Истанбул'97

Женското безсилие

Международното биенале в Истанбул е събитие, което за около месец фокусира вниманието на световните артсреди върху Балканския полуостров. Тазгодишното издание на форума отново събра големи имена на концептуалното изкуство, обединени от идеята на испанската кураторка Роза Мартинес "За живота, красотата, преводите и други трудности". Съществената отлика на биеналето, което го прави по-различно от останалите по света, е самият град - средоточие на множество културни пластове, на етнически, религиозни и политически сблъсъци и проблеми. Тази специфика в известна степен винаги присъства в концепциите на отделните куратори.
Темата "За живота, красотата, преводите и други трудности" на пръв поглед изглежда доста фриволна, съставена от наглед несъвместими помежду си компоненти. Стана ясно обаче, че кураторката Роза Мартинес е имала намерение да изследва някои съществени моменти от дискусията около съвременната естетическа мисъл: отношенията между изкуството и живота, търсенето на нови значения в концепцията за красота и необходимостта от нов език за комуникация, тъй като нормалният превод често обърква значенията на нещата. В този смисъл се разглежда и град Истанбул, в който е налице нуждата от адекватно общуване, респективно - "превод" между културите.
Значителна част от показаните работи обаче нямаха особена връзка с концептуалната рамка. Разбира се, това не е тематична изложба, за да се търси буквално пресъздаване на идеята. Но впечатлението, което се налага, е по-скоро за неща, гравитиращи около, но не засягащи същностно проблема. Прави впечатление също големият брой жени-участнички. Очевидни са пристрастията на кураторката към проблемите на феминизма и нищо чудно концепцията на биеналето да е оформена именно с мисълта, че подобна идея по-добре би била реализирана от жени. Сякаш е търсена именно женската позиция в проблема за красотата, живота и т.н. Подобна линия обаче не се отразява твърде добре при осъществяването на форум, претендиращ за цялостен или поне доста обширен поглед върху съвременните търсения.
Като цяло на биеналето можаха да се откроят следните линии на артистично поведение:
Безспорна доминанта в Истанбул беше видеоизкуството. Опосредстваната и на моменти твърде софистицирана връзка художник - публика очевидно е тенденция, засягаща не само най-младото поколение. При това става дума за мащабни реализации - в повечето от случаите - с по 4-5 видеостени, няколко монитора, компютър и пр. Такива бяха работите на Ан Лислесаад, Ребека Бурнидо, Пипилоти Рист, Матю Маккаслин, Никос Навридис, Лайза Мей Поуст, Шерин Несхат и др. Впечатляваща беше виртуалната реалност на група Sense:less. Но доста често техническото съвършенство стои самодостатъчно и задушава първоначалната идея (ако изобщо има такава). Друг съществен недостатък на показания видеоарт бяха безкрайно дългите (почти документални) филми, което, струва ми се, е по-скоро привилегия на режисьорите.
Фотографията, компютърната обработка и цветният принтер също заемат стабилно място в инструментариума на артистите. Вариращи от чисто естетски до шокиращи и социално натоварени, това бяха работите на Мартин Вебер, Халил Алтъндере, Даниеле Буети, Бюлент Шангар, Сам Тейлър Ууд, Мануел Пиня, Хелена Алмейда, Грация Тодери (чието произведение "Terra 1997" е послужило за плаката на биеналето) и др.
Пърформансът се очерта като територия, окупирана от жените на биеналето. "Спекулум и Истанбул" беше действие изненадващо крайно, като се има предвид произходът на Шуркан Морал (родена е в Турция, понастоящем живее в Италия), по време на което художничката стоеше "разпъната" на гинекологичен стол, а на монитор зад нея вървяха кадри, заснети в турска баня и дом за психичноболни жени - и всичко това в църквата "Св. Ирина". Като цяло - въздействащ опит за дисекция на позицията на жената в едно общество, където мъжкото превъзходство е обусловено от религиозните норми.
Съществен момент от биеналето е изборът на местата за провеждането му. Наред с Имперския монетен двор и гореспоменатата църква от VI в., Цистерните Еребатан са арена на концептуалните изяви на артистите. Тази година Еулалия Валдозера показа играта на собствената си сянка върху стените на внушителното съоръжение. Само по себе си мястото е толкова въздействащо, че в известна степен "помага" на художниците в техните работи. Изключителна като представяне беше водната инсталация "Красота" на Олафур Елиасон - прозрачна стена от фини водни капчици, подобно на копринен шлейф между колоните на Еребатан. В тази посока може да се търси и една от линиите в идеята на кураторката - поставени в друг, и то твърде специфичен, контекст, произведенията придобиват нова, по-различна естетика, а защо не и нов смисъл. Пърформанси показаха още Егле Ракаускайте, Марико Мори, групата IRWIN, Маария Вирккала, Йел Дейвидс и др.
