Дебют - десетилетия след дипломирането...

Неусетно и старият ми приятел Альоша Кафеджийски чукна шейсетте. А запознаването ни бе повече от фамозно - не друг, а официозът под № 1 "Работническо дело" преди тридесетина години помести снимка на току-що открит мемориален паметник недалеч от Созопол, като го обяви за дело на тоя, който пише настоящите редове... Представях сетне ваятеля "индивидуално", отразявах нееднократно изявите му във всевъзможни изложби, гостувал съм и на варненското му ателие...
Оказва се, че първата самостоятелна софийска изложба на семейството Кина Петрова и Альоша Кафеджийски се проведе обаче едва тази година в галерия "Александър". Експозицията бе камерна, като не мога да не уважа критичката Пламена Рачева, която представи тук живописта на известната повече като сценографка Кина под заглавие "Левитация по бреговете на спомените": "Нейното изкуство внушава херметичност с отсъствието на човешка фигура, с тайнствения порядък на нещата в един изоставен пейзаж от морския бряг. В живописните й платна романтично витае магията на пространство, обсебено от стихиите на природата, пространство, което не променя своята аура във времето, а само образа на своите състояния". А "атестатът" и на двамата, на възпитаниците съответно на проф. Георги Каракашев и проф. Любомир Далчев, от така далечната вече 1964-та до днес е повече от респектиращ. При Кина както с постановките й не само у нас, с платна в най-реномираните ни галерии, в частни колекции и зад Атлантическия океан; при съпруга й - ред национални награди, участия в международни симпозиуми по скулптура, с кавалетни пластики в музея "Пушкин" в Москва, в Пражкия "Арт-музей", с монументални творби в родното му Чипровци, Варна, Благоевград, дори в младия град Опака, затънтено село в нашите детски дни. В дъждовната ноемврийска привечер преди откриването успявам да открадна все пак малко време на Альоша, и то не само от куртоазия.
Някои от 14-те му най-нови неща са изцяло в бронз, в две металът е комбиниран с дърво, тонирано като при поредната му "Пиета". Експресивност и драматизъм бяха и си остават всред трайните компоненти на стила, виждането на един автор уважаван, ценен и в колегиалната си среда. Не е случайно преклонението му пред иконите, пред още по-стари културни пластове по българските земи. Питам го кои от по-младите скулптори му допадат, в смисъл, че са му най-близки по светоусещане, маниер. Не се учудвам, че първо се споменава Емил Попов. А си мисля колко спечели Варна, че две нейни щерки примерно направиха Альоша Кафеджийски и Милко Божков "заврени зетьове". А малцина знаят, че не само живописецът работи и графика: отдавна-отдавна ваятелят ми подари "тиражирани" чудесни кентаври. И отсега още мисля за пролетта, когато при Досев, в Галерията може би с най-много въздух, ще се срещнем с нови пластики от дърво. Да уважа и Светлин Русев, който представи така новия гост на "Александър": "А душата на Альоша е нежна и добра, неспокойна и тъжна... - душа на художник!", за да завърша: "До нови срещи! До скоро виждане!".
Антон Кафезчиев