Година на липсата

Най-голямото събитие през тази година беше липсата на събития. Не че съвсем нищо не се случи в литературния живот и край него: имаше скандалчета и годишнини, нови и стари списания, прописаха прохождащи автори и замрели класици... Но всичко стана някак надребно, набързо и между другото. Може би защото политическите събития бяха бурни, а социалният живот окончателно избърса грима по лицето си и се озъби както в стиховете на отречения поет, за да покаже, че не литературата подражава на живота, както ни учеха, а животът на литературата. Българските автори така се улисаха в своето оцеляване, че не им остана време да пишат. Скоро чух по радиото, че някакъв конкурс за романи набрал повече от сто кандидати. Откъде се пръкнаха всички тези хора? Цялата българска литература да преобърнеш от времето на житията насам, пак няма да намериш сто романа, които да заслужават името си.
Върху фона на липсите през '97 почувствах носталгия дори по вулгарното писане. Все пак Александър Томов се опита да направи един актуален роман, "Новобогаташите", но неговото мислене се оказа твърде добре информирано от опита на една вече отминала с края на 80-те години, сантиментална, прилежно загладена наративна похватност. Владимир Зарев амбициозно се устреми към експеримент с философско-религиозните корени на страха и неговите исторически хипостази в българската душевност. Все още обаче не сме видели цялата книга ("Четири жития за поп Богомил и за съвършенството на страха"), а само двете първи части от нея. Наградата на конкурса "Огнище" беше присъдена на един роман, вдъхновен от мисловната задълбоченост и сложната сюжетна техника на латиноамериканските сапунени сериали - "Баронови" на Ивайло Петров. Едва ли някой може да обясни смислено защо трябваше да се дава награда, когато липсват адекватни обекти за номиниране. Единственото оправдание виждам в онзи милион, който би се превърнал в джакпот, ако не се раздаде навреме. Тогава, вместо да вие опашки в студа по тотопунктовете, българинът щеше да си седи на топло в кухнята и да пише романи.
Като цяло романът през тази година е беден, скромен в художествените си достойнства и скучно мъжки. Силно се чувства смъртта на Алиса и най-вече - липсата на (модерна) страст. Разбира се, вместо Алиса получихме патицата-мюре - особена разлика няма, тъй като и двете божи създания служат, за да примамват ловджийските страсти на истинските мъже. Сборникът на Радичков ни остави разколебани. От една страна, познахме себе си в удоволствието от неговата традиция; от друга страна, започнахме да се питаме какво в нея вече не ни достига.
В двата най-добри сборника с разкази през годината можем да зърнем една обща тенденция към тематично циклизиране. "Ломските разкази" на Емил Андреев излязоха в края на '96, но се случиха като културен факт през следващата година. Донякъде те представляват алтернатива на радичковската традиция, но само в онези места, които не са повлияни пряко от самия Радичков. Деян Енев издаде книга ("Клането на петела") през последните дни на ноември (дали пък това струпване на известна събитийност в края на '97, което ще срещнем и по-нататък, не е симптом на някакъв тласък напред?). Наративно оголеният, сюжетно мускулест стил на неговото разказване има своите недостатъци, измерени в категории на представите за изящна словесност, и все пак е по-адекватен на модерното преживяване от разтеглените, пипкаво изпипани наративи на други автори. Продължавам да се чудя защо българските жени отказват да пишат разкази. Предполагам, че сред това, което им пречи вече десетилетия, е отказът да почувстват един тип литературност - у нас с почти задължително миметичен характер - като разкъсаност, фрагментарност, доброволно пресечени връзки. Традиционното женско съзнание предпочита да мисли света като цялост и непрекъснатост, за да се почувства сигурно в него. Все пак имаме Емилия Дворянова, която публикува два чудесни, специфични за нея разказа в "Литературен вестник" - "Роклята" и "Нещо..."
