Изложбата живопис на Стефан Шиников в СГХГ носи име "Играта". Идията на автора е, че тя, играта, е форма на живот. Може би е симптоматично, че един художник днес споделя думите на философ (Й. Хьойзинха - Homo ludens). Или причината е, че животът, "обгърнат" в тоталност, поставя изкуство и философия в единния план на културата... Така в третата си самостоятелна изложба художникът повдига въпросите, в които усеща духовната амплитуда на своето съществуване.
Той споделя със зрителя, че "всичко започва с игра". Зрителят може да проследи етапите й в 23-те показани платна. В тях образът изниква сякаш от нищото - като метафизичен акт в стихията на живописната материя. Той проблясва, втвърдява се или се губи като сянка. Тази жива пулсация организира живописното цяло в платната на Стефан Шиников. Образът в разпознаваемата му сетивно-материална форма е само анонс, рамка, която го сближава с декоративното. Конкретният персонаж-образ буквално носи други образи и твърде богата асоциативност.
Разгръщането на живописния разказ е еднопланово - подчертана е само вариативността на предния план. Фактурните наслоения, различната интензивност на живописната мазка и други технически прийоми, позволяват материализирането - изказа на тази живопис, но не се превръщат в самоцел. В една устойчива за автора семиотична система се развиват сюжети с подчертано антропоморфно присъствие. Движението се разгръща като своеобразна митограма - "реплика" към друг художествен опит или стилистика, без директни цитати. Образите се трансформират ту в схеми, ту в алегории, уплътняват множествената си природа на символи.
Живописта на Стефан Шиников надскача пустословието на днешния ден в социалното и духовно пространство, без да си служи с фикции. Темата за "играта" би трябвало да насочва погледа на уморения "постмодерен" зрител към собствените му - търсени - ценности, към собствената му тоталност. И ако все още трябва да става дума за смисъл в живописта, може да се каже (по Сартър), че "смисълът не се различава от самия обект..."
Галина Боткова