Срив на детското четене?

Литературната периодика не се интересува от сюжетите на и за детската литература. А българската детска литература е длъжна да си отговори защо не е търсена нито от книгоиздаването, нито от детското четене. Литературната периодика в най-добрия случай е сторила твърде недостатъчно, за да разколебае непривлекателния образ на жанра и да потърси мястото му в съвременното читателско съзнание. Какво е българската детска художествена литература според съвременното дете, според писателя, според критика...
Дълбинното основание за жанровото разделение "детска литература"/"литература за деца" е "спецификата" на професионалното литературно творчество за деца, тълкувана или като специфика на творческия талант, или като специфика на адресата. В практиката на теоретици, критици и университетски преподаватели двата термина се приемат за синоними въпреки различната си история и генезис. Търсенето на семантични нюанси (или разлики) между двете назовавания е оставено на битовото езиково не-терминологично разгадаване на конвенцията. Понякога буквалното знание се превръща в критико-теоретичен инструмент за обяснението на нови факти.
Подходящи "нови факти" са книгите "за малки и големи", "за деца и техните родители", които се появиха през последните една-две години. Несъмнените достойнства на литературния текст в тях проблематизираха терминологичната тъждественост, макар това да се оказа недостатъчно, за да ги класифицира като жанр и естетика.
Марк Сориано, един от небългарските изследователи на детската литература, често цитиран от български автори, предлага определението на жанра да се търси не в генезиса, а в актуалната литературна практика. Незавършеността на термина поставя така наложителната стабилност на литературно-критическите конвенции в постоянно напрежение и очакване за поредното му преразглеждане и уточняване. Всъщност следващото изложение се опитва да намери отправната точка на "новото" и от нея да провокира епистемологичното, а и стилистично разпластяване на литературно-критическата традиция. С това поне донякъде то се усъмнява в твърдението, че в детската литература няма нищо интересно, че всичко е ясно, че е достатъчно само да се издават "хубави книги за нашите деца". (Досега безпроблемното усвояване и повтаряне на тази норма в практиката на критиците и на твърде много детски писатели не е нищо по-различно от признаване на абсолютната ценност на читателското търсене и търговския успех на "анимационната" детска книга.)
Основно в първото определение на жанра е генетическата и функционална единосъщност на "детскост" и "литература". Детска е спецификата на въображението, на сетивността, на прочита. Така романтическо, изхождащо от духа и душата го преживява Дора Габе (макар не всички нейни творби да се отнасят към "детската литература"). Парадигмата на романтическото и практически полезното в горните две конвенции става очевидна само с подмяната на понятието "литература" в тях с "продукция": "литературна продукция за деца" или "детска литературна продукция".
Неслучайно за пръв път терминологичното различие е изказано от писател, създател на творби за деца и на детски творби. Напрежението на конвенцията е било усетено от не-критическото творческо съзнание, което живее и създава чрез свободата на изказа и на пределната семантична актуалност (буквалност) на словото, възможни в детското - първичното - творенето.
Още със зараждането на националната критико-теоретична традиция от нея се изисква особена дидактическа отговорност в оценките наа литературните факти. (Безспорно, високият нравствен и естетически критерий е залог за художествените постижения.) Критическото писане се разполага в два жанра: рецензията и творческата биография ("агиографският жанр" в литературната критика), насочени към широкия не-филологически кръг на потребители на книгата, формиращи литературния вкус.
В съвременната ситуация, съпоставена с традиционния нравствен императив на грижата за децата, липсва критика за художествената литература за деца, което трябва да се разбира като липса на съвременна критика, със свой съвременен етос и съвременна стилистика, различни от предходните.
Днес читателят като че ли е воден единствено от самоувереността си на купувач, който има свобода сам да избере за каква книга да си даде парите. Неговият избор съчетава спомена за книгите, признати за "вечни", с родителската придирчивост. През 90-те може да се приеме, че училището вече не е потребител, който влияе на книжния пазар, защото е отстъпило тази роля на семейството. С това четенето се развива в интимна семейна среда, а литературата замества високогражданския патос с нова "детска" проблематика на съвременното съзнание. А "детско" е обикновено-делничното, това, което въпреки социалните промени винаги е едно и също, добре познато на децата и на техните родители. Съвременните купувачи на литература за деца търсят книгата, доказала себе си без авторитета на критиката и идентифицират читателския си интерес било с безспорната традиция, било с ясните литературни стереотипи. Потребителите се осланят на общоприети оценки и изборът им неусетно се превръща в "чарк" от индустрията за детски митове, възпроизвеждани във филми, адаптации, увеселителни паркове, в инстинкт към познатото и санкционираното. Другото са случайности на индивидуалистичното творчество, експерименти, елитарно неуважение към вкуса...
