Знаците на Любен Николов

Щеше да бъде на 60 години. Както Хаджийски щеше да бъде на 90. Както... щеше да бъде... и както би било, ако... Той се питаше за случайността при възникването на една духовна форма, съпротивяваше се на истматската "обективна необходимост". И особено много - на "диалектико-материалистическия монизъм". Той ни научи да виждаме екзистенциалните следствия от такава онтология на социалния свят. И да жадуваме за друга, но това да не е жажда за "лунатин", за спасително чудо, което ще дойде внезапно и отвън. Той ни говореше за шансовете, за осъществените и неосъществените шансове. Дали наистина помним уроците му? Дали наистина сегашната социология е повече "критическа социология" от онова времешната? Дали социологията е "хуманитарна наука" и нейна е мисията - в която той ни караше да вярваме - да обнови науките за обществото и за човека (не само в тесните простори по нашите земи)? Предадохме ли тази "мисия", Учителю, в двойния смисъл на "предадохме"? Трудно ни е да повярваме, че ти щеше да бъдеш само на 60 години!
Лиляна Деянова

Любен Николов беше личност. Компромисът със системата, неизбежен за неговото поколение и мъчителен за мислещата част от това поколение, не го доведе до загубата на автентичност. Близостта до властта не замъгли погледа му. Някой ден, когато нещата ще дойдат на мястото си и ще можем да съдим без гняв и пристрастие, ще стане по-ясна и социалната роля на онези, чиято интеграция в системата я хуманизираше, доколкото е възможно.
Любен Николов беше многостранна личност. Това понятие беше оглозгано от неосталинистката публицистика до загуба на смисъл. Но то идва от Ренесанса. Любен не спортуваше, не свиреше на балалайка и не беше активист на кварталната организация. Но и той беше тънък познавач и ценител на изкуството, свой в компания на артисти и режисьори, на писатели и художници. Любен беше авторитетен журналист между журналистите. Неговата кандидатска дисертация и сега прави впечатление с философския си характер по време, когато немалко философи предпочитаха теми от текущата политика. Колцина могат да си спомнят без притеснение какво са писали преди двадесет години в своите дисертации?
И все пак своето професионално място Любен Николов намери в социологията. Той беше между най-младите хора, които през 60-те години възстановяваха прекъснатата от сталинизма традиция на българската социология. Беше може би първият от българските социолози, който се насочи към теоретичното откритие на всекидневието. Между многото парадокси в науката този е сред най-големите. Най-скрито се оказва онова, което е постоянно пред очите ни. Любен умееше да го види. Мисля, че му помагаше и дълбоката връзка между неговия начин на възприемане на света и изкуството, неговата естетическа нагласа.
Човешкото богатство като личност му позволи да намери една парадигмална линия в социологията, която не само се различаваше, но и пряко противостоеше на господстващия догматизъм - теоретическо изграждане, като се тръгне от човека към обществото. От времето, когато аспирантът по логика заяви: "Интересува ме бита като теоретичен проблем", до последните му изследвания върху идеологическия образ на човека, социологията на личността беше в центъра на неговите изследвания.
Естествено беше поради това именно сега, в новите условия, да очакваме големите му постижения. Сега, когато акумулираният социален опит можеше да се превърне свободно в научна теория, когато идеите, споделяни и износвани в течение на години, могат да получат завършен вид и да достигнат до широката публика. Сега вече можем само да си спомняме за неговите недовършени планове, за нереализираните изследвания, за ненаписаните книги. За Любен Николов равносметката се оказа трагично преждевременна.
Учен, който се отличаваше с богата ерудиция и оригинално мислене, който се движеше свободно и артистично от най-непосредствените емпирични факти до най-горните етажи на социологическите абстракции, Любен Николов остави един образец на съвременен социолог.
Петър-Емил Митев