Женският свят под формата на инсталация, изпълнена с детски дрешки, вибратори, мили спомени и висяща от тавана тоалетна, беше пресъздаден перфектно от Ана Лаура Алаез в инсталацията "Тя е в отвъдното пространство". Пак по женски изпипано, доста находчиво, а в действителност с минимална намеса, беше спомнянето на сватбения ден от Соо-Я Ким, която беше запълнила пукнатините в една от каменните стени на "Св. Ирина" с миниатюрни парцалчета. Отново в църквата беше разположена машината за летене на Карстен Хьолер, а също и т.нар. живопис на биеналето, правена преди доста години и заемаща твърде неизяснена, маргинална позиция.
Безспорната "тръпка" в Истанбул беше Орлан - жената, най-пълно покриваща концепцията на Роза Мартинес за алтернативната "красота", за непрекъснато сменящата се идентичност и превеждането й на езика на "другите". Конференцията, придружена с прожекция на шокиращите й пластични операции, се превърна в място на истинска словесна битка между привържениците на артистичното поведение на Орлан и тези, които държат на някакви установени норми, чиято правилност, в края на краищата, може да бъде оспорвана.
Без да налагам категорични обобщения - положителни изключения винаги има, - смятам, че тазгодишното биенале показа до голяма степен безсилието, обхванало женската половина от поканения артистичен свят. Крайността на пърформансите и инсталациите се свеждаше до откровено показване на женските полови органи или на отблъскващо разголена старческа плът. Човек остава с впечатлението, че това е единственият начин за привличане вниманието върху проблемите на жените. В повечето случаи се наблюдаваше затваряне в частния проблем, въртене в омагьосания кръг на собствените фобии и фантазми, превес на интуитивното над аналитичното, склонно към обобщение начало. А присъствието на силни и качествени изяви от страна на мъжете, участващи на форума, допълнително засили впечатлението за неумението на жените да глобализират проблемите си. В този смисъл кураторката Роза Мартинес не беше осъществила успешен ход.
А иначе експозиционните пространства, организацията (с известни неуредици, но това е нещо естествено при подобни мащабни събития) и желанието за участие дава увереност за бъдещото съществуване на Истанбулското биенале. Още повече, че Балканите са интересно място за срещи и обмяна на идеи.
Илина Коралова

Женската деликатност
Петото издание на биеналето в Истанбул бе белязано от знака на женското присъствие. Кураторката Роза Мартинес демонстрира определен афинитет към женската тема не само с предпочитанието си към пола на участниците. Самата формулировка на концепцията също разкрива един много женствен подход. Роза Мартинес обаче в никакъв случай не може да бъде обвинена във войнстващ феминизъм. Точно обратното - търсена бе деликатността на женския светоглед, ранимостта и чувствителността, противопоставени на агресията; инстинктът за създаване и помирение, срещу този на разрушението.
Истанбул вероятно е най-подходящото място за реализиране на идеята за преодоляване на различията, за търсене на общ език и толерантност в общуването. Неговата космополитност и еклектичност, ролята му на мост между изтока и запада, съжителството на традиция и модерност са залегнали в концепциите на всички издания на биеналето досега.
Изборът на някои от пространствата също подкрепяше концепцията - Женската библиотека, Девическата кула. Търсенето на женски топоними и абсолютизирането на женския модел на възприемане на света също носят известно предизвикателство в контекста на една култура, твърде незачитаща жените. Идейният център на биеналето беше в църквата "Св. Ирина". Тя "трябваше да приюти деликатни, но и интензивни работи, отразяващи силата на женствеността; желанието да се изживеят фантазиите и да се разтълкуват наново символите на призраците от детството, а също волята да се съградят мостове между разделените брегове; необходимостта да се поставят под въпрос установените авторитети", по думите на самата Мартинес.
Централно място в "Св. Ирина" земаше "Кимбърли" на Бевърли Семес - колосална розова рокля, разпростряна върху стъпалата в апсидата, с разхвърляни оранжеви кадифени възглавнички върху нея. От стената на тежки дипли се спускаше друг символ на женски мечти - огромен шлейф, съшит от безброй тъмночервени розови листенца - работа на Лаура Викерсон. От другата страна течеше видеото и пърформансът на Егле Ракаускаите от Литва. Облечени в бяло, млади момичета са вързали плитките си една с друга. Движението им причинява болка. Работата третира мита за девствеността и целомъдрието и бе основана на ритуал, според който след сватбата на момичето се отрязват косите - разказа в интервю авторката. На диапозитиви се представяха пърформанси на покойната Ана Мендиета, в които използва символиката на кръвта и собственото си голо тяло. Видеото на Дороти Крос - змия, пълзяща в тръба, можеше да се гледа през илюминатор. Змията - един от най-старите алегорични символи, свързана най-често с женското начало, обозначаваща едновременно доброто и злото, мъдростта и сляпата страст - в повечето митологии придружава женските божества и е израз на тайнственото, енигматичното и интуитивното.
