Чудо, родено от нещастие

По време на XXII международен кинофестивал в Торонто бе обърнато специално внимание на балканското кино - не само с прожекции на филми, а и с кръгла маса, посветена на проблемите в региона.

Битките в Югославия - и на външните, и на вътрешните сили - през изминалите шест години не само разрушиха страната, но парализираха и националната филмова индустрия, някога преуспяваща, внушителна и световно призната.
От 900 игрални филма, произвеждани през 1991 г. в Югославия и наследилите я републики, през 1996 г. са произведени едва 6. И това е напълно разбираемо.
"Всичките си финансови средства пропиляхме във войната - надявам се, разбирате, че имаме много малко пари за филмово производство. Бих казал, че всеки филм, направен в Белград точно сега, е чудо", каза югославският продуцент Мома Мрдакович.
Въпреки всичко кино се снима. Филмът "Хубаво село, хубаво гори" на Сърдан Драгоевич е унищожителна критика на войната в Босна. Той е продуциран от Мрдакович с бюджет от 2 млн. щатски долара.
Икономическите проблеми доминираха в изказванията на почти всички участници в кръглата маса, посветена на балканското кино, която се проведе в рамките на XXII МКФ в Торонто. Там бяха засегнати теми като пазарните възможности на балканския филм, етичните проблеми, свързани с приемането на чуждестранни или частни инвестиции, потенциала на вътрешния пазар, високата цена на филмопроизводството в страните, притиснати от международните санкции...
Но между всички тези разговори за пари се акцентира и върху психиката, художествените възгледи и ролята на кинотворците в днешния свят. "Ние не сме политици, не сме войници, нашето единствено оръжие е камерата", каза Боро Драшкович, режисьор на "Вуковар - една приказка". "И ние просто реагираме на ситуацията в нашата страна, трудна ситуация на война, и показваме на света страдащи хора."
Самият Драшкович е пострадал по време на снимките на филма си, който е портрет на типично югославско семейство - наполовина хърватско и наполовина сръбско - разкъсано от лудостта на войната. В района на Вуковар, първият сринат от конфликта град, той бил ранен от куршум. Оцелял, разбира се, и довършил "Вуковар - една приказка", който се оказва филм с щастлива фестивална съдба.
Очевидно е, че балканските филми се харесват на всички с начина, по който разказват човешки истории - става дума за уникална и провокираща смесица от трагизъм и комизъм. Режисьорът Душан Макавеев, един от майсторите на жанра "балканска трагикомедия", става световно известен, след като югославските власти забраняват дебютния му филм "Мистериите на организма" през 1971 г. Забраната трае 16 години. След като преживява какви ли не репресии, Макавеев успява да изнесе филма си на Запад, където го гледат повече от 1 милион зрители от различни националности. Вече с установена репутация на нонконформист, той продължава да снима "Сладък филм", "Черна гора или свине и перли", "Манифест" и "Горила се къпе по пладне" - все филми, бликащи от еротика и ирония към режима, показвани през годините на фестивала в Торонто (самият режисьор близо 20 години живее във Франция и САЩ - бел. ред.).
"Според мен е напълно провинциално да се смята, че нашата основна публика са нашите съседи", каза Макавеев на кръглата маса. "Ние имаме цяла генерация кинематографисти, познавачи на световното кино, и дори когато се вдъхновяваме от нашенски ситуации, сме способни да правим филми, които да говорят на другите."
Ненад Диздаревич, режисьорът на "Пубертет", е представител на младото поколение балкански кинематографисти, разчитащи на чужди инвестиции. Той напуска своето родно Сараево през 1993 г., заминавайки за Франция с необработената филмова лента на "Пубертет" в ръка. Там получава помощ директно от Министерството на културата и от френските кинодейци, които му помагат да монтира своя филм в техните студиа.
Диздаревич е изненадан от сплотеността, която цари във френската филмова индустрия, както и от високата оценка на тамошните кинематографисти за "Пубертет" - без тяхна помощ този филм, който според специалисти напомня "Четиристотинте удара" на Трюфо, не би бил създаден. "Босна е разрушена напълно и в момента киното не е така важно, както много други неща", каза Диздаревич по време на кръглата маса. "Така че в следващите двадесет и пет години поне филми от Босна не могат да бъдат направени без международна помощ, защото просто няма пари за кино."
Въпреки всичко босненските кинотворци би трябвало да упорстват, защото те играят голяма роля за бъдещето на тяхната страна. "Преди да напуснат Сараево, по време на войната всички кинодейци направиха по нещо, опитвайки се да изразят личното си мнение за събитията. И мисля, че когато историята на съпротивата в моя град бъде написана, ролята на кинодейците в нея ще бъде огромна", заяви Диздаревич.
Поради тази именно причина балканските филми отстояват позицията си на актуалност, създателите им настояват да са адекватни на своето време. Създаването на социално отговорно изкуство е от първостепенно значение за кинотворците - дори да пожелаят, те не могат да си позволят лукса да правят филми, отдалечени от действителността.
Очевидно е, че балканското кино е много зряло, а създателите му гледат непоколебимо на заобикалящия ги свят. За разлика от американците например, на които им трябваха десетилетия да покажат на екрана последиците от Виетнам, балканските кинематографисти, особено тези от Югославия и заобикалящите я републики, реагират моментално на тяхната си война. Нещо повече - това е темата-доминанта в почти всички филми от региона, включително и "Кой пее там?" на Слободан Сиян. Създаден през 1980 г., този филм странно пророкува бедственото разпадане на Югославия. Или, както се изрази в Торонто белградският кинокритик Борислав Анджелик, "нашите режисьори и актьори притежават положителната енергия да се сблъскат с проблемите на дадената ситуация лице в лице".
Често те правят филмите си за жалки хонорари, но няколко от кинотворците казаха, че не снимат за пари, а заради благоприятната възможност да изразят себе си и идеите си пред публиката. "Лично аз не желая да правя комерсиално кино", заяви Зоран Соломун, режисьор на "Уморените компаньони". "Направих два филма за немската телевизия. Не мога да ви кажа колко хора са ги видели..., но въпреки че не върнаха парите си, съвестта ми е чиста. Общувах с много хора, развих някакъв нов филмов език или поне се опитах... Изобщо смятам, че няма да можем да правим изкуство, ако мислим само с пазарни категории."
Артистичната честност или необходимостта да останеш верен на собствения си възглед, независимо от цената, може би не е нещо уникално за Балканите. И все пак това е отношение, което се споделя от повечето кинематографисти там. Сред тези, които не участваха в кръглата маса, бе българинът Едуард Захариев, режисьор на вълнуващия филм "Закъсняло пълнолуние", починал от рак наскоро след завършване на грубия монтаж на филма си миналата година, но той бе представен от един от своите актьори. Ицхак Финци, звезда от българо-унгарската копродукция, описа покойния си приятел като типичен балкански кинематографист - в смисъла, че никога не е правил компромиси със своя художествен възглед. "Той се интересуваше повече от изкуството в своите филми, отколкото от тези, които биха ги гледали. В случая той беше Дон Кихот, който на всяка цена искаше да изрази своите идеи и своята душа без никакъв компромис", сподели Финци в изказването си.
Това вдаване в правенето на мислещо и чувстващо кино - такова, което, според Макавеев, може и да образова, и да забавлява хората по целия свят, вероятно е най-голямият принос на Балканите в областта на киното.
"Балканизация е дума, която винаги е имала негативна конотация", продължи Финци. "Но аз мисля, че Балканите могат да обогатят Запада с цялата сила на изкуството си."
Дейдър Кели
The Globe and Mail, Торонто, 12 септември 1997 г.
От английски Камелия Левчева