през 1984 г., нищо не е променено. Очевидно, от една страна, на това село е погледнато като на социалистическо (тоест от някаква дистанция), а от друга, анализът на междуличностните отношения е воден от убеждението, че нещо в тяхната механика, в основната им мотивация и мислене е актуално, валидно е и сега. От дистанцията на времето обаче се оказва, че в това село хората си живеят почти идилично: някои крадат по малко от държавата (бензин, уиски и др.), други прелюбодействат, трети лъжат (и при това знаят, че това е лошо, само че "всички правят така"), но при всеки повод сядат заедно на масата. Никой не е съвършен. А и "следствието" на Марин Желязков (Мирослав Косев) е повече от хуманно - то е посветено на спасението на бай Ноно (Стоян Стоев) от самоубийство. Всичко това изглежда невинно и кротко на фона на чудовищния нравствен разпад и ценностен срив, сред който живеем. Самият сюжет се разгръща бавно, невинно и кротко. Бай Ноно, забравен и сам в самотата си, страда за това, че "Всичко има, човещина няма". Той, "малкият човек", мечтае за човещина сред заобикалящия го свят на несправедливост, лъжи и битова алчност. На хоризонта на утопичната Итака на "по-добрия и хуманен свят" неговата драма изобличава демагогията и лъжата на онези, които се кълнат, че ще я до(по)стигнат. А разказът на Методи (Вълчо Камарашев) за юнака Одисей е прозрачна метафора-критика към вреклите се в този път: за това, че ако са добри и честни, ако устоят на изкушенията на властта, на това да откраднат, излъжат, прелюбодействат, може би ще достигнат мечтаната Итака на по-добрия и справедливо уредения свят.
Преди десет години, когато Леон Даниел постави наскоро написаната от Константин Илиев пиеса "Одисей пътува за Итака" в Пазарджишкия театър, и тя, и спектакълът звучаха силно, изобличително. Сега звучат кротко, нравоучително. "Малкият човек" се разпадна, а утопичната Итака потъна като Атлантида. Одисей вече не пътува за тази Итака. На някой остров (при някоя Цирцея, или Калипсо) Одисей тъгува по Итака - по онази, която може би е забравил.
Виолета Дечева