Пропуснатият класик
100 години от рождението на Иван Пенков

Миналата година Иван Пенков не получи юбилейна изложба, въпреки че е връстник на Иван Милев. Съграждани и големи приятели още от юношеството си, така продължават и в професията, в която Иван Милев е по-изобретателният, а Пенков в началото е талантлив интерпретатор на неговите пластически идеи. Иван Милев умира млад и Иван Пенков довършва работата на приятеля и състудента си за Народния театър. В лицето на Иван Пенков сякаш виждаме нереализирания Иван Милев през 30-те, 40-те, 50-те години.
Колкото интересен и изкусителен да е психографският проблем относно тандема Милев - Пенков, името на Иван Пенков не бива да минава под сянката на Милевото, въпреки общността на възгледите, въпреки "родното", което ги обединява. Всъщност границата между тях е тънка, но ясно доловима. Може би тя се дължи на неимоверната любознателност на Пенков, отвела го в Германия (1922-1924) с парите от продаденото на първата му изложба в София (1922). И това става във време, когато тази страна е начело в европейския авангард, а експресионизмът се налага като емблематичното й течение. През 20-те години двамата с Милев реализират много модерни за нашето изкуство идеи, особено в областта на театъра - неговата магическа реалност отключва условността на изразните средства и разгръща въображението им. Иван Пенков продължава настойчиво в тази посока и минава през сцените на най-напредничавите частни театри (театър "Студия", "Народна сцена").
Развитието на Иван Пенков заслужава анализ не само от гледната точка на съотношенията "родно"-"модерно" или "живопис-сценография", а и заради голямото му творчество в различни посоки - от кавалетното до приложното, от декоративните картини с манастирски и селски сюжети до стенописите, мозайките, стъклописите, проектите за килими, ковано желязо, мебели, битови кукли-сувенири и любимата театрална декорация. Това неизкоренимо желание да опита всичко го сродява с неговите учители Харалампи Тачев и Стефан Баджов - първите български професионални декоратори. Но Пенков реализира вече други възгледи - тези на "родно изкуство", чиято идеология през 30-те години е издигната в ранг на национална културна политика. Той изпълнява най-представителни държавни поръчки като стъклописите в съдебните палати в София и Русе, стъклописи за Софийския университет и БНБ, художественото оформление на изложби в чужбина и т. н. След 1939 г., когато с конкурс е приет за преподавател по декоративно изкуство в Художествената академия (до 1954 г.), той самоинициативно създава Ателие по театрална живопис и завежда катедрата по монументална декоративна мозайка и стенопис, без да изоставя работата си на сценограф в Народния театър. Като втори директор на Института по изобразителни изкуства - БАН (днес Институт за изкуствознание) Иван Пенков привлича нови сътрудници и има особена заслуга за създаването на секция "Приложни изкуства".
Днес респектират ясно декларираното му желание и опит да внедрява научни разработки в практиката, нивото, което достига българското пространствено оформление на панаири и търговски палати и най-вече голямото му творческо наследство, което чака своята нова интерпретация. Може би по повод 100 годишнината от рождението е най-добре да оставим Иван Пенков сам да говори за себе си - а той великолепно го прави чрез страниците на своя дневник (1939-1957), в който е нарисувал безпощадно себе си и своите съвременници на фона на един сложен период, може би най-сложния за България през последното столетие. По своята проникновеност и тъжен сарказъм дневникът се нарежда до "Словото на Бешков" и заслужава да стигне до читателите, за да усетим още една неизвестна черта от протеичната натура на Иван Пенков - тази на философа и писателя.

