Витрини и деградации

Преди 70 години в архитектурния живот на България става важно събитие. Появява се първият брой на сп. "Архитект". С това се слага началото на архитектурния периодичен печат у нас.
Двадесетте години са може би най-значителният период в архитектурата на настоящото столетие. В Съветския съюз, Германия, Франция, Холандия архитектурният живот кипи, в битка със старото се утвърждава архитектурата на модернизма. През същата тази 1927 година се провежда международният конкурс за сграда на Обществото на народите в Женева, на който отклоняването на проекта на Льо Корбюзие предизвиква скандал. Пак тогава във Вайсенхоф край Щутгарт се изгражда прочутата жилищна група с участието на много от западноевропейските модернисти. В книгата на Илф и Петров "Дванадесетте стола", видяла бял свят през 1927 г., брилянтите на мадам Петухова са се превърнали в клуб на железничарите с "огромни фасадни стъкла и железобетонни покрития". Наистина точно тогава в Москва Мелников строи един от прочутите си клубове - клуба "Русаков".
В България модернизмът настъпва плахо. През 1927 г. проф. Дюлфер възстановява опожарената сграда на Народния театър. През следващата година арх. Антон Торньов строи черквата "Св. Параскева" в София, а арх. Георги Овчаров - сградата на Агрономическия факултет, повлияна от немския експресионизъм.
Любопитно е да съпоставим проблемите, вълнували колегията тогава, със сегашната ситуация. Арх. Торньов огорчен споделя, че името му като автор на новата внушителна "Св. Параскева" остава неизвестно за обществеността. Седемдесет години по-късно анонимността на архитекта не е преодоляна. Медиите, широко отразили освещаването на черквата в Неделино, не намериха за необходимо да споменат нейните автори - архитектите Олег Николов и Иван Калайджиев. За този обект през 1997 г. те получиха наградата за християнска архитектура "Св. Пимен Зографски". Сградата се придържа към установената архитектурна традиция, а благодарение на грижливо проучената градоустройствена ситуация тя така органично се вписва в контекста, сякаш е била тук от векове.
Архитектурата на съвременната православна черква остава и днес един от острите творчески проблеми. Привържениците на модерното отношение изтъкват, че архитектурата от края на ХХ век, дори и свързана с такава консервативна институция като православната църква, трябва да отразява дълбоките промени, настъпили в мисленето, представите, технологиите и въобще във всички области на живота - включително и в отношението към религията. Използването на форми от друго време може да роди само подражания, които никога няма да надхвърлят оригинала. Техните опоненти изтъкват, че в установените архитектурни форми е закодиран дълбок смисъл, който превръща черковната сграда в модел на мирозданието; че в самата тяхна хилядолетна неизменност се съдържа тайнство, необходимо на човека в неустойчивия съвременен свят. Проведената през пролетта конференция "Вяра и култура" потвърди необходимостта от диалог, но не приближи съществено позициите. Все пак конкурсът за храм "Св. Мина" в "Лозенец" показа, че и част от духовенството осъзнава: в края на хилядолетието религиозната архитектура не може да е същата както в неговото начало. Първопремираният проект (арх. Бойко Какарадов) съчетава, в духа на постмодернизма, традиционни форми с отпратки към съвременността.
В един от първите броеве на сп. "Архитект" Чавдар Мутафов посвещава статия на пластицизма в архитектурата или, съгласно по-точното негово определение, на "тестяната архитектура". Да припомним, че по това време експресионистът Менделсон вече е построил обсерваторията в Потсдам. Но ако меките пластични форми на експресионистите са плод на цялостна концепция, а пък "Ла Педрера" на Гауди - уникална проява на своеобразен гений, струва ми се, че прекаленото използване на кривата линия в днешните сгради, и то жилищни, у нас по-често прикрива идейно-концептуална нищета. Идеи, експериментирани и в българската архитектура не толкова отдавна, като междинните жилищни форми (редови, килимообразни и др.), организация на жилището на принципа "родители-деца" (освен на утвърдения "ден-нощ"), залагане на функционална и пространствена гъвкавост, в това число и на делимост на жилището (актуална днес с оглед на отдаване на част от него под наем), използване на пасивни слънчеви системи и т.н. остават извън творческия арсенал на повечето архитекти.
Безспорно за това състояние на нещата имат значение и принизените изисквания на масовия предприемач, чийто главен интерес е застрояването (което не значи непременно оползотворяването) на всеки квадратен сантиметър от разрешеното "петно". Но жилищните сгради са продукт с голяма трайност, която надхвърля сиюминутния интерес. Затова привличат вниманието такива разработки като жилищния комплекс "Бъкстон" на архитектите от АДА. Редовото градско жилище с двор, решено на полунива, разбира се, не е нещо принципно ново, но понастоящем се отличава изгодно от стандартната многоапартаментна сграда, а от друга страна все пак е по-достъпно от свръхлуксозната резиденция. Това придава на проекта и социално звучене, което може да се окаже и измамно на фона на масовото обедняване. Може би е време да реабилитираме компрометирания лозунг "Архитектурата - социално изкуство". Показателно е, че за "къща на годината" сп. "Идеален дом" предпочете пред изящните, решени с много вкус и вещина - но и с много средства интериори, една къща, която не блести с нищо - освен с великолепния си двор. Дворът също е част от жилищната среда, а уютът, който внася едно одухотворено присъствие, е по-важен от лукса - това е посланието на този избор.
Разбира се, това не означава, че месингът, мраморът и хубавата керамика са нещо лошо. Рекламната къща на ул. "Иван Асен II" в София (арх. Владимир Михов) притежава забележителни пластически и пространствени достойнства, интерпретирайки уроците на Льо Корбюзие и Ричард Майер. На ул. "Тотлебен" се откроява облицована с розов риолит фасада изразителна, но благородно сдържана (архитекти: АДА). Към тях може да се прибави и сградата с административни и жилищни функции до хотел "Кемпински-Зографски" в "Лозенец", проектирана от архитектите Атанас и Лорита Панови. Същите архитекти бяха отличени на "Интерарх" за проекта им за еднофамилна къща в Бояна - проект, който изоставя традиционния фолклорен идиом в полза на едно напълно съвременно звучене.
За съжаление тези обекти с несъмнени архитектурни достойнства и "витрините блескави" не могат да разсеят впечатлението от общата деградация на градската среда - занемарено благоустройство, унищожени или неподдържани зелени площи, хаотично и свръх сгъстено застрояване, отсъствие на градски дизайн, остри социални контрасти. В ход е абсурдното разбиране, че възстановените собственици имат пълна свобода на действие в рамките на своя имот - дори в разрез със закони, норми, правила и режими на застрояване. Равновесието между обществения и личния интерес трябва да се въдвори, без да се чака възстановяването на финансовата мощ на общината и държавата.
Арх. Лило Попов