Лос ВАКерос

Вакеро е каубой на испански. Говедар - на български. Образ легендарен, изграден от безброй уестърни. Каубоите (вакерос - на юг от Рио Гранде) са благородни, честни, мъжествени. И много, много точни - в пряк и преносен смисъл. Немислимо е да има каубой-интригант. Ако случайно се пръкне - застрелват го още в началото. Вакерос не са по-различни от класическите US-каубои. На Юг, освен дето са безкористни, смели и т.н. те са певци и инструменталисти, а освен това - хора много галантни, никога не вършат простотии, като някои колеги на Север. Южните каубои са в основата на цяла една култура.
ВАКерос, за които ще стане дума тук, са нещо принципно различно. Те не свирят, ни пеят, но положително (макар в преносен смисъл) пасат говедата. В България това са учените, натоварени от властта да определят дали други учени са учени. ВАК (Висшата атестационна комисия) атестира (тоест признава за такива) професорите и доцентите, а също така старшите научни сътрудници. И едните, и другите би трябвало да бъдат освен това (както ще се разбере след малко - задължително) - доктори и докторчета, които преди 36-ото Народно събрание се наричаха кандидати на съответните науки. Разликата между професорите и доцентите, от една страна, и научните сътрудници - от друга, не е много ясна. Предполага се, че първите главно учат студентите и освен това правят наука, а "сътрудниците" - главно правят наука и преподават, ако се наложи. Предполага се, че не можеш да растеш като преподавател, ако не си учен. Обратното не е задължително. Това дотук са научните звания. Аспирантите и докторантите са хора, които довчера аспирираха за (и често получаваха) научни степени. Тяхната същност е напълно различна (иначе нямаше да съществува едното и другото). Докторите са преди всичко учени, професорите са преди всичко учители. Което не пречи (при желание) да бъдат и двете, обаче ВАК (както ще видим по-нататък) зорлем забърква научните степени с научните звания. Ако някое говедо не харесва ярмата, ВАК има начини да го накара да я сърба. Всяка другост в стадото отваря работа на каубоя. Същността на каубойството е да бъдат завръщани отклоняващи се добичета (виж рекламата на Малборо).
ВАК е ешелониран по следния начин: По места (например във факултетите на висшите училища) заседават специализирани научни съвети (СНС), които назначават и изслушват рецензенти на съответните трудове и след това гласуват тайно. Решенията се вземат с обикновено мнозинство, но не според броя на гласувалите "за", сравнен с броя на гласувалите "против". Гласовете на отсъстващите по неизвестни причини, както и гласувалите с бюлетина "все ми е едно" (бяла), се броят за отрицателен вот. Още тук ВАКерос имат начин да се измъкнат елегантно, оставяйки неудобното говедо в калта. По принцип СНС са хората, които са специалистите в дадена област и ако не познават кандидата лично, поне би трябвало да са чували/чели нещо от/за него. Те обаче с решението си само правят компетентно предложение кандидатът да бъде признат за еди-какъв си. Те нямат право да се произнесат окончателно, защото (народната) власт им няма достатъчно вяра, че ще спазват стриктно партийната повеля (която варира във всеки конкретен случай). Тази практика се запази и задълбочи с идването на демокрацията.
От СНС преписката заминава в специализираната комисия на ВАК, където (напълно херметично) въпросът се разглежда отново. Преди да пристъпи към работа, комисията изчаква известно време. По закон - един месец, на практика - няколко. Ако в това време се получи някакво възражение, донос (сигнал), или некое съображение, комисията им дава ход. Обикновено охотно. В комисията може да няма ни един каубой, който да познава лично кандидата или да е чувал нещо за него, или да разбира от материята на хабилитационния труд или дисертацията. В научната комисия на ВАК, която гледа дисертациите и хабилитациите на архитектите, имаше само един архитект, а останалите - минни, строителни, пътни и хидроинженери. Връзката между СНС и ВАК се осъществяваше (до вчера) от лица, които бяха членове и на двете. Тези лица докладваха (а значи и интерпретираха) решението на СНС и добавяха своето лично мнение (ако им го поискат). От месец насам тази връзка е само по документи. При всяко положение е естествено да има неясноти и въпроси. Когато възникнат, комисията не ги решава (тя не може, дори да иска), а изпраща обратно преписката в СНС за изясняване. Това може да трае още месеци. Когато ВАК излиза във ваканция, всички процедури се удължават със срока на ваканцията. ВАК може да връща една "преписка" колкото пъти иска. Ако законни причини липсват, ВАК си ги изсмуква из пръстите. Всичко всеки път започва отначало и завършва с гласуване в СНС, което пак не е окончателно. Ако процедурата излезе на добър край, един ден представител на специализираната научна комисия на ВАК докладва на свой ред пред президиума на ВАК, че с кандидатурата на еди-кой си всичко е наред и предлага президиумът да одобри това вече второинстанционно предложение. Президиумът се произнася. Кандидатът черпи.