Над всичко това кръжеше "летателният механизъм" на Карстен Хьолер, а от балкона на втория етаж се спускаха хартиени самолетчета, на които всеки можеше да напише най-съкровеното си желание. Общо взето, представеното в цялата църква (а и не само там) напомняше девичи лексикон - пълен с момичешки фантазии и мечти, със символи и провокации на самоосъзнаващата се женственост. На този фон правеше впечатление по-агресивната работа на Йаел Давидс "Няма никой вкъщи"- пърформанс с голи тела, необичайно представени и композирани в интериор, "сраснали" се шокиращо с мебелите. Тук беше и една действително много "женска" и като тема, и като третиране, но определено много качествена работа - "Сянката под мрежата"(видео) на Ширин Нешат - авторка, известна с традиционно силни изяви, третиращи темата за ислямската жена. Върху три от четирите стени се прожектираше бягаща по празни улици, сред развалини и многолюдни пазари, облечена в черно и изцяло покрита ислямска жена. Звукът на учестеното й дишане създаваше допълнително напрежение. На четвъртата стена - същата жена, погледната отгоре, се молеше в джамия.
Работите на по-голямата част от участниците заемаха халетата на някогашния Императорски монетен двор. И макар че тяхната многобройност и разнообразие не създаваха същото усещане за цялостност на концепцията и внушението като в "Св. Ирина", и тук доминираха деликатната чувствителност и ненатрапчивост. Листчетата с текст, събирани от "разговорите" на глухия Джоузеф Григли с негови приятели по различни поводи, умилиха всички. Множество подобни сантиментални интерпретации на темата "общуване" изпълваха залите. Дори "простреляните" идилични патагонски пейзажи (Оскар Бони) носеха следите на преднамерена и овладяна агресия.
Сред всичко това определено впечатляващи бяха изявите на словенската група IRWIN, които "лежаха" във въздуха, и "Семейството на бъдещето" на Олег Кулик. Тук беше и единственото "залитане" по новите технологии - sence:less и тяхната вече представяна инсталация с виртуална реалност. Чрез технология за виртуална реалност и специален "чувствителен" костюм посетителят се поставя в една мултисензорна среда. Тя представлява полупрозрачно пластмасово яйце. Видеообразите от виртуалния свят, до които се докосва участникът, се прожектират и върху стените на яйцето, така че да могат да се наблюдават и от зрителите извън него.
Сред качествените женски участия бяха работите на Ана Лаура Алаес и Мета Изеус-Берлин. И двете създават специфични интериори. Режисирайки обстановката, те режисират и нашите усещания. В "Тя е в космическото пространство" (She is in the outer space) Алаес създава една "стая" в духа на високите технологии, но подчертава женското присъствие с фетишите на съвременното момиче, подредени на "лавица" над напомнящото солариум "легло". Обратно, другият интериор с нищо не издава женското си авторство и не съдържа дори капка еротичен подтекст. В обстановката няма и намек за човешко присъствие. Обичайните, грозновати и малко захабени мебели създават неясно потискащо усещане. То става съвсем обяснимо в момента, в който се доближите до гардероба, който пулсира с ритъма на човешко сърце, или масата, чийто плот се оказва от мека, лигава материя...
Третото "важно" пространство бяха "Цистерните", вече традиционно за биеналето място. "Тъмната, влажна атмосфера ще приюти автори, търсещи тишината и водата, за да изледват смисъла на светлината и сянката; на неподвижността и скоростта като начини за осъзнаване на ритъма на болката и красотата." (Роза Мартинес). За съжаление, въпреки великолепните възможности, които Цистерните естествено предоставят, запомнящите се работи тук бяха малко - пърформансът на Еуалия Валдосера, базиран изцяло на играта със светлина и сянка, и "стената" от осветена стичаща се вода на Феликс Гонзалес-Торес. Над всичко доминираше дишащият звук, идващ от няколкото огромни екрана, където течеше видео, представящо поглед отвътре на хора, надуващи балони. ("The question of the age of void" - Никос Навридис).
Най-сериозно в цялото биенале бе представянето на Орлан, която освен видеото в "Св. Ирина" направи една блестяща пресконференция, в която показа кадри от почти всичките си работи.
Като цяло тази година в биеналето участваха по-малко автори и имаше значително по-малко силни работи. Не се наемам да твърдя, че това има нещо общо с женското представяне. Още повече, че чисто статистически жените бяха дори по-малко от половината участници. По-скоро може да се постави под въпрос уместността на такава женска интерпретация, която не ми се струва особено актуална и определено не дава възможност да се представи най-интересното от съвременното изкуство.
Десислава Димова