Изгубената парадигма

Балканите, това са другите
Годината е 1922-ра. Изминали са по-малко от пет години от края на "голямата война" (Първата световна). Европа търси измеренията на новия мир и се опитва да забрави кошмара на военните години. На 22 декември през същата 1922-ра професор Робърт Сетън-Уотсън, известен историк и автор на "The Rise of Nationalities in Europe", изнася тържествена лекция, озаглавена "Историкът като политическа сила в Централна Европа". Лекцията е предназначена да ознаменува създаването на катедра "История на Централна Европа" в Лондонския университет. В онези предвишеградски години историята на Централна Европа е историята на "земите, които са били част от бившата Австро-Унгарска монархия и балканските държави без Гърция".
Годината е 1993-та. Изминали са по-малко от пет години от рухването на Берлинската стена и края на "студената война". Западът търси измеренията на новия световен ред и се опитва да се отърси от умората, връхлетяла го след победата. През лятото на същата тази 1993 година американското списание Foreign Affairs публикува статията на известния харвардски политолог Самуел Хънтингтън "The Clash of the Civilizations". Статията е резултат от изследователски проект върху променящите се параметри на сигурността и американските национални интереси.
На пръв поглед общото между почти забравената лекция на Сетън-Уотсън и истерично дебатираната статия на Хънтингтън е единствено обстоятелството, че и двете са написани на английски. А иначе Сетън-Уотсън е англичанин, а Хънтингтън американец, Сетън-Уотсън е историк, а Хънтингтън политолог и стратег. Сетън-Уотсън говори пред институция, родена от края на Първата световна война - катедра по история на Централна европа в Лондонския университет, а Хънтингтън публикува в институция, която има своя принос за спечелване на "студената война" - списанието Foreign Affairs.
Изкушението да прочета паралелно Сетън-Уотсън и Хънтингтън се роди от интуицията, че това, което свързва двата текста (освен английския език), е общият проблем, пред който са изправени, а именно "Как е възможен и възможен ли е нов световен ред, изграден не върху идеята за "баланс на сили" и "сфери на влияние", а върху идеята за универсален хуманизъм?". Възможен ли е Уилсъновият световен ред, който през 20-те години се въплъщава в Лигата на нациите, а през 90-те години добива очертанията на ангажирана американска "ideal politics"? За да отговорят на този "дяволски" въпрос, и Сетън-Уотсън, и Хънтингтън са принудени да открият ключа към Балканите. Седемдесетте години, които ги делят, са направили много, за да "объркат" допълнително региона, но въпросът е останал същият. И през 20-те, и през 90-те години на ХХ век поствоенната парадигма е възможна единствено като интерпретация на балканския конфликт, като разгадаване на Балканите като "другата Европа", "Балканите" са пациентът, чиито изследвания трябва да покажат колко дълго ще живее мирът.
В статията си "Русия като подсъзнание на Запада" ексруският изкуствовед Борис Гройс твърди, че в Русия няма психоанализа, защото самата Русия изпълнява ролята на подсъзнание на Запада. В рамките на нашия анализ Балканите са потиснатото подсъзнание на европейския мир, на идеята за справедлив световен ред. Те са подземието на Кустурица, в което войната никога не престава. Световният ред е укрепен върху това "подземие". Изграждането на стратегия по отношение на Балканите е тестът за всеки световен ред. В европоцентричното въображение на Сетън-Уотсън Балканите са единственият тест, в глобалната картина на Хънтингтън те са само един от тестовете, но и в двата случая става дума за стратегия за бъдещето.