Макар тромава и излишно сложна, тази процедура би имала смисъл, ако трябваше учените от специализираната комисия да четат нещо повече от доноси и протоколи - трудовете на кандидата например. Те така и така задължително се представят във ВАК. Колкото разберат - толкоз. Поне могат да си направят извода дали човекът е грамотен. Никога не го правят. Пък и няма защо да го правят, щом според правилника на ВАК кандидатът сам (!) е трябвало предварително да напише какви са му приносите. Тоест на старта всеки се хвали сам както и колкото може. Ами ако се случи скромен човек? Самообявяването на приносите улеснява процедурата. Тогава на съвета и комисията остава да проверяват дали приносите са подвързани в папките, което може да се върши и без да се мисли. Три чиновнички (със или без юридическо образование) могат да вършат цялата работа на ВАК, ако работата беше да проверява процедури. Работата обаче е съвсем друга..
Четейки протоколите от заседанията, човек се стъписва от пълното отсъствие на отрицателни изказвания. Въпреки че отрицателни становища не липсват. Вместо да разиграват мустангите и стрелят на месо, когато трябва, учените мъже кротко изчакват да мине гласуването, след което пишат сигнал. Понякога подписват някой фантом, понякога - не. Сигналът никога не е (пази, Боже) свързан с научни въпроси. Проверяването на сигнали е работа много по-интересна, пикантна и вълнуваща от четенето на приносни трудове.
Според действащия Закон за научните степени и научните звания един вузовски даскал може да стане доцент по един от двата начина - ако е кандидат (сега доктор), може да стане какъвто трябва чрез директен избор (член 11), а ако не е кандидат - ако представи хабилитационен труд и този труд бъде оценен положително (член 12).
(С тази двойна възможност, предполага се, законодателят е предвидил, че е редно да даде шанс и томува, който прави наука на стари години, или пък не е искал да се занимава с кандидатски процедури по причини които могат да бъдат разнообразни и сериозни. Една такава много сериозна причина би могла да бъде несходство на научните заключения на евентуалния учен с научните заключения на научното "звено", от което кандидатът зависи. Като аспирант - зависи винаги. По филмите в конфликтна ситуация един истински вакеро зарязва ранчото и отива да си търси друго стадо. В България обаче специализираните стада са по едно в републиката, а когато са две обикновено пак мислят еднакво. На нонконформиста се налага първо да доказва на възможно най-широк кръг професионалисти колко пари струва и тогава чак представя своите резултати за обсъждане.)
За да има куража да представи хабилитационен труд, един кандидат за звание без научна степен трябва да е много сигурен в себе си. Той няма "гръб". Не е пожелал да има. Като отиде направо пред СНС, има шанс там евентуалните му опоненти да са само единици без решаващ глас, защото там са и техните опоненти и недоброжелатели. В СНС опонентите обикновено си траят. Най-много да измърморят некакви процедурни възражения. Опитният ВАКеро стреля от засада, междувременно се бие в гърдите, че храбро брани интересите на своя ВУЗ в недоброжелателния президиум.
Че президиумът на ВАК е недоброжелателен е правилно. Такъв трябва да бъде. Лошо е, когато започне да нарушава закона. Законът казва - или дисертация, или хабилитационен труд. ВАК изисква дисертация на всяка цена. Да видим защо. Първо, ако бъдещият каубой има кандидатска степен, няма нужда да се проверява - вече някой се е погрижил да го признае ако не за учен, то за кандидат. Кандидат за кандидат на науките се става, ако се докаже, че човекът е годен за научна работа - може да ползва информация и е отличник по дадени предмети - нищо повече. Доказва се чрез изпити - един по специалността, друг - по чужд език и трети (доскоро) - по верноподаничество. После, докато бъдещият учен е млада фиданка, лесно се прегъва - дай му насоките и му гледай сеира - той трудно ще надскочи научния си ръководител. Да се дава път на хора без научен ръководител е просто рисковано. От друга страна, какъв каубой може да бъде човек без нито ден в седлото? Ако е поне малко интелигентен, го знае и си наляга парцалите. Трето - един аспирант (докторант) охотно прекопава ягодите на научния си ръководител. Това може да е метафора, а може и да не е - имам приятели, които на младини прекопаваха реални лехички с реални мотички. Близко е до ума, че ако такъв човек стане ВАКеро, щом срещне някой от онези с хабилитационните трудове, първо стреля, после пита как се казва. Обяснимо е.
