Толерантността умря

Лекомислието ме подведе ужасно този път. Представях си, че няма нищо по-просто от това да се обърнеш леко назад и цялата Деветдесет и седма тутакси разлиства пред погледа ти паметни дати. Сядаш и... преписваш: рождения N брой с акушеро-творческото съучастие на еди-кои си; смърти - физическите поне изглеждат точно фиксирани, но пък кощунство е да правиш от тях поменателен списък. Като преброяване във финалните дни на годината на оцелелите музиканти, институции, състави, идеи, духовност, енергии, човешки съдби в крайна сметка. Оказва се, нищо подобно не ти се предоставя. Границата между онзи Първи и сега-шния 31-ви разиграва шеги с паметта и се надсмива над календарните условности.
Иван Спасов не умря в първите дни на Новата 1997. Изпревари я, внезапно и съвършено непредвидимо. Изглеждаше могъщ, въпреки бащината душевна травма. Силен с вярата си, действен в упованието си, затворен накрая за светската суета и открит за жизнените млади сокове в културата ни. Сякаш реши да се слее камбанният звън от неговата музика с празничното възвестяване на нови надежди... Направи го. Българските музиканти - и не само те! - преживяваха смъртта му дълги месеци от годината. Досега май е така. Но се роди Фондацията "Проф. Иван Спасов", която си постави целта на първо място да помага на млади композитори и да съхрани "наследството" (каква хербарийна дума) от ноти, думи и завети на композитора. Светла смърт, ще кажа и нямам съмнения. Помня "Песни на мъртвите" - светлината ме облива...
Роди се и отдавна чакано отроче в музикалната ни култура. Двайсет години ни делят от зачатието, десетина от износването, месеци (знам ли колко?) на видеозон, търсене, питане, търпение, запис на музиката междувременно, съгласия, откази (коректни или недотам)... и - най-после, на сцената на Софийската опера (с национален статут) бе изигран балетът "451 градуса по Фаренхайт". Композитор Георги Минчев, либретист по Рей Бредбъри - Даниел Визнер (той и постановчик-режисьор-хореограф), Софийската национално-балетна трупа, най-видни сценограф, репетитори, художник-костюми, инспициент и прочие... И какво - претъпкана зала на операта, аплауз необичаен дори за премиера, горещ и съвсем по човешки, следва "секундиера" (тоест второ представление), после - турне извънгранично на операта (или само на балета, не си спомням)... После - вероятната "терциера"... Дето има една дума - Нова година, нов късмет!
Лоша услуга ми прави паметта. Хем знам колко нови музикални произведения се "родиха" през годината, хем ги забравям. Странно е наистина в колко реални случки си бил участник, тъкмо като документатор и рецензент и как повечето изчезват, подобно на духнато глухарче.
Нови музикални състави направиха опити за съ-съществуване. В Пловдив се роди Филхармоничен хор с Крикор Четинян, няколко месеца през годината отличиха появата му. Дали ще продължи през следващата? - Божа работа... Все пак, "Тракийско лято", новороден фестивал вписа в актива си техен концерт и въз-"роди" като концертна зала Царската конюшня. В София се създаде струнен квартет с името на столицата, първите му изяви свидетелстват за нормално раждане без никакви усложнения и какво остава, освен да му пожелаем дълъг живот в България. Възникна и камерна формация от млади инструменталисти с диригент Веселин Байчев. "Темпи кончертати", състав с амбиция и претенции, подобни на други "оркестрални", но пък неприкрити и почтено заплатени.
Забелязвам, че изброяването на новости едва ли върши работа. Не съм сигурна за кои от тях терминът "раждане" е достоверен. По-склонна съм да причисля появата на доста неща към "клонирането". Особено като си припомням поредното раждане на Реформа-та в музикалната култура. Все още обаче не се състоява нейният "прощапулник" - да се проясни за простосмъртните какво избира отрочето: кинжал, пара или "омайниче"... Смесени чувства буди. Има ли действителен пазар за музика тук, може ли да се създаде върху руини от една недоразбита система или всичко си върви според момента, според спецификата, спрямо напреженията "отдолу" и откъде ли не. И какво? - пак същото. Освен напълно истинската смърт на илюзията, че българското музикантство най-после ще проумее докъде се простира собствената му черга... В България!
Впрочем в заблудата и наивността има нещо плодотворно. През годината мнозина поемаха кръста на просветители, създатели, издатели дори, каквото и да им струва. Което в определени случаи прилича на спасителна акция.
Между живота и смъртта бе един от големите международни фестивали. "Софийски музикални седмици" - ни жив, ни умрял. В края на годината умря дългогодишният му директор Петър Ступел, почти покосен от финансовия недоимък на фестивала, член на Международната асоциация на музикалните фестивали. Ступел гледаше на него като на собствена рожба.
Починаха толкова много музиканти, просто не ми се ще да редя имена... Добри Палиев, създател на цяла школа, далеч от родината си - Андрей Букурещлиев далеч по-известен там, отколкото тук... Но се появиха мемоарни книги с помощта на "Сорос". Едната, "Слово и дело" на Константин Илиев - почти възкресение.
Между минали смърти и предстоящи раждания човек се обърква. Надеждите в началото на всяка нова година са по-силни. Надежди ни носят и енергичните грандиозни проекти тук, и силните пробиви навън. Като компактдиска "Портрет" на Веселина Кацарова, оценен през годината от най-авторитетните списания и критици с върховни слова.
Площадната "Аида" на Пламен Карталов събра много повече емоции в София, отколкото би го сторила насред египетските пирамиди. Защото едно подобно раздрусване на домошарско-закостенелите стереотипи между сензацията и качеството, бе очевидно раждане на ново метаоперно отношение. Големи гласове, необичаен терен, блъсканица за билети (в паузите, както е известно, се пие "сект" - имаше и това), изискана публика... Кулисите спуснати с хеликоптер, слонове липсват, но коне - в изобилие, на финалната сцена всички плачат. Тоя Верди - все подобни финали прави: двама умират, трети страда...
Остава да помоля за прошка всички събития - начало или край, които не присъстват в този бегъл поглед назад. Макар да си мисля - ако нещо окончателно умря през изминалата година, то е толерантността. Между музикантите имаше подобно нещо, помня. Дълго време бе поставяно на изпитание. Вече не издържа, кой както може, бори се, бие се, без напълно да си дава сметка доколко си струва вече. Та не бяха войни между "поп" и "проф" фолка, та изземване на територии от сценичното и медийното пространство, та амбиции и авторитети за чужда сметка... Ама не е време сега за тъжни размисли. Хубавото е, че нищо не свършва точно на 31-ви, а всеки пореден Първи подмамва с обещания - да, и тук в България нещата в музиката ще тръгнат към по-добро. Дано поне това убеждение се роди и закрепне в следващата година.
Маня Попова