На 2 декември щяхме да празнуваме - вярвам - и в Катедрата.
Всеки път, когато по различен повод си спомням за теб, се връща споменът за слънчевия ден, в който Лили позвъни на вратата ми и ми каза "Отиде си!". Не разбрах, не повярвах, не вярвах и когато се прощавахме с теб, и когато вечерта бяхме при Лора и си спомняхме за теб.
Спомням си колко трудно беше да влизам в кабинета ти и как очаквах, че вратата ще се отвори и ти ще влезеш, как дълго време никой не сядаше на твоя стол зад твоето бюро. Очаквахме те. Понякога ми се струваше, че ще чуя гласа ти, особено когато имаше тежко обсъждане на някакъв катедрен проблем. Че ти ще се върнеш поне да ни помогнеш. А после може и да останеш.
По-късно постепенно очакването се изгуби - нямаше те и дори гласът ти не достигаше до нас.
Знам, че за много хора ти си отишло си на време минало. Знам, че за много студенти по социология вече си само име. Знам, че има колеги от Катедрата, за които си и ще останеш жив, които все още чуват гласа ти. И други, за които си просто първият ръководител на Катедра "Социология" или ученият, съвместявал научната и преподавателската дейност с висша партийна съветническа дейност (с което може би оправдават забравата).
Все още твърде малко сме склонни да приемем и да се замислим върху сложността на съществуването на много хора в миналото - хора, за които няма как да се каже еднозначно "те бяха с властта" - "те бяха против властта". Да, ти беше много близо до властта, но как ставаше така, че си позволяваше забранени неща - обсъждаше с нас проблеми, които не се предполагаше да бъдат обсъждани. Успяваше да разграничиш политика от наука - при това социална наука, при това не просто в текстовете си, но и в научното общуване. Успяваше да останеш човек в човешкото общуване. И много рядко долавяхме какво непоносимо за теб самия бреме носиш. Какво страдание наслояваш в себе си. Може би когато избухваше и после се замислях защо се е случило. Може би когато в стаята ти в Билефелд ти, Кольо, и аз прекарахме една безкрайна нощ с твоите спомени и с твоите планове за писане, с твоите разхвърляни бележки и твоето очакване за коледните празници с Лора и Яна. Последната ти Коледа. Тези дни в Билефелд сякаш събират всичките ми спомени за теб. С всичко, което остана неразбрано, и с всичко, което ти излъчваше. И с твоята усмивка.
Майя Грекова

Много са рождените дни на проф. Любен Николов, в чието празнуване съм участвала. Различни са били настроенията на деня, вицовете или шегите, които са се разказвали, хората наоколо, говорещи високо и със завидно самочувствие, или другите, по-свитите и предпочитащите като че да мълчат. При това ролите им през годините, както и самите им реплики, също са се сменили.
Не искам и не мога сега прекомерно да се връщам в тези си спомени или да осветлявам с днешна дата отделни подробности в тях. Това неминуемо изисква по-дълготрайно занимание, чийто вътрешен тласък за мен навярно все още не е дошъл. Или пък самата аз все още не се чувствам истински зряла за подобно връщане назад точно в това преживяно време, свързано с колегиално-приятелски събирания. Много от "знаците" му остават все още безкрайно преплетени. И жадуват сякаш по-внимателно "раздипляне" и разшифроване на техните по-многобройни и не само черно-бели "значения".
Зная с каква радост и стръв в подобно занимание би участвал днес самият Любен Николов. И би бил готов да огледа собствената си биографична траектория, включително "празнуванията" на някои от рождените си дни, като възможни и най-благодатни за анализ "късове" от застиналата социална тъкан. Защо пък да е "застинала", би поправил навярно той моя епитет. Та нали най-вече нашето отношение към отделните факти или личности неизбежно се трансформира? И то често много по-бързо, отколкото могат да се изменят самите те! Затова социалната реалност никога не е нито просто застинала, нито само много динамична. А артикулирайки непрекъснато своите нови "знаци" пред нас, тя за съжаление невинаги сама поражда необходимата нова енергия за интерпретациите им.
Водя си мислено подобен диалог с Любен Николов в навечерието на 60-ия му рожден ден, който с няколко колеги сме решили непременно да отбележим. Ровя из разхвърляната си библиотека и напразно търся малката книжка с негови кратки есета, които той не доживя да види събрани. "Време и знаци" е заглавието й, повтарящо рубриката в списание, където те някога бяха публикувани.
За мен посланието на учения, закодирано в тези на вид съвсем непретенциозни есета, остава като че най-силното в този момент. Защото отвъд анализираните конкретни "знаци" и техните "значения" във времето, то съдържа по-общ и неизменно актуален призив: да поглеждаме към най-близкото и очевидно за нас, включително към самите себе си, като към най-симптоматични белези на социалната реалност, които следва и можем да тълкуваме "отвън". И дори когато е невъзможно да се освободим съвсем от някои свои чувства или емоции, ние все едно ще се приобщаваме към съвременната воля за социално самопознание у нас. А дали ще работим за това самопознание от името на литературата, на журналистиката или на "науката", включително на социологията, това вече е от второстепенно значение. Защото между всички тях, както между самите им жанрове, по същество йерархия няма и не може да има. Всички те еднакво черпят и подхранват енергиите за интерпретации, които остават важен градивен елемент за модерното общество и култура.
Така тече немият и импровизиран диалог с починалия ми колега и приятел, докато напразно търся неговата малка книжка и мисля за настъпващата му шестдесетгодишнина. Той отново и за кой ли път ми помага да усетя по-добре някои от собствените си идеи и намерения за работа. Одобрява ги даже! Любо...
Проф. д-р Елена Михайловска

Станах социолог заради него... Любен Николов ме зарази с чара си и с постоянното си любопитство към света. Всяко нещо - театърът, книгите, печатът, събитията край нас, придобиваха неочакван смисъл, когато той говореше, защото ги анализираше от особен ъгъл. По-късно разбрах, че този ъгъл беше следствие от социологическата интерпретация - професорът десакрализираше видяното (не мога да забравя едно негово есе върху лицата на покойниците) и показваше както социалния контекст, така и човешките му измерения. Въпреки че пребиваваше в структурите на властта, искреното желание на Любен Николов беше да се освободи всекидневието от опеката на властта, а голямата му страст беше да разбере всекидневния свят на нормалните уникални хора.
Мисля, че той се интересуваше не само от влиянието на социалните структури върху мотивите на личността, но преди всичко от възможностите на личността да надмогне, промени социалните структури. Заради това академичният курс, на който държеше, беше социология на личността, а политическата стратегия, която следваше, беше промяна чрез лични усилия във властовите структури. Благодарение на тези усилия беше създадена катедра "Социология" в Софийския университет, а академичната му аура ни научи да не вярваме в очевидното и да търсим многопластовостта на човешкото битие. Горчивата му равносметка в последните години от живота му ни научи още, че в крайна сметка няма цел, която да оправдава средствата си, защото единствено човекът има значение.
Няма да забравя уроците ти, учителю, както и човечността, която се излъчваше от теб, и която сега толкова ни липсва...
Петя Кабакчиева

В навечерието на юбилея, който няма да се състои, се опитвам да си представя шейсетгодишния Любен Николов. Грижите и времето щяха да оставят своя отпечатък, но едва ли биха могли да размият неговата изключителна интелектуална мощ и автентичност. Недокоснати от времето щяха да останат и очите му - изпълнени с обич и разбиране. Струва ми се, че това са ключовите думи, разкриващи най-дълбоките интенции на Любен Николов както в междуличностните отношения, така и в социалните му търсения: обич към човека, стремеж и умение да разбира хората. Присъствието на тези нагласи в мотивацията на социолозите от по-младото поколение е най-сигурният индикатор, че независимо от това дали и доколко те се самопреживяват като негови ученици, всъщност те принадлежат към общността на духовните му наследници.
Вержиния Вергова

Любен Николов преподаваше социална философия и едновременно свобода. В биографията на цялото ни поколение неговото интелектуално присъствие има решаваща роля. Той по същество създаваше модели, които мнозина от нас и до ден днешен следват. Проблемът за властта, държавата и свободата е не само въпрос на познание, но и на практическо и фактическо лично усилие и избор.
Не без вътрешна борба той беше скъсал сам с елементарната интелигентска потребност да имаш вечно и непрекъснато одобрение от себеподобните си и от Невидимата морална инстанция. Той следователно доброволно беше положил себе си като средство, като инструмент. Що за ирония на съдбата - да служиш на хора, които ще те отхвърлят право пропорционално на твоите победи в тяхно име!
Андрей Райчев

На 2.XII професор Любен Николов щеше да навърши 60 години.
Последната му книга беше озаглавена "Време и знаци". В това има нещо симптоматично: времето отминава, а знаците, които той остави върху нас, своите ученици, остават - без дори да си даваме сметка за това. И може би сега, когато се сещаме, че той щеше да бъде на 60 години, е вече време да се взрем в себе си и да ги разчетем.
Деян Деянов