Балкански хоризонти

Едва ли културните връзки на Балканите са твърде оживени в последно време. Особено в киното. Пиша с болка тези редове, защото съм присъствал на почти всички балкански кинофестивали, преминали през сложните перипетии на нееднозначни междудържавни отношения в различни периоди от близкото ни минало и настояще. Радостното е, че почти винаги творците се оказваха над нивото на политическата конюнктура. Познавам добре балканските кинематографии, които имат блестящи изяви на превъзходни творци и филми, но публиката рядко се среща с тях. Политиката за културно разбирателство в този регион е длъжник на своите народи. Като правило България е била много по-активна от своите съседи. Ние сме показали много повече техни филми, отколкото те наши.
Проблемът има и икономическа страна. Възвръщане на вложените средства е възможно само ако един филм е съвместно производство на поне три държави; само тогава той може да съперничи, макар и частично, на крупните производители. Участието на наши творци в подобни копродукции не само им осигурява работа, но и помага да поддържат доказания си професионализъм. От трета страна - естествено е балканските страни да сближават културите си като предпоставка и за по-нататъшна общоевропейска интеграция. От всяка гледна точка съвместните филми са привлекателна алтернатива в този сложен исторически момент.
Неспокойният балкански регион е сеизмичен център на бурни етнически, икономически и политически сътресения. Затова и филмовата му продукция гравитира около няколко основни теми: социалните неправди, етническите конфликти, политическите страсти. Те като че ли са сплетени в гордиев възел. Това предпоставя преобладаващия трагичен привкус на съдържанието и сложното преплитане на различни времеви пластове при често усложнената форма на екранен изказ.
Да вземем например югославското кино. Два коренно различни филма илюстрират нееднозначния му облик: "Ъндърграунд" на Кустурица и "Хубаво село, хубаво гори" на Сръдан Драгойевич. В "Ъндърграунд", разкривайки трагедията на Югославия по време на тоталитарния режим, Кустурица е намерил сили да се извиси над ужасяващите безумия на проклетото време, което рисува, за да го осмее чрез един абсурден и парадоксално-приказен сюжет, поднесен с карнавална лекота, но и с философска дълбочина. Ироничният му скептицизъм е жесток и опрощаващ едновременно.
Точно това липсва в "Хубаво село, хубаво гори", който сякаш е отворена, кървяща рана. Филмът на Драгойевич преосмисля най-значителните епични завоевания на югославското батално кино, но вече не с героичния патос на съпротивата срещу фашизма, а чрез ужасите на междуособиците в Босна. Трагедия и епос вървят ръка за ръка в остър и сложен психологически ключ. Тревожни въпроси на съвремието са поставени болезнено и страстно, но увисват без отговор и перспектива. На места натурализмът му прекалява. Въпреки неравностите си обаче, филмът е горчиво свидетелство за безизходицата в бивша Югославия. В сравнение с него филмът "Предумишлено убийство" на Горчин Стоянович е по-обективен, по-дълбок и психологически по-сложен в разработването на същата тема.
Съвременното гръцко кино унаследи и успешно разви традицията на Какоянис и Ангелопулос да инфилтрира модели и конфликти от древногръцката трагедия в истории от недалечното минало на своя народ и съвременността. Показателен в това отношение е кипърско-гръцко-италианско-българският "Клането на петела" на Андреас Пандзис. Той пречупва необратимото падение на нравите, проституцията и перверзиите, както и кризата на патриархалните ценности през призмата на един малко абстрактен протест и жестока критика срещу псевдоамериканизма. Авторите са стъписани от краха на традиционните добродетели, но не виждат алтернативата им в модерното днешно общество... Гръцко-френско-българският "Мария Електра" на Стела Белеси е лишен от изящния метафоричен език на "Клането на петела", но третира сходна проблематика. Една студентка проституира. Тя също е жертва на безпардонното нахлуване на уж модерния, канибалистичен морал. Сякаш нищо не може да устои срещу тази всеобща деградация.
Българското кино като че ли е в особена криза. То често се рови в сюжети от миналото, без да ги осмисля художествено убедително. Редица трафарети на "социалистическия реализъм" сякаш са отразени в криво огледало. Сменили са местата си "положителните" и "отрицателните" герои. Непроменена е повърхностната декларативност на повечето от филмите. Заобикалят се най-невралгичните проблеми на съвременния живот. Самотно изключение в този унил пейзаж е "Закъсняло пълнолуние" на Едуард Захариев, който единствен откликна подобаващо на най-болните и остри въпроси в съвременното ни битие. Опитите на редица млади автори представляват по-скоро ескизни зарисовки, отколкото пълноценни художествени изяви.
Разбира се, проблематиката на българското кино заслужава по-пространен анализ, но това е друга тема. Тревожно е бягството от най-деликатните и неизбежни дилеми на съвременността - премълчаването или повърхностното им третиране. Безвремието, в което тъне социалната ни и политическа практика, не означава, че и изкуството трябва да се поддава на тази болест. Напротив, именно в такива травматични периоди то следва да заеме подобаващото му място.
Силно поляризирано е турското кино. Малцина подозират огромната му продукция. Тя съперничи по мелодраматизъм и елементарност на индийското и египетското кино. Това е внушителна, но не и респектираща вълна от над 100 филма годишно. Истинското лице на художественото турско кино, обаче, се вижда във филми като "Отмъщението на змиите", "Автобусът" и особено "Пътят" на Йълмаз Гюней.
Премиерата на "Бандитът" на Явуз Тургул актуално привлече вниманието ни. Това е странен филм: и "касов", и дълбок. Прилича на приказка, но засяга най-тревожните струни в душата на обикновения човек. Прилича и на живота, но се извисява над битовата му обрисовка.
Един благороден бандит е лежал 35 г. в затвора. Най-добрият му приятел го е предал, грабнал е парите и любимата му, за да стане първи богаташ в Истанбул. Бандитът се мята между луда обич и желание за мъст, а красавицата се е обрекла на вечно мълчание. Тази любовна притча е отглас от миналото: и като разказан сюжет, но преди всичко като патриархално отношение на героите към живота и неговите проблеми.
В търсене на изпепелената си младост героят среща "сродна душа": някакъв младеж, когото обиква като син. Той също се е заплел в кошмарна любовна връзка, но правилата на играта днес са още по-груби. Той става жертва на наркомафията, а двете истории - старинната и модерната - полифонично се преосмислят.
Това е притча за любовта и добротата. Възвишена, но брутална. Простодушният зрител ще я "консумира" на един дъх. Защо не. Той е като дете - душата му е открита за вечните човешки ценности. Затова мелодраматичната форма не е уловка, а взаимно изгодно предложение за съкровен диалог. Двете тенденции в турското кино са убедително съчетани.
Този зрител едва ли познава "Легенда за любовта" на Назъм Хикмет, но вероятно е подочул за Ферхад и Ширин - ориенталските Ромео и Жулиета... Може и да не е чел разказите на Йовков, особено "Шибил", нито "Изворът на белоногата" на Славейков... Едва ли е виждал героините на Бергман и Рене, които протестират срещу неправдите чрез мълчанието си. Но когато един българо-турско-френски филм гребе с пълни шепи най-доброто от житейската мъдрост на различни, но и близки културни слоеве, това се приема. Получава се нещо странно и добро. Изтокът и Западът се срещат на този духовен кръстопът. Оплодотворяват се традициите не само на балканския регион.
Отруденият човек ще се развлича, но едновременно с това той ще бъде увлечен в дълбоки подводни течения на мисъл и чувство, които неусетно ще го приобщят към вечни и значителни духовни ценности. Интелектуалецът ще "слезе" от пиедестала на тревожното си отвращение от злободневието, за да потъне в прости човешки вълнения. Това е моделът на Чаплин: айсберг, или ако предпочитате - небостъргач. Всеки ще намери своя "етаж" и ще се разположи уютно там, където му харесва. Това е висша демокрация без претенции. Тя се вписва и в контекста на театрални традиции, ознаменувани от шедьоври като Горкиевата пиеса "На дъното".
Шенер Шен е актьор с крупно дарование, един от най-изтъкнатите в съседната нам страна. Явуз Тургул е сценарист и режисьор с широк размах, с жив усет за народностните традиции и с остро социално чувство. Той владее езика на киното, но го използва сдържано. Не натрапва вижданията си, а води ясен и прям диалог със зрителя. Затова филмът се гледа на един дъх.
Общото в балканските културни традиции е много повече от онова, което ни разделя. Съвместните филмови продукции са уместна форма за сътрудничество от всяка гледна точка. Практиката го доказва. Две от посочените тук съвместни продукции ("Клането на петела" и "Бандитът") са номинирани тази година за "Оскар" за неанглоезичен филм. Те са близки по нагласа до българския зрител. Без да блести с елитарния блясък на първите два, българо-югославският "Предумишлено убийство" също намери превъзходен и топъл отглас сред зрителите.
Копродукцията е добра, може би единствено възможна форма за възвръщаемост на вложените средства при нелеките икономически условия. Тя предпоставя и по-благоприятни условия за творческа изява. Сближава ни и повдига по-високо критериите ни за художествена взискателност. Ако всички тези предимства се обединят в името на една обща цел - успехите ще бъдат още по-значителни и по-трайни.
Неделчо Милев