Проектът Хънтингтън
Това, което отличава Хънтингтън от повечето западни анализатори на света след края на "студената война", е отсъствието на триумфализъм. В аналитичното му въображение краят на един конфликт е само началото на друг конфликт и в този смисъл краят на "студената война" е колкото радостно, толкова и тъжно събитие.
Вдъхновението за "Сблъсъкът на цивилизациите" е невъзможността на Запада и на САЩ в частност да се справят с победата. В анализа си на конфликта в Босна това, което ужасява Хънтингтън, е не "етническото прочистване", а решението на американската администрация да бъде част от конфликта и да се опитва да изгради "мултикултурна" държава в Босна.
По същество дебатът около статията, а после и книгата на Хънтингтън се превърна в интелектуален и политически проблем не защото идеите на харвардския професор са нови или революционни, а защото "Сблъсъкът на цивилизациите" беше разчетен като това, което той в действителност е - policy paper, стратегия за очертаване границите на американския ангажимент. Четен като policy document, а не като професорска книга, "Сблъсъкът" представлява отказ от Уилсъновия проект за политически ред извън политиката на сфери на влияние. По същество цивилизациите на Хънтингтън са просто новите сфери на влияние, в които ключовите държави ще упражняват своя контрол. В това преформулиране на real politics от XIX век сферите на влияние се дефинират не през мощта на различните регионални (цивилизационни) суперсили - Китай, Япония, Турция, Русия, а през риска, който глобалният хегемон (САЩ) отказва да поеме.
В перспективата, в която ме интересува, стратегията на Хънтингтън за оттегляне в границите на собствената цивилизация определя Балканите като място без онтология. Подобно бивша Югославия те винаги се разпадат по културно-цивилизационните си шевове. Балканите са мястото на невъзможната идентичност. Балканите са или другите, или нашето минало. В този смисъл Балканите разкриват второто измерение на проекта "Хънтингтън", измерение, което по аналогия с миналия век може да се нарече "цивилизационният концерт". Именно зони като Балканите, Русия, която отговаря за православната цивилизация, САЩ и Европейският съюз, които отговарят за западната цивилизация, и една бъдеща ислямска Турция, която ще отговаря за част от ислямската цивилизация, ще трябва да намират общия "тон" и да намират компромиса. Великите цивилизационни сили ще живеят в един многополярен свят, а малките държави ще се окажат заточени в цивилизационни гета.

Проектът на Сетън-Уотсън
Стратегията на Сетън-Уотсън е стратегия за свят без сфери на влияние, стратегия за познаване на "другия". В далечната 1922 година, когато утопията за справедлив световен ред е изместила кошмара на военния хаос, според Сетън-Уотсън регионалните изследвания са тези, които могат да позволят мир и да дадат живот на Лигата на нациите. Създаването на катедра по "История на Централна Европа", а и регионалните изследвания въобще, не са толкова академичен, колкото политически проект. "Експериментът с катедрата по централноевропейска история има две страни - едната е чисто академична и почива върху научния и критичен анализ на историческия предмет, другата е в сферата на практическата политика."
Тази практико-политическа страна на историческото изследване се свежда до въпроса за една универсална историческа гледна точка. За една универсална политическа херменевтика. Ако в предвоенния период историческото знание е или част от познаването на собствената си империя (Великобритания), или част от държавната политика (Германия), то след войната въпросът е възможно ли е да има историческо познание, което да служи на идеята за "Лига на нациите".
"И в тези тъмни времена, така добре осветени от великия идеал на Лигата на нациите, историкът не може да бъде обвинен в пропаганда, ако той честно приема, че цялото е по-голямо от частта и затова логично интернационалното стои по-високо от националното."
Именно в дефинирането и създаването на такава гледна точка английският историк вижда възможността за създаването на ненационалистическа история, нещо повече, подобен универсализъм е необходимото условие за новия мир. Историческото познание според Сетън-Уотсън има мисията на peace keeping force.
В перспективата на създаването на такава история Балканите, а и цяла Централна Европа се оказват пределното предизвикателство. И не защото историята на Балканите е друга, различна, зловеща, а защото на Балканите политика и история са преплетени както никъде другаде. "Миналото е ключ към настоящето - пише Сетън-Уотсън - това е вярно за всяка страна и за всеки исторически период. Настоящето е ключ към миналото - това е истина, която важи за Централна и Югоизточна Европа."
Именно новото знание, което регионалните изследвания ще дадат, според английския професор е това, което ще интегрира Балканите и ще обезвреди бъдещ европейски конфликт.

Провалът
Кризата на политическото въображение на Запада в края на ХХ век е именно в невъзможността да бъде институционализиран дискурс, който да мисли историята и политиката на Балканите в тяхната преплетеност. Балканите живеят със своята история по начина, по който героят на "Ъндърграунд" Марко слиза в подземието. Историците на Балканите са политици, а пациентът (Караджич) е психоаналитик.
Провалът на проекта за "регионални изследвания" не като познаване на историята на региона, а като познаване на начина, по който се прави история на Балканите, обрича новия световен ред на песимизъм. Цивилизационното гето на Хънтингтън легитимира сферите на влияние като културна, а не като властова реалност. Но в същността си "Сблъсъкът" е провалът на проекта за политическа херменевтика, заложен в лекцията на Сетън-Уотсън. В този смисъл упреците към Хънтингтън, че не дефинира какво е цивилизация, изпускат най-важното: Другата цивилизация започва там, където войниците ни не бива да отиват, и културологията е въпрос на военни изследвания.
Иван Кръстев

(Излъчено по Дойче Веле)