Шансове на скуката

Художественият живот у нас през 1997 г. може да се определи най-общо като скучен. И веднага се налагат две уговорки. Първо, "у нас" означава преди всичко в София. Извънстоличният артистичен живот с малки изключения продължава да е "terra incognita" и се получава парадоксът, че вече знаем много повече за събития в чужбина, отколкото за ставащото например в Плевен, Видин, Монтана, Шумен, Пазарджик, Смолян и т.н. Преди седем години ситуацията беше обратната: политиката на "децентрализация", породила навремето общите художествени изложби, изравняваше позициите на София и другите градове, но при почти пълната изолация на страната от международния художествен живот. Докато днес само епизодичните пътувания и приятелските контакти дават бегла представа за дейността на държавни и частни галерии дори в градове като Пловдив и Варна.
От друга страна, "скучен" не означава непременно слаб, безличен или монотонен. Напротив, имаше много и разнообразни изяви. Такива, от които се очакваше да станат "събития", но не станаха (например "Съвременно изкуство" на НХГ в НДК или акцията "Абсолют" в СГХГ). Такива, от които поради историческата им "предизвестеност" не се очакваше кой знае какво, но станаха "събития" ("Иван Милев" в НХГ или "Портретът" в СГХГ). И такива, които вече по традиция трябваше да станат и станаха "събития" ("Ars ex Natio" - четвъртата годишна изложба на Центъра за изкуства "Сорос").
От множеството групови и индивидуални изложби през годината се запомниха, естествено, крайностите с положителен знак (някои от тях споменати в класацията, публикувана в бр. 50 на в. "Култура") и тези с отрицателен (по повод на които имаше предложения за антикласация). По технически причини извън полезрението на изкуствоведите останаха няколко събития, състояли се в самия край на 1997 г. От тях най-активни обсъждания предизвика ревюто на Мариела Гемишева в СГХГ.
През годината имаше и откровено скучни изложби - от тези, които навремето са били почти единствените заслужаващи внимание. Това са Есенните изложби в Пловдив и експозициите в рамките на Празниците на изкуствата "Аполония". Дали заради някогашния им нестандартен ореол, или поради инцидентни опити за промяна в последните десет години, но те по навик продължават да се "наглеждат" и също така привично да разочароват. Днес те не провокират дори отрицаващия критически хъс, просто защото се губят в море от по-интересни и дискусионни прояви. Така че "наглеждането" им зависи от това кой ще се жертва да бие път, за да ги види и отрази.
А като стана дума за път и море, трябва да спомена нарасналия брой пленери, организирани от частни фирми и галерии. В началото на 90-те години промените в обществото и най-вече в икономиката доведоха до рязък спад на този тип прояви, включително и до закриването на всички традиционни симпозиуми по скулптура. Любопитното е, че сега пленерите се възраждат, макар организаторите и спонсорите да нямат особена (икономическа) изгода от тях. Наистина, някои от пленерите днес напомнят за натуралната размяна - например десет дни на море срещу две картини (масло) или една скулптура среден размер (камък). Но така ще е, докато данъчните облекчения за инвестиране в изкуство не бъдат регламентирани по подобаващ начин, за да могат да се разгърнат в подобаващ мащаб. А дотогава - добре, че пленерите ги има, както казват художниците. Макар засега да не са "събития" - за тази цел са необходими няколко силни издания и добра рекламна стратегия - те все пак са място за изява и "поддържане на формата".
Иначе за мен художествената скука на 1997 г. имаше две важни, макар и трудно забележими на пръв поглед "градивни" измерения. Дискусиите в художествения ни живот като че ли позагубиха характера на лични нападки, за които събитията са само повод. С дребни (и дребнави) изключения скандалите от типа "защо той/тя, а не аз" заглъхнаха и усилията започнаха да се пренасочват към осмисляне и оценка на текущите изложби. Вероятно фактът, че всеки за момента е намерил своята "ниша" и поле за изява, разбирайки (или примирявайки се с) невъзможността за всеобхватност (монопол) на мненията и действията, постави началото на нормализиране на ситуацията. То се забелязва и в дейността на галериите.