13.6.1939 г., София
Какво нещо са мислите на човека? Събудих се днес малко унесен. Вървя, грижа се за обикновените утрешни приготовления, но усещам, че тялото ми само върши много от навиците ми и аз съм отделен от него. Отначало смътно, по-късно следя мисълта си. Мия се, а всъщност влизам в курса, където до миналата година бях лектор. Момичетата са нови, непознати, аз влизам за пръв път при тях. Правя смутен дълга пауза и налучквам темата си.
Беше време, почвам аз, когато изкуството беше привилегия само за отделни класи на обществото. (...) Днес изкуството прави усилия да напусне мрачните музеи и дворци. Идеята за свободата на човечеството навлиза всеки божи ден с по-голяма настойчивост. Макар бетонните укрепления да чертаят твърдите граници на новите "демокрации" и Зигфрид на Вагнера да е погребан временно в железобетонната си гробница на западната германска граница, човешкият дух лети по тия дяволски прегради и търси вечната истина, и се стреми към безкрайното и доброто.
Времето е страшно, земята е заприличала на изплашен таралеж от щикове и въоръжения. Но тревата продължава да никне, птиците търсят свежия въздух и с неизменния си вечен ред звездите трепкат в модрата нощ също като преди хиляди години. А колко събития, колко войни оттогава... Всичко е преходно. Може би предишният таралеж ще поопърли бодлите си наново. Ще премине стихията, а историята ще се занимава с нулите на човешките жертви.
Изкуството ще остане обаче един от най-верните другари на човешкия дух. То го придружава във всичките му падения и полети, защото е негов двойник, негово отражение. И понеже угнетеният дух на човека е решил да се освободи от оковите наново - преградите са само смешни. Няма прегради за човешкия дух. Той пак ще победи, а неизбежният му другар - изкуството, ще разказва по най-убедителен начин на идните поколения за стихията на тази борба.
Впрочее изкуството отдавна слезе от Олимп, където някога забавляваше боговете. Наскуча се достатъчно в хладните галерии, дворци и музеи, и сега прави настойчиви опити да слезе при хората, да им помага дори във всекидневието. И ето че това стана. Не зная дали Людовик XIV или Фридрих Велики са имали удоволствието да обядват толкова пъти под звуците на дворцовите си оркестри, колкото това прави днес един селски учител в най-затънтеното село. Музиката не остана доволна от резонанса на високите зали в дворците на Версай и Сан Суси. Там аплодисментите бях престорени и скъпи.
И ето че етерът понесе музикалните трепети на Бетовена, Моцарта, Баха под свода на звездите. И тези потоци от благодатна музика, като обвиха земята, стигнаха и до последната селска хижа. Едва сега духът на Бетовена стигна наистина неговите братя - хората.
Мисли. Ако можехме да разберем малко от същината на тия пет букви бихме ли се отдавали на електричеството или на радиото?
Преди обяд работих върху скиците на стъклописите. Диря материали и проучвам сюжета за "Грехът". Дали да се спра на грехопадението - Адам и Ева, което е само една алегория на прегрешението, или да взема грубо греха от живота - Каин убива брат си.
Каква велика тема е наистина братоубийството, но не е за силите на всекиго. От Каина до днес е изтекло толкова време, а разликата е само в средствата. Вместо гега днес братоубийството е усъвършенствувано. Оръдия, картечници, танкове и самолети убиват масово. Днес ежедневниците съобщават само цифрите на убитите, които имат повече от три нули. Времето е такова. О, боже! Механизирано, производително. Новата техника не признава нищо освен масовото производство.
Следобед ме повикаха бързо в недовършената постройка на Съдебната палата. (...)

29.6.1939 г., четвъртък
(...) Дечко 1 ми каза, че в Съюза 2 научили за възложената ми работа от Съдебната палата и че делегация ходила при министъра на правосъдието да настоява да се развали възлагането, а да се обяви конкурс между всички художници. Щели също от Съюза да ми пишат писмо да ме молят да съм се откажел от работата, за да имат възможност да обявят конкурс. Нрави!
Тези господа не знаят, че у нас голямата трудност не е да извършиш една художествена работа, а да я създадеш. Знаят ли те колко време и труд съм употребил, за да убедя тия господа архитекти да предвидят тия стъклописи. Знаят ли, че сега сме 1939 г., а аз правя скици за същата работа още от 1934 г. и че и досега още не съм получил един лев. И най-после ония, които възлагат работата, искат безусловно оня, който ще я работи, да има вече актив в тази област, да има изпълнени сериозни работи. Или те смятат, че хората ще им позволят да се учат сега на една постройка, която се прави за столетия и струва стотици милиони. Искат да се откажа от възложената ми работа. А не се питат дали те биха се отказали например. (...) Ако наистина имат нахалството да ми пишат подобно писмо, ще ми направят удоволствието да им отговоря достойно. (...)

12.7.1939 г.
Рано сутринта тръгнахме за София заедно с Мери 3. Трябваше да присъствуваме при откриването на изложбата на керамичното училище в София. Купихме си няколко работи повече от кумова срама. Няма нищо добро в това училище. Ръководи се от хора, на които не са ясни основните изисквания на работата им. Не разбират преди всичко от форма и нямат никакво чувство към съда. Заимствували са най-банални пазарски форми и ги шарят, както сварят.
Ей, любезни керамици! Засрамете се от своите прадеди. Вземете най-обикновената троянска стомничка или гърне и се научете. Вижте как старите грънчари са дошли до своите форми. А това е то керамиката. Вие не разбирате още, че пазарските нови и изкълчени форми на разни стъклени вази, кани и пр. форми първо са лоши като форма, а второ като са направени от стъкло, тяхната форма вече е диктувана от един друг материал. Защо например не опитате да скроите дрехи от тенекия, за да се убедите, че материалът е, който обуславя стила на една техника. Когато формувате на кръга, не мислете само за глината, обикнете я и тя ще ви подскаже какви чудновато прости разнообразия съдържа в себе си. Мислете за обема, който вашият съд замества. Това заместване на обемите никога не е случайно и то е, което осмисля новата форма, ако изобщо има нови форми под слънцето. (...)

17.3.1940 г.
(...) Може би има хора, които познават добре себе си. Аз искрено им завиждам, колкото и да ми е чуждо това долно чувство (завистта). Завиждам им, защото вече разбирам колко е трудно да се познаеш, да погледнеш себе си някак като чужд човек. Ето едно истинско любопитство. И колкото любопитството към чуждите хора е унизително нещо, толкова любопитството към самия себе си е възвишено.
Но тук става вече нещо интересно. Да се отделиш от себе си, за да се видиш в истинския си образ. Какво решително раздвоение и какво проникновение е необходимо да съблечеш толкова дебело напластената лъжа, с която ние се показваме пред хората и без която дебела кожа ние не смеем да се покажем дори пред най-близките си приятели.(...)

23.3.1940 г., събота
Освещавахме новия салон на дружествата на българските художници.4 Под изложбения салон е устроено питейно заведение. Връзката е добра, но докато духът на изкуството немее скован в рамки и мрамор горе в салона, долу в зимника витае живият дух на "освободения" човек. Беше много приятелски интимно тържество. Никога не бях виждал колегите си толкова разположени и добри.(...)

14.8.1954 г., Пирин
(...) Не случайно митологията е избрала върховете на планините за жилище на боговете. За втори път изпитвам пантеистично сладострастие. Разбирам още по-добре сега защо първобитните хора са боготворили природата и създавали религиозни култове. Разбирам също защо някои или по-скоро много велики умове (Нютон, Дарвин, Павлов, Айнщайн) ги считаме религиозни. Моят отговор е тоя. Религиозен може да бъде или крайният невежа, или свръхкултурният човек. Само че при втория случай вместо религиозни ние трябва да разбираме най-прозорливите умове, за които е ясно отношението на онова, което хората досега знаят, пред онова, което още не знаят. Това честно отношение на знайното пред още непознатото някои смятат за религия.(...)

8.8.1954 г., Панчарево
Скоро един месец откакто институтът 5 е почти на улицата. Част от материалите са пренесени в "новата" сграда 6, част стоят на ул. "Бивша" 7. Работата не върви, а времето чака. Утешава ме само фактът, че ще имам възможност да уредя сега института сравнително добре. Ще направя и един опит да уредя директорския кабинет с най-обикновени средства в наш национален стил без претенции. Искам да докажа, че не са средствата от първостепенно значение. Иска се умение, разбиране и вкус. Днес канцелария, учреждение, дирекция, кабинет са станали синоними на безвкусица. Смятам, че кабинетът на директора на изобразителните изкуства не бива да бъде конвенционален, банален и ненареден.

5.6.1957 г.
Човек е устроен така, че нито може да знае кога ще завърши гостуването си на земята, нито мисли за това. И толкова по-добре. Но това не значи, че той не трябва да знае горе-долу с колко творчески години ще разполага при един среден нормален живот. Защото, като че ли се получава у повечето хора да имат (заедно с мене) макар и смътното чувство, поне, като че ли ще живеят 400 до 500 години и тия "щастливи" хора са разпределили работата, която им предстои да завършат през живота си с оглед на тези 500 години. А работата съвсем не стои така. Времето на човека и без това е така малко, че да го пилеем, както правим, това е велика грешка. Та човек до 13 - 14 години живее един подготвителен творчески период, до 20-ата си година губи обикновено времето си всред белосаните стени на училището, до 25-ата си година - в Университета. После идват годините на военното обучение и ето ти човека близо на 30 години все в подготовка за живота, без сам той да усети, че половината от творческия му жизнен път е вече изминал. И като се прибавят грижите, които носят неминуемо семейният живот, отглеждането и възпитанието на децата, войните и революциите, които тук на Балканския полуостров са станали неизбежни като четирите годишни времена, равносметката показва пълен житейски фалит. Така че сега е последнята клечка кибрит от кутийката на живота; ще трябва да бъда особено внимателен. Изгасне ли и тя, не ще успея да запаля огъня, който кладя цял живот.
Така сега за мене вече, когато прехвърлих 60-те години, е крайно време да установя не какво трябва да правя, а какво не трябва вече да правя. Защото работите и начинанията, които съм започнал, са толкова много и в такива разностранни области, че за да ги завърша, не ще ми бъдат достатъчни и 500-те години. Сега трябва строго да преценя коя остава основната ми работа за довършване и кои други работи ще трябва да се изоставят завинаги.
Да погледна в себе си. Да повярвам отново в себе си. Да почна отново да се уважавам. Ето задачата. Центробежните сили ще трябва да се уравновесяват с центростремителните, иначе катастрофата е неизбежна.
План за използване на последнята кибритена клечка 8

Подготви Милена Георгиева
________________________________________
1. Дечко Узунов.
2. Съюз на дружествата на българските художници.
3. Съпругата на художника.
4. Днес галерия "Райко Алексиев" на ул. "Г.С.Раковски" № 125
5. Институт по изобразителни изкуства - БАН
6. Сградата на бившия дворец, където днес се помещават Етнографският музей и НХГ
7. Ив. Пенