Солун, както е известно, тази година бе избран за културна столица на Европа. Северните гърци, видимо поласкани, се отнесоха към оказаното им внимание особено отговорно, дори с чувство за мисия. Спектакли, концерти, музеи, изложби, нощен живот - всичко ври и кипи с пълна сила. Този факт придаде и необикновена празничност на 38-мия международен кинофестивал в същия този прекрасен морски град.
"Изненадващо добър фестивал" е първото впечатление на всеки, попаднал за първи път на това място. Интересни филми от цял свят, тематични програми, пълни ретроспективи на значими световни автори от класата на Клод Шаброл, Артуро Рипстайн, Такис Канелопупос, актрисата Ирене Папас. И още - акценти върху творчеството на по-малко прочути, но вече любими на критиката режисьори като исландеца Фридрик Тор Фридриксон, алжирския циганин Тони Гатлиф, американския документалист Еръл Морис; специално внимание на киното на Балканите и т.н. Впрочем фестивалът в Солун ни е особено скъп, тъй като редовно участваме поне в балканската програма и това е още един шанс да ни забележат. Тази година българското кино бе представено от "Закъсняло пълнолуние" на Едуард Захариев и "Приятелите на Емилия" на Людмил Тодоров, които бяха доста добре приети. Нещо повече - "Приятелите на Емилия" получи наградата на ФИПРЕССИ.
Гръцката публика поначало е добронамерена и салоните никога не остават празни, но най-силни са емоциите около националната програма. Интересът е необичайно голям, залите претъпкани, а зрителите настроени за коментари и дискусии. (Някога и у нас беше така...) Гърците са наясно, че не всички филми са съвършени, но умеят да им се радват. Сиреч имат нормално отношение към родното си кино. Иначе за онези, които свързват гръцкото кино единствено с Тео Ангелопулос и знаменитата Ирене Папас, е същинска изненада колко различни и интересни автори работят там. Тъкмо затова си струва да се осъществи отдавна замисляната седмица на гръцкия филм у нас. Идеята е на Националния филмов център, а ръководството на Солунския фестивал ще ни съдейства да подберем най-доброто. Все си мисля, че не е естествено да знаем всичко за независимата нюйоркска школа, а да нямаме понятие какво става на 300 км разстояние от нас. Още повече, че наши продуценти (Павел Васев, Димитър Петков) работят с гръцките си колеги и филмите им се радват на успех не само в балканския регион.
Фестивалът в Солун пък съвсем не е затворен във въпросния регион и показва както доказани творби като "Време за мъже" (Великобритания) или "Пропадам" (Ирландия), така и напълно неизвестни филми от Австралия - "Пътят към Нил", от Нова Зеландия - "Топлес дами разказват живота си", от Финландия - "Колекционерката", от Турция - "Скок в смъртта". И много други. Те, разбира се, са твърде различни и все пак имат нещо общо - грижата за несретниците в този живот, за хората, отхвърлени от обществото, незащитени от закона, наплашени и уязвими. Но някак обречени да оцелеят, да запазят човещината и да продължат нататък. Изглежда алтернативното кино днес са отново тези "малки" филми (сиреч евтини и скромни), за "малките" проблеми (всъщност най-важни на света), на "малките" хора (които са най-много под слънцето). Нещо като Чаплин, нещо като италиански неореализъм, нещо, което винаги го е имало и ще го има.
Карин Янакиева