Една от малкото сигурни тенденции в българската литература през 90-те е новата поетическа женскост. И тази година срещнахме две книги, които ще бъдат влог в нейното цялостно случване. "Втората Вавилонска библиотека" на Амелия Личева е предизвикателство към патриархално нормативните аспекти на женското писане. Тя заявява правата на женския нарцисизъм като генеративен механизъм на културното преживяване. (В другия полюс - поизтъркан край на линията, започната от Багряна или женската "свобода" като огледало на мъжката норма - застана Илинда Маркова с нейните поредни "29 любовни стихотворения".) Кристин Димитрова показа своя "Образ под леда", макар че представата за лед и скованост не съответстват на общото усещане за жизнелюбие и ведра красота, които излъчва нейното творчество, а може би повече от него - самата Кристин. Тук някъде трябва да споменем и Силвия Чолева с "Отиване връщане" - поетично-мемоарни размисли от едно пътуване.
Поколението на средно младите сред българските поети също остави няколко хубави книги. "Нощта на продавача" от Румен Леонидов е проза в сънища, рационално уловената ирационалност на един сюрреалистично алтернативен свят. "Четирите фокуса" ни представиха един различен, но още по-интересен Владо Трендафилов. Златомир Златанов ("Островът на копрофилите") и Пламен Дойнов ("Висящите градини на България") се заиграха с езика и пробваха неговите възможности като ерудитска алтернатива на прагматичния традиционализъм. Имаше доста антологии и "избрано", сред които ще си припомним удоволствието от ретроспективната среща с Георги Рупчев в "Зоната" на неговото блестящо чувство за поезия.
Преводната художествена литература продължи да свива тиражите си. Издателите твърдят, че вече не смеят да пуснат количество, по-голямо от 2000, даже нашумели американски автори. Разбира се, нямам предвид криминалните и розовите бестселъри, които (ще) продължават да бъдат насъщна потребност на много хора в сивото ежедневие. Може би с това ще си обясним малкия брой значими преводни книги. "Фама" отново доказа своя вече традиционен вкус към френски авангардизъм. Тя постигна четвърто заглавие на Бекет, "Думи няма". Освен това - онази чудесна митопоетическа притча за непоносимата чистота на първичното съществуване, "Ужасните деца" на Кокто, и перверзно-прелестната книга на Жан Жьоне "Убиецът от Брест", която открехна пред срамежливо патриархалните сетива на българския читател съблазните на хомоеротичната красота. Джон Ървинг, представен от "Парадокс" и "Народна култура", се опита да разубеди твърдите фенове на "Параграф 22" в силата на първата им любов, но това не му се отдаде. 700 страници се оказаха твърде много за неговите сили в "Светът според Гарп". Видяхме един нов и по-силен Кърт Вонегът във "Времетръс", един стар и почти импотентен Майкъл Крайтън, изгубен в света на своя динозавърски клиширан, беззъбо приказен свят. Освен тях - Патрик Модиано, Андре Жид, Дени Дидро, Пирандело... Никой не може да отрече, че "Хемус" направи три (различно) големи удара. Умберто Еко не оправда надеждите на някои хора, че вече е много отегчителен и грубо пазарен в "Островът от предишния ден". "Светът на Софи" от Юстийн Гордер, норвежкия преподавател по философия, преведена на 41 езика, сега вече и у нас, хареса на някои, на други се стори повърхностна и безобразно дълга. Мишел Турние е автор, който и с "Метеорите" успя да задоволи представите за модерен текст. Що се отнася до руската литература, нея отново я няма; за руска литература днес се говори неизмеримо по-малко, отколкото за руски газ примерно. Но пък така е и с други литератури: чешка, полска, унгарска, балкански... Единственият пробив направи Вислава Шимборска покрай своята Нобелова награда и до голяма степен благодарение на "Литературен вестник" и Светла Златарска.
Литературоведската '97 потръгна рано и мудно. С известно изумление трябва да отбележим, че академичното присъствие вече почти изцяло погълна родното хуманитарно пространство. Всички автори на книги са университетски преподаватели или поне преподават в някой университет. Естествено е в такъв случай да доминира интересът към текста: Цветан Ракьовски, "Паратекстът на литературната творба", Иван Павлов, "Наративът и неговите литературни силуети", Мирослав Дачев, "Семиотика на цвета в поетичния текст". Тази последна книга, която е много професионално и свръхдетайлно изследване, ми се струва колкото енигматично, толкова и симптоматично представена от Издателския център на Народното събрание: може би привидяна като ръководство за ориентация в цвета на политическите партии, от каквото нашите парламентаристи имат безспорна нужда в честите си разходки из политическото пространство.
Оказа се, че и авторът не е съвсем мъртъв, ако е смогнал да бъде порядъчно екзотичен, за да поддържа живо пламъчето на интереса към себе си. Така Божидар Кунчев откри български Гъливер, а пък Алберт Бенбасат разчете (по своему) "Еротичният жизненотворчески роман на Андрей Протич". Никола Георгиев състави "Българска Хашекиада". Епическото може да бъде открито и в онова усилие, с което той вече 30 години обговаря подстъпите към една типология на социокултурната маргиналност в литературносъпоставителен контекст. "Смисъл и майцеубийство" на Миглена Николчина е също в някакъв смисъл епична - тя все пак е първото ни родно изследване по феминистична теория.
Литературоведското събитие на годината дойде чак в края, когато се бяхме поуморили да го изчакваме. Сборникът "Анархистът законодател" стана "дар", който модерното българско литературознание поднесе на своя доайен Никола Георгиев по случай 60-годишнината му. Разчетен през книгата на Ивайло Дичев "Donner sans perdre. L'echange dans l'imaginaire de la modernite", той легитимира един любовен сюжет на отношения към Бащата, още повече, че и тук става дума не толкова да това "дали (и колко) се дава, а кой го прави". Разбира се, и тази година не мина без ободрителен скандал - с решителната намеса на фондация "Фолксваген", която закрепи традиционната българо-немска дружба с един проект за усвояване на различни неща, включително на немска литература, в България. От всичко това спечели Пенчо Славейков, който се завърна след пет войни на острова на (о)блажените.
Преводната хуманитаристика единствена не престава да бъде събитие с напора на непресекващата потребност от себе си. Модата на франкоф(ар)онството избледня в политическото пространство, ала модерността на френските философи, социолози и литератори все така крепи възрожденската ни жажда за знания. Фуко, Рикьор, Леви-Строс, Сартър, Левинас, Валери, Барт... - любовен дискурс, съблазнителен именно с еротичната бавност на достъпа и с една трепетна фрагментарност, която поражда ритуално събираческо свещенодействие. Отделно бих искала да припомня статията на Владимир Градев "Пътуване към Рикьор" (в сборника "Езикът на желанията"!, която систематично изследва българската рецепция на френския философ, типологизира пътищата на неговото проникване, анализира културната ситуация у нас през Рикьор като желание и потребност от него.
Немската философия опита да си намери място с не най-големите творби на двама големи автора (Ясперс и Хайдегер), но нейната истинска сила почувствахме едва през последния месец, когато се появи Гадамер, за да разберем що е "Истина и метод". Аналитичната психология ни подари едни малко различен Юнг в разговор със старозаветния Йов. Хана Арент внесе оптимистична нотка на женско присъствие в "Човешката ситуация" - в имплицитен диалог с Питър Бърк, който в "Народната култура в зората на модерна Европа" потвърди най-лошите ни подозрения за изначално мизогинистичния характер на народното мислене. Дебатът за съвременната интерпретация, от друга страна, ако не ни каза нищо ново за Еко, Рорти и Калър, то поне показа добре механизма на умението за дебатиране и в някакъв смисъл - автохтоничния характер на модерното знание, което се поражда в (раз)говорите около себе си. На целия този сериозен фон появата на Валдо Бернаскони, "Човекът в чекмеджета", прозвуча като виц. Спомняме си, че теоретикът-основоположник на тази школа, Вилхелм Райх, умря в американските ловни полета, подгонил източници на откритата от него оргазмена протоенергия, при това в не съвсем добро психическо здраве. Сега неговият наследник е попаднал в България - очевидно неслучайно и може би повярвал в мита за необикновената парапсихологическа одареност на нашия регион.
Литературната периодика, от една страна, продължава да свива тиражите си в опит да оцелее, спотаена по дъното на някакъв критичен тиражен минимум, все по-невидима за масовия пазар, все по-упорита в борбата за спонсори. И все пак оцелява, от друга страна, при това без да разиграва с театрални рефлекси инфантилизма на някаква сантиментална апокалиптика. "Литературна мисъл", "Литературата", "Летература", "Страница", "Език и литература"... - обща изглежда просветителската нагласа да се печатат текстове на известни автори от западната хуманитаристика, да се търси точката на техния разумен компромис с присъствието на български автори. В резултат на тази стратегия получихме даже късове феминистична теория ("Литературата"). Особено целенасочени са усилията на Светлозар Игов, който през последните няколко години радикално поднови облика на вече грохващото в овехтелия си академизъм списание "Език и литература". Получихме два броя "Демократически преглед", традиционно силни и богато съставени, няколко витаминчета, които все така ободряват литературната атмосфера със своя жинерадостен, умерен авангардизъм. Почти в края на годината се появи дългоочакваният "Български месечник" начело с Румен Леонидов и Ани Илков. Той се оказа различен от всичко друго, може би изборът на новото поколение (според желанието на съставителите си), а по-скоро - умора от играта на модерна фриволност и носталгично възраждане на желанието за бащинство у средното поколение "млади". "Български месечник" изглежда първото "постмодерно" списание: със своя идеологически ретроконсерватизъм, с интелектуалната игровост, кодирана като безхитростен наивизъм, с носталгията по корени в родното. Неговият предстоящ успех или неуспех ще бъде симптоматичен за посоката и равнището на модерното в българската литературност през следващите години.
По-особен е случаят с "Литературен вестник". Вече трудно би могло да не се забележи, че неговият авангардизъм е в криза - дали поради изчерпване на иманентната му агресивност, дали поради други - извънлитературни - причини. Всъщност авангардизмът, както всяка революционна дейност, рано или късно изяжда (децата на) своята способност за текстове. Неслучайно авангардната периодика по принцип има кратък живот. "Литературен вестник" изглежда изправен пред сериозна дилема: дали да удържа на всяка цена предната линия на буйстващата модерност (което ще бъде много трудно, защото и най-младите у нас се поизмориха да буйстват), или да поеме обновен (но в никакъв случай популистки) курс на разумно експериментиране - "пост"- по отношение на своята собствена амбиция да бъде модерен. И най-сетне дочу се, че от следващата година щяло да се появи едно истинско феминистично списание. Слуховете твърдят, че в България се намерили достатъчен брой феминистки, за да съставят потребната редколегия. Списанието щяло да бъде много луксозно, за да символизира луксозния характер на феминизма в българската душевност и още повече - в родната битова практика.
Докато пишех този обзор, обадих се на един приятел, блестящ поет, който отдавна отказва да пише поезия, и се оплаках от липсата на книги, която ми пречи да тематизирам явления. От добро чувство и състрадание той ми даде такъв съвет: "Ами измисли си 5-6 заглавия, сложи им някакви автори, пък не казвай за тях нито добро, нито лошо..." Този път се поколебах да последвам съвета му, но догодина, ако нещата продължават така, сигурно ще трябва да си измисляме литература, за да говорим за нея. И няма да вярваме на Марк Аврелий, който в чудесния превод на Богдан Богданов и, слава Богу, само "към себе си" казва със завидното безгрижие на римски класик: "Виделият сегашното е видял всичко, което е било от вечни времена и ще съществува безкрайно". Защото искаме да видим повече и по-добра българска литература през следващите години.
Милена Кирова