Фактът - тази истинска
Amore desperato

Светослав Овчаров е известен най-вече като кинорежисьор, но "Amоre desperato" не е първият спектакъл, който той поставя в драматичния театър. Представен в Театър "София", това е може би първият, в чиято програма пише: "пиеса от Светослав Овчаров". Текстът е организиран от подбрани спомени, писма, дневници и документи - от архива на Боян Пенев, на Дора Габе, дневници и писма на Маруся и Ян Каспрович, писма на Маруся Каспрович до Боян Пенев и пр. Изследователската работа върху този материал е респектираща, но за онзи, който познава филмите на Овчаров, това едва ли е изненадващо. Да се превърнат документите в жива сценична драма вече е предизвикателство, изкушение, на което си струва да се поддаде един кинорежисьор, особено ако това изкушение се нарича "amоre desperato".
Спектакълът е организиран почти по класицистичното изискване за единство на време, място и действие. Професорът (Боян Пенев) и Преводачката (Дора Габе) гостуват на Поета (Ян Каспрович) и Мемоаристката (Маруся Каспрович) и в разговорите около масата се опитват драматично да изразят своите чувства и проблеми, докато наоколо броди Духът на англичанката (Лилия Лазарова). На екрана вероятно този образ би изглеждал като дух, на сцената обаче той е само тяло, което повече пречи на спомнянето на Поета (Коста Цонев) и Мемоаристката (Красимира Кузманова), пречкайки се буквално и на останалите опитващи се да действуват лица. Класицистичните аналогии се изчерпват със споменатото вече триединство. В текста няма конфликт, напомнящ трагичното изправяне на дълга срещу честта. Той се занимава с по-близката на романтиката обвързаност между творчеството и любовта. Тази вечна и много привлекателна тема за жалост е потопена прекалено в бит и задръстена от характерологични жестове, от една страна. От друга, опитът на актьорите и режисьора да изградят психологически мотивирани и цялостни сценични образи е силно затруднен от липсата на драматургични образи в "пиесата" (най-сполучлив е този опит при Ана Вълчанова - Преводачката). Думите и телата са във видим конфликт. Може би безспорният драматизъм във взаимоотношенията на тези важни за литературната история фигури, съдържащ се в оставените от тях писма и дневници, е подвел автора-режисьор. Иначе казано, необходимо е фактите, документите да бъдат преодолени, преработени в драматургичен материал. Откровено кинематографичният подход към текстовете (използването им като сценарий, а не пиеса) вероятно би бил по-ефективен. Изобщо в този тих, но видим сблъсък между кино- и театрален подход към избраната тема, ненаранен и неукорим остава единствено документът, фактът - тази истинска "amore desperato" на Светослав Овчаров.
Виолета Дечева