Мразя Сараево

Разговор с Момо Капор

- В "Хроника на погубения град" следим два паралелни сюжета - престоя ви в Света гора и потресаващия разказ за Сараево, родния ви град. В края на романа казвате, че там, в Хилендар, сте оставили спомените си за този град. Дали сега, след всичко това, ви е по-леко?
- По някакъв начин, да. Писането, най-общо казано, е освобождаване от някакъв вътрешен товар. Заради това се и пишат романите. От друга страна, Хилендар е идеалното място за освобождаване от подобно бреме. Той е най-святото място на сръбското православие. Там живеят хора, които са се посветили на Бога, хора аскети, които много са страдали и чрез страданието всеки по свой начин е стигнал до пречистване, до несънувани висоти, които във всекидневието рядко се достигат. Може би само от някои творци, и то в най-щастливите им мигове. Следователно това е мястото, където се отричаме от света, за да го заобичаме още повече и да му помогнем да се спаси. Няма по-идеално място за освобождаване от такъв прекалено тежък товар, какъвто е погубеният град, за който писах.
- Доколкото можах да разбера, вие сте отраснал в старо сараевско градско семейство.
- Това семейство беше някога заможно, но и то преживя онова, което се нарича "синдромът на Буденброкови". Това е неминуемо, такива семейства понякога обедняват. Но то запази достойнство, запази онова, което се нарича "маниер", задължителното презрително отношение към новобогаташите и парвенютата. Иначе баща ми е селянин, както и повечето граждани днес. Той е роден в Херцеговина и единствен в семейството е имал възможност да продължи образованието си. В общи линии в мен са смесени две фамилии - градска и селска.
- Дали някой от роднините ви живее днес в Сараево?
- Там останаха две мои далечни роднини, с които нямам контакти.
- Защо?
- Защото не исках да им преча. Моето име е компрометирано в Сараево.
- А по каква причина сте компрометиран в Сараево?
- Това е много стара битка. През 1972 г., т.е. преди двадесет и пет години, там забраниха една моя пиеса, която дотогава бяха играли деветдесет пъти. Пиесата се наричаше "Vox humani" и преди това беше получила всички възможни награди на югославски фестивали. Играеше се в театъра в Зеница. Режисира я Любиша Георгиевски, за когото чувам, че в момента в Македония си има своя партия и се занимава с политика. Представлението беше толкова популярно, че искаха да нарекат новия театър в Зеница "Vox humanа". То беше запазен знак на театъра.
- И все пак не ми е ясно защо е забранено представлението?
- Махмуд Бакали, тогавашен висш функционер, го гледал, когато театърът гостувал в Косово. А един хубав актьор от това представление успял да получи, меко казано, благосклонността на местна актриса, която случайно била любовница и на Бакали. Както се вижда, от една дреболия лесно става драма. Когато започнали стиховете за Информбюро, Бакали не пожелал да изчака актьорите да продължат с другите, които са против Информбюро, демонстративно хлопнал вратата и написал писмо до ЦК на Босна и Херцеговина, в чиято компетентност бил театърът в Зеница. И представлението веднага е забранено. Защо? Защото господин Бакали се проявил като лош любовник. След това никога повече не пожелах да отида в Сараево, защото не ми се извиниха. По-късно започнаха нападките, последваха моите отговори и така до днес... Вече няма никакъв шанс да се върна някога там, така че тази моя книга е някакъв вид сбогуване с този град.
А иначе подобен конфликт - между твореца и родния му град - не е нов. Има много такива случаи. Без да се сравнявам с когото и да било, ще кажа например, че Пикасо никога не се е върнал в Барселона, където се е родил. Могъл е и са го канили, но не е искал. И Джеймс Джойс не се е върнал в Дъблин.
- В "Хроника на погубения град" казвате, че бихте се поразходил по някои сараевски улици, но знаете, че това е невъзможно, защото веднага биха ви убили.
- Сараево е град, който няма никакво отношение към творците. Ако в този град сте християнин (а в него останаха около осем хиляди сърби, които по време на най-големия християнски празник Коледа в най-голямата сараевска православна църква са били, според чуждите агенции, само тридесет-четиридесет души) и ако срещу тези мирни, тихи и затворени хора, които са признали, че са рая, се хвърля бомба със сълзотворен газ, какво очаквате да направят с някой, който през последните трийсет години се е бунтувал срещу всички форми на неправда, освен да го убият. В края на краищата, щом искат да убият един Кустурица, мюсюлманина, който прослави този град с филмите си, какво да очаква там един православен, който, като всеки друг сърбин, там е гражданин от втора категория?