Когато ВАК не признава хабилитационния труд за труд, въпреки вота на СНС и мнението на рецензентите, налице е беззаконие. Когато ВАК поиска от СНС да се произнесе изрично, че даден хабилитационен труд има качества на кандидатска дисертация, е гавра. Редно е (винаги е било) хабилитационният труд да представлява нещо много повече от дисертация. Някога ВАК имаше охранителни функции - да не се промъкват сред учените врагове на народа. Днес ВАК охранява посредствеността на едно напълно прочистено от "врагове" поколение. Някога над ВАК стояха ЦК и Политбюро. Днес над ВАК е само Господ. В историята на България само три институции са се измъквали от съдебен контрол - митницата, КДС и ВАК. А е толкова просто. Нека да има ВАК, но тя да се занимава само с нерешими на равнището на СНС дилеми. Тогава нека ВАКерос работят с пот на чело - да четат, да мислят, да преценяват, като всички честни каубои - само когато СНС или кандидатът поискат арбитраж.
Моите наблюдения върху каубойството в България са ограничени в рамките на Архитектурния факултет и донякъде в институтите на БАН. Чел съм дисертации, на повечето съм бил единствен читател, съгласно библиотечната справка. Има хубави, има лоши, има всякакви. Има талаш. Най-добрите урбанистични дисертации от 70-те години, които съм чел, са на Никола Найденов и на Иван Колев. Единият изобщо не можа да се защити, другият - едва на третия път, с триста зора. Проф. Ташев недолюбваше двете момчета, не зная защо. Представите им за градоустройството се разминаваха с неговите. Животът показа, че бяха прави по-скоро те, а не той. И двамата отдавна не са в България. Някога във ВИАС работеха двамина блестящи асистенти - кадърни проектанти и очарователни умници - Стефан Беязов и Петър Чавов. Като разбраха, че без дисертация няма да станат доценти, напуснаха. Не че нямаше да си издържат кандидатския "минимум" (каква точна дума), нито ги мързеше. Беше ги срам да се подложат. На изпити имам предвид. А можеха да скрият топката на всички доценти и на повечето професори. Хем тогава професорите още бяха истински, въпреки че никой от тях не беше "кандидат". През последните пет години ВАК в съучастие с ръководството на СНС по архитектура провали четири (от пет) доцентури в Архитектурния факултет. Едната даже на кандидат на науките... пак по политически причини - кандидатът този път беше с "червен" произход. Доцентурата на арх. Йордан Търсанков (който не е кандидат) миналата година беше гласувана от СНС със 100% положителен вот. Такова нещо рядко се случва, ако се е случвало някога изобщо. Именно него президиумът на ВАК върна от финала обратно в специализираната комисия да си доказва приносите. При положение, че кандидатът за звание няма (по закон и правилник) никакъв официален контакт нито със СНС, нито с ВАК и нейните комисии, нямам никаква представа как може да стане това. ВАКерос не се шегуват.
Има и друго, което е добре да се знае. Всеки по-голям архитектурен проект е равен на дисертация. Изисква не по-малко научен анализ и съдържа синтез, с какъвто малко дисертации могат да се похвалят. При това - черно на бяло. И е свидетелство за много, много труд. Нерядко - за оригинална мисъл. Достатъчно е авторът да си опише проекта - дисертацията готова. Ако архитектите не го правят, то е не защото ги мързи, а защото никой (включително те самите) не мисли архитектурата за наука. Дори когато е. Един сериозен проект не е като "за някои аспекти на ранното торене на ягодите". Архитектурният проект е цяла вселена. ВАК не признава науката, вложена в архитектурен проект, за наука. Попитах веднаж един рецензент - защо не рецензира проекти. Защо изобщо не ги споменава? Ако не му харесват - да каже, че са лоши. И без това се чувства недостиг на критика. Напротив, каза ми рецензентът, проектите са добри, но не искам да пакостя - повечето от онези, които ще преценяват, нямат проекти. Прав беше.
Може някой още да не знае, но в България има борд. Което значи, че пари за учени хора няма. При това положение за лекторските часове се завихря люто родео. Геронтофилите ще се помъчат да приложат правилото, според което лекции има право да чете само хабилитирано лице. Днес общообразователните предмети във ВИАС се четат в един и същи час, в две съседни зали, от двама хабилитирани, по един и същи въпрос, на две половини от един курс. Докато в архитектурните дисциплини не е изключение асистент да чете сам два предмета и да води упражнения в три. Така дошла работата - асистентите одъртяха, преди ВАК да ги признае за учени. Ако се наложи да се спазва изискването за ценз, или ще трябва предмети да отпаднат, или пенсионери да се върнат на работа. Заслужено - българските каубои неслучайно цял живот копаха ягоди. Истинските каубои слизат от седлото много преди да започнат да се напикават. Лос ВАКерос слизат от катедрата само с краката напред.
Павел Попов