Петър Ступел само преди няколко месеца се раздели с последното си пристрастие - "Софийски музикални седмици" -фестивалът, в който години наред вграждаше собствения си международен авторитет и енергия. И в който продължи да вярва и да поддържа на системи дори тогава, когато мнозина бяха отписали това събитие от музикалния пейзаж.
За него по-важно бе да се продължава нишката, макар и болезнено изтъняла, отколкото да я прекъсваме днес, за да я възраждаме някой ден, в по-добри времена... Изглежда за Петър Ступел "Софийски музикални седмици" бе синоним на продължението на живота. Защото, когато Петър Ступел и фестивалът престанаха да бъдат едно цяло, настъпи краят.
Много преди това беше музиката, която написа композиторът. Така както се палеше инфарктно в осъществяването на фестивалните си идеи, така потъваше в мекота и лиричност, щом влизаше в ролята на автор. По-голяма част от творчеството му се сдоби с щастливата съдба на шлагер. И то на евъргрийн. "Снегът на спомена" е достатъчно доказателство. Дори и музиката му към филми - "Любимец 13", "Бъди щастлива, Ани", "Специалист по всичко", "Старинната монета", "Таралежите се раждат без бодли", "На всеки километър", (в съавторство с Атанас Бояджиев) успя да излезе пред кадър и да се сдобие с автономност. Даже със свои награди - мелодията от "Мъже в командировка" например се превърна в песен със заглавие "Закъснели срещи" и тъкмо като шлагер получи първа награда на един от фестивалите "Златният Орфей". Подобна бе съдбата и на песните от пиесата на Валери Петров "Когато розите танцуват".
Колкото и странно да е, Петър Ступел сам напусна песента. Деликатно се оттегли, притеснен от активността на дилетантите. Фино, като във френски шансон, на шега, а и с малко тъга напомняше, че миниатюрата е занимание за големи майстори като Азнавур, Едит Пиаф, Жилбер Беко, Жо Дасен... Ако българската забавна песен има своите, то Петър Ступел е един от тях.
Невероятното в неговото творчество е, че си остана все на една свежа възраст. Дори и "Лека нощ, деца" след толкова години и днес няма признаци да прозвучи като анахронизъм от стара плоча. Същото е и със "Зайченцето бяло" - толкова популярна, за поколения наред, че дори е чудно, че си има автор, че сме го познавали и че е живял сред нас.
Няма как да го забравим.
Поклон пред паметта му!
Елена Драгостинова