Постмодерност и ретронационализъм
Училището, университетът, българското общество очакваха с трепет това тържество. Списанието тръгна кратко и ясно: то люби свойто отечество красно. И понесе съзнанье, крепост, светлина на робите слепи в посттоталитарна страна...
Ако за малко забравим старото усъмняване дали посттоталитаризмът може да бъде постмодернизъм, ще се окаже, че сме прескочили в един друг и по-интересен въпрос: какво идва с края на постмодерното? Постмаргиналност, постфеминизъм, постдругости...? Все повече ми се струва, че новият век ще бъде време на ретроконсервативното. Есенциализмът никога не е бил сериозно изкоренен, потребността от смисъл изглежда обречена да се възвръща в цивилизацията като (не)удобство от нея. Отвъд принципа на удоволствието, отвъд вихрената пародийност като детска болест на демокрацията новият Месечник налучква принципа на българската реалност - в ретроконсервативния национализъм. "Крайно време е да свършим нещо общополезно, благородно и нужно на България..." - можеш да прочетеш тези думи сериозно, ако си затънал в провинциална (разбирай маргинална) самота, но можеш да преплетеш знаковите равнища в пародийно-гротесково-абсурдистка структура и да се почувстваш задоволен в авангардистките си нагони. "Не лични комплекси, а същински високи аршини" и "непристорен вкус към родното" са фрази на носталгията по златното време на предмодерната идентичност и в същото време иронични знаци на нейната липса в едно общество, където индивидуалността се измерва в комплекси и престореност, а родното все повече изтънява в безграничната перспектива на хипермедийното пространство. Зад завесата на колективния договор Месечникът твърде много изглежда като поредния, силно закономерен цикъл в творческото развитие на Ани Илков. Непрестореният наивизъм всъщност кодира удоволствието на интелигентския месианистичен трепет. А профетичният жест най-често е прост и краен: "че ближний ми има нужда не в молитва, а в съвет и в помощ, когато залитва..." Дискурсът на Български месечник е патерналистичен, както и всеки български дискурс. "Целим се в родителския инстинкт на всеки наш читател да зарази с четивата... своя син или дъщеря, да им отвори очите за високото и низкото..." Той се опитва да сплете прокъсаните краища на връзката между поколенията, говорейки на бащите така, както те (би трябвало да) говорят на своите деца, прицелен преди всичко в собствената си родителска функция. Нищо чудно тогава, че съвсем намясто попадат и мизогинистичните афекти на Българското възраждане. Всъщност - защо точно Възраждането е обетованата земя на носталгичния ретронационализъм? Най-напред символично, защото то носи идеята за начало, непредходеност, първоздание; митологичен топос на способността за (словесно) раждане. После - защото според един утопичен канон мисленето в него се мисли като просто, наивно и блажено ясно, а писането върху ясното мислене се очаква по иманентен начин за притежава "дълбока и премислена простота". Ако тази "простота" не изключваше идеята за типологична осмисленост в по-широк европейски контекст, тя може би щеше да усети своята близост с един друг краевековен проект в най-западните части на Стария континент. Щом като нямаме Рафаело в парадигмата на културното ни развитие, родният предрафаелизъм ще търси пример за блажена наивност в предмодерното на българското (възрожденско) съзнание. И затова последното изречение на уводния манифест представлява реплика на Дебелянов с неговата (поизтъркана вече) отчужденост и самота: "Иначе ще си отидем от света напусто като ненужни и непотребни..." Вярваме, че Български месечник не е дошъл на този свят бездомен и още повече, че няма да си отиде от него нечут - спокоен като песента, навяваща ненужен спомен...

Милена Кирова

Български месечник. Списание за словесност. Издава "Свободно поетическо общество". Год. I, кн. 1, ноември 1997