Интересно е и това, че моят роден град Сараево никога не публикува моя книга, не изложи моя картина. Предполагам, не защото съм бездарен, а защото съм сърбин. Но това вече не е важно. Разказът за този град надминава и най-страховитите предвиждания, които имах в главата си. Сега мога да кажа, че бях прав, но не се гордея с това. Литературата, изглежда, е твърде слаба да промени света. Тя само се опитва да разбере, да разплете и да обясни какво се случва.
- Казахте, че краят на разказа за Сараево надминава и най-страховитите ви предвиждания.
- Ами над 150 000 сърби, които живееха там преди войната, без да броим онези, които се пишеха югославяни, а бяха сърби, трябваше да напуснат града, който ще стане ислямски град-държава с арабски, нефтени пари. Дори Джордж Оруел не би могъл да си представи, че някъде по света ще бъде отменен Дядо Коледа. Знаете ли какво значи да се отмени Дядо Коледа? Това значи да се забрани Уолт Дисни, да се забрани западната цивилизация в нейния най-невинен вид. В Сараево неотдавна пребили двама журналисти мюсюлмани, защото се опитали да защитят горкия Дядо. Това е цивилизацията на исляма, която има свои правила. Тя има шериатско, свирепо верско право, което няма връзка със завоеванията на европейската цивилизация. Войната беше еснафска, верска, етническа, но беше и война на цивилизациите. Значи, тук едната цивилизация забранява символите на другата. В Сараево например днес има само една месарница, където можеш да си купиш свинско месо. Още малко и ще забранят и живописта, защото Коранът забранява рисуването на човешки образи. Там се получи странна комбинация между исляма, който отне града, и най-лошите атрибути на западната, американската цивилизация - сутрин, по пладне и вечер се обаждат мюезините от джамиите, а след това звучи рокендрол. Комбинация от поклони, джипове, кока-кола, дрога, ислям и едно страшно насилие. Хората забелязват тези неща, назовават ги с името им, а след това са подложени на огромна омраза. Например разказът на Кустурица "Тук и Дядо Коледа не оцеля", публикуван наскоро в "Нин", който е неговият отговор на Абдулах Сидран. Кустурица като творец има сензори, с които усеща насилието дори когато то не е видимо.
- Значи онзи текст в "Нин" ви хареса?
- Да, а на вас не ви ли хареса?
- Трябва да призная, че ми беше много тягостно да чета как някой, без да подбира изрази, публично изважда "кирливи ризи" и интимни подробности от живота на своя някогашен приятел. Сидран може да бъде упрекнат за много неща, но с повече стил.
- Не сте права. Това е като да се биеш с хулиган: удряш му един и той пада; спираш и като джентълмен го изчакваш да стане, а той на земята изважда от ръкава си верига от колело и докато не го гледаш, ти светва един между очите. Хулиганът трябва да се бие, докато спре да мърда. Кустурица по своя си начин, който за мен е доста литературен, имаше пълното право да разобличи човек с толкова малък талант като Сидран. И какво направи Сидран след сътрудничеството си с Кустурица? Нищо?
- Но Сидран, да ви напомня, през всичките четири военни години беше в Сараево, без ток, без храна.
- Остана в Сараево, защото нямаше успех. Достатъчно е само някой да ти подаде епизод, за да направиш от това добър разказ. Сидран никога нямаше да доведе онези два разказа ("Спомняш ли си Доли Бел" и "Баща в командировка") до естетически висоти без Кустурица. Какво написа след това? Защо не написа "Мостът на Дрина" или "Прокълнатият двор"? Нали е писател. За това не му трябва Кустурица. Не написа едно добро стихотворение, ами през цялото време клеветеше Кустурица, който най-накрая побесня и му отговори така, както Сидран си го заслужава.
- Струва ми се, че във вашата книга жертвите на войната не са третирани по един и същи начин, а в зависимост от верската им принадлежност. Само в един момент, когато говорите за нещастните старици, случайно озовавали се на някакви улици, където падат бомби, само в тази част на романа молите Бога за упокой на душите им и подчертавате "от която и да са вяра". Права ли съм?
- Вижте, аз не се опитвам да осъждам никого. Аз не съм съдия. Аз съм писател. Опитвам се да разбера. Аз не съм геостратег или политолог. Ако съм писал много за нещо, то е, защото съм го видял. Надявам се, че онези, които са напуснали своите градове и села, своите гробища, ще намерят своя писател, който да ги опише. Бог ме е задължил към тази страна - с името, с езика, с произхода ми. Нямам нищо против да се появи гениална книга, която да покаже и онази страна на истината, която аз не познавам. Ако нещо не познавам, аз не пиша за него, което не означава, че мразя това "нещо". Никого не мразя, нито хърватите, нито мюсюлманите. Омразата не е мой инструмент. Моят инструмент е разбирането. Не можете да кажете, че мразя някой герой на романа. Впрочем, в "Хроника на погубения град" главният герой е градът. Градът е жертвата. Много страдам заради всички, които пострадаха там. Само че, когато се говори за това кой е виновен, не искам вината да се хвърля само върху едната страна, както го направи западният свят, само защото тази, другата страна нае най-добрите агенции, които се занимават с правенето на имидж. Сърбите нямаха нито парите, нито ума да го направят първи.
- Огорчен сте, а и в книгата на много места това се вижда, от Запада. Защо човек, който в своите произведения навремето изтъкваше много постижения на западната цивилизация, днес има толкова гняв срещу същия този Запад? С какво толкова западният свят се провини пред сърбите?
- Мисля, че всичко, което се случи тук през последните години, е замесено и измислено в някакви центрове на Новия световен ред и това още не свършило. Като след голямо земетресение все още се усещат малки трусове, докато земята се успокоява. Тези трусове се казват Косово, Бръчко, Мостар. Но това са малки трусове. Не казвам, че Западът не го е направил, за да създаде по-лесно един идеален свят по свой образец, да отвори пазари и най-накрая да успокои тези Балкани. В книгата си аз всъщност се опитвам да реша трагичната съдба на Сараево. Това е единственото, което ме занимава. Жал ми е, че този град е толкова трагичен и толкова хубав. Като всички хубави жени, които винаги са трагични - от Ана Каренина, Манон Леско, мадам Бовари до Лейди Чатърли. Това е, с което се занимавам, а не кой какво е започнал и кой за какво е виновен. Това нека го правят следователите. Не съм ангажиран с този въпрос. В романа няма и дума за политика: не се появява нито един политик, нито един лидер.
- Освен, да ви подсетя, Радован Караджич, когото наистина споменавате като поет. И след като стигнахме до поезията, господин Радован Караджич стана световноизвестен поет най-вече благодарение на стиховете си "Да слезем в градовете, да бием гадовете", които се интерпретират като страх на един селски тип от всичко, което е градско.
- Радован Караджич и селски тип - това са напълно несъвместими неща. Той преди всичко е образован психиатър, специализирал е психиатрия в Ню Йорк. Освен това, дай ни, Боже, повече такива селски типове в противовес на градските Изетбеговичи. От друга страна, Караджич е много добър поет, който, като всички породисти поети, още през седемдесетте години предвиди с интуицията си какво ще се случи. Картините от неговите стихотворения "Сараево" и "Гаврило Принцип" са напълно визионерски. Поетите са визионери. Така стиховете на Караджич, като онзи, че Сараево догаря като парче тамян, имат своята специфична символика - православието в него се топи и догаря, докато не изчезне.
- Често сте се виждали с него. Той става ли за литературна обработка?
- Че как да не става. За него е написана книга, която има голям успех в Париж. Казва се "Пукнатината", неин автор е Волков. Писателят, освен Караджич, е описал Пале и онези смели хора там. Споменава се дори Клубът на писателя.
- Говорихме много за Босна и Сараево. През тези четири години много пъти сте бил там. Като военен репортер вероятно сте имал и оръжие. Употребихте ли го някога?
- Не. Това не е моя работа. През цялото време наистина имах оръжие, но то беше за да не ме хванат жив, а не да убивам. А и кого да убия с пистолет калибър 7,65? Можех да убия само себе си. И по-добре да се самоубиеш, отколкото да паднеш в ръцете на Сидран. Най-лошото нещо е да попаднеш в ръцете на писател без талант.
- Взехте си окончателно сбогом със Сараево. Дали все пак там не са останали някои ваши приятели?
- Надявам се да са останали. Но и с тях нямам никакъв контакт, както нямам контакт със старите си приятели от Хърватска. Както вече ви казах, не искам да им навредя. Видяхте отговора на Сидран и Вешович на Кустурица. От такива хора идва опасността за моите приятели.

Разговора води Тамара Никичевич
Сп. Дни, март - април 1997, Сараево
(Интервюто е препечатано от белградското списание "Интервю")
Превела Татяна Кметова