От своя страна, критиката на жанра, която в момента се търси и публикува, прави опит да догони вкуса на читателя и да уеднакви своите критерии с изискванията на родителите към възпитателността на детското четиво: тя пледира за достъпност, практическа полезност на съветите, занимателност на повествованието... Критиката претендира, че постига (и ще постигне) адекватност с изследвания обект и се отказва от конструиращо въздействие по отношение на литературата и литературния вкус. Реалността на този отказ е принудена по някакъв начин да вмести всички нови факти на книжния пазар и да продължи "традицията си". Всеки съвременен опит за критическо писане се стреми да се доближи до модела на емоционалното писане-споделяне. Критическата дидактика познава един модус на съществуване и това е лирико-публицистичният изказ на личното читателско изживяване. В "романтическото" общуване между литература и критика е затворена тайната на (понятието за) детското; това е стилът на пределното нормативизиране на критериите и ценностните йерархии на възпитателната полезност, както и неформулирането им.
Решението за критическо писане, поне в руслото на националната традиция, сублимира в някаква степен чувството за родителска отговорност към литературата и нейното развитие. Искреното чувство превръща критика в дете, радостно от своята прозорливост.
Литературата за деца от 90-те години още повече подхрани страстта на критиката да се вживява с жанра "за малки и големи", който превръща писането за нея в наслаждение, или въобще отрича всяко критическо писане. (Частният читател-филолог усеща в тези книги най-вече желанието да бъдат прочетени и усетени в прочита. Споделянето би го направило безсмислен.)
Появата в паратекста на определение "за малки и големи", "за деца и техните родители" по принцип се обяснява с някаква случайност. Не е така с поредицата "За деца и родители" на издателство "ПАН", чийто първи брой излиза през 1991 г. Издателите защитават своя жанров и най-вече естетически избор в два предговора - един за децата и втори за родителите. Случайността обаче се минимализира и от съвпаденията между книги за деца, издадени след 1995 г.: тази библиографска класификация включва "История с папагали" от Владо Даверов ("Български писател", С. 1996), "Приключенията на Гургура в голямата и тъмна гора" от Георги Величков ("Отечество", 1997), "Гара Враждебна" от Рафаел Смирнов ("Литературен вестник", 1997). Към същата група се приближават и книгите "Дракончето Поли" от Екатерина Йосифова ("Лада", 1995), "Сажди в млякото" от Димо Димовски ("Земя прес", 1996). Техните автори не са типично "детски" писатели - повечето книги са творчески дебют в детското четиво. Повествованието им се поражда в непосредствената връзка между биографичното и литературно присъствие на автора. Тази връзка между литературно и не-литературно, между възрастите се проектира в диалога между текста и детската (или по детски нарисуваната професионална) илюстрация. Така Иван Цанев ("Лада", 1996) създава стиховете в книгата "Весела мистерия" с "дорисовки цветни от читателчета малолетни". Общото между изброените книги, струва ми се, е в естетическата значимост на прочита, както и недоумението (на критическото или масовото съзнание) кои са техните читатели. Второто обезсмисля възпитателната теология и разколебава отправната точка на критика. А първото вероятно привлича читателя.
Случайността става норма и в низходящата тенденция на тиража на книгите: от 5000 до 1000. Ако се абстрахират икономическите причини, спадът регистира и читателския отказ от "безцелно" неполезно четене. Тези книги не могат да бъдат допуснати от прагматичния праг на читателското съзнание, колкото и абстрактен и универсален да е адресатът, прокламиран в паратекста. Литературата за деца се е оказала некомуникативна, когато е унищожила художествено-моралистичното двусмислие на жанра - тогава, когато е съзряла за единството на естетическата си природа. В обратен ред, художественото слово от своя страна се е оказало елитарно, отваряйки се към "всички" - "малки и големи".
Постоянно и неслучайно е удовлетворението на критика, пишещ за новата детска литература, че това е чиста литература, отстранена и от емоционалното вживяване-вдетиняване на автора, и от прагматичната възпитателност. Самото критическо писане усеща как постига "безполезността" и естетическата природа на своето съществуване. Навярно критиката се превръща по своему в "детска": елитарно-усамотена и отворена към всички читатели - едно желано освобождение от длъжността на пазител в подстъпиете към литературния вкус, длъжност, която тя с облекчение преотстъпва на читателския избор.
Съвременната "другост" на литературната критика не зависи нито от публицистичната злободневност на морално-обществения ангажимент, нито от макаренковско-носталгичния поплак по възпитателната сила на детската литература. Съвременният ценностен срив на детското четене не иска да знае за нежеланието на старата йерархия да признае своята вредност.
Мая Горчева