Любопитно е например, че "Шипка" 6 престана да бъде дежурният обект на отрицателни рецензии. Там имаше и интересни, и провокативни изложби ("Цветове" на секция "Живопис", "Текстил в природата" на Цеца Георгиева, "Версията на Ерато" с куратори Мария Василева и Яра Бубнова и др.), но като цяло галерията бе обвита по-скоро в мълчание. Вероятно все още е трудно да се преодолее негативната инерция, предизвикана от изявите й в предходните години. Интересът към дейността на НХГ се запази, може би поддържан от широко огласените (и все още нерешени) проблеми със сградата, базата и т.н. СГХГ продължи динамичната си и по-"разчупена" изложбена политика, която започна в края на 1996 г. С отварянето на партерните зали за текущи изяви тя престана да изглежда като филиал на НХГ и доби характеристика и на галерия за съвременно изкуство. (Така тя частично компенсира, но най-вече болезнено напомня за липсата на такъв музей у нас.) Частните галерии също са се обособили в своите "ниши", доказателство за което, може би парадоксално, е почти моменталното "наместване" на новопоявилите се. "Ата", за моя изненада, не стана просто продължение на "Ата-рай", а се превърна в самостоятелен център за съвременно изкуство с промислени в концептуално и експозиционно отношение изложби. XXL, също открита в края на 1996 г., неизменно предизвиква интерес с "младежкия" ентусиазъм на иначе неравностойните си изяви. "Ирида" енергично се разположи между "Досев" и "Александър", компенсирайки донякъде липсата на "Кати". При сходна "класическа" ориентация на политиката си, тя има преимуществото да е с по-малка зала (в сравнение с ангажиращото пространство на "Досев") и да е на по-добро място (в сравнение с отдалечеността на "Александър"). (Като стана дума за разстояния, за мен остава загадка дейността на галерия "Аве".)
Изолацията на София от страната предизвика своеобразен бум на художници от други градове във всички тези галерии. Разбира се, и в предишни години галеристите са имали "слабост" към някои извънстолични автори, но тази година броят им значително нарасна. Разшири се обичайното пловдивско присъствие, варненци направиха същински десант (Ванко Урумов и Милко Божков в "Ирида", Альоша Кафеджийски и Кина Петрова в "Александър", Веселин Димов в "Ата-рай" и др.), Кирил Мескин (Плевен) и Елица Тодорова (Кюстендил) се представиха в "Арт 36", Йордан Кацамунски (Плевен) - в "Досев", Сашо Стоицов (Благоевград) направи изложби в СГХГ и "Ата" и т.н. Да не говорим за обичайните изложби "по представителства на СБХ" на "Шипка" 6... Вероятно докато не се нормализира някак комуникацията между столицата и страната, ще действа принципът на Мохамед и планината.
А опити за възстановяване на връзките има, пример за което е новооткритата галерия "ТЕД" във Варна. В програмата й ясно личи желанието за преодоляване на изолацията (чрез гостуващи изложби) и дори за въвеждане на целия "североизточен край на страната" в новите актуални форми на изкуството. Независимо дали ще изпълни амбициозните си задачи, самият факт, че галерията си ги поставя, вече говори за промяна в мисленето и нагласите.
Което пък е другият отличителен белег на "градивната" скука. Промените стават вече не със скандал и в опозиция, а почти незабележимо - като поредни стъпки в общ процес. Така може да се възприеме например желанието на организаторите да "актуализират" традиционното биенале на графиката във Варна и да го превърнат в съвременен международен форум. Като резултат бе създаден експерименталният раздел "Изкуство с графика" - опит, който бе съответно оценен от международното жури и който вероятно предхожда по-задълбочени усилия за промяна в концепцията на бъдещите издания. Акцията по Интернет "Хаос в действие", в която софийският екип се включи от Центъра за изкуство "Ата", бе другата почти незабележима промяна - едно, поради незапознатостта с медиата, второ, поради сравнително малкия кръг хора, които се занимават с компютърно изкуство. Затова е трудно да се прецени разликата между индивидуален проект в Интернет, който участва в международен форум - например в Германия, и участие в международна акция по Интернет именно от София, в която ситуация екипът е в равностойна позиция с всички останали екипи в Европа. Акцията ясно показа освен всичко друго, необходимостта от компютърен артцентър и у нас - така, както го има например в Скопие и Букурещ.
Тук достигаме до точката, в която скуката изчерпва градивните си възможности. Хубаво е, че погледът на нашите художници и критици към международните събития ("документа", Венеция, Истанбул) е станал по-критичен - изживява се постепенно комплексът на "дълбоката провинция". Лошото е, че в тях нямаше българско участие. (Иначе индивидуалните изяви на наши художници в чужбина са дори повече отпреди, но те вече са "част от пейзажа" - отново можем да говорим за нормализиране.) Хубаво е, че личните дрязги отстъпват място на по-уравновесени преценки на художествените събития. Лошото е, че все още сме далеч от анализите на процесите напред и назад във времето. Тук ще припомня статията на Ирина Генова "Историята като изброяване на липсите" (бр. 46 на в. "Култура"), която въпреки (или поради) мрачните констатации възприех като дългосрочна програма за развитие.
Като оптимистичен завършек на този обзор ще спомена чуждестранните оценки за съвременното българско изкуство. През 1996 г. Пиер Рестани беше в София и каза, че дори най-новите художествени явления у нас "изостават" с десетина години. И не очерта никакви перспективи. През 1997 г. Кристофър Филипс написа в сп. "Art in America", че "ще бъде вълнуващо да се проследи опитът на българските художници в идните години да си създадат ново международно присъствие и да открият свой ясен съвременен глас".
Дано да е прав. При всеки случай и този нюанс в мненията бих причислила към незабележимите "скучни" промени.
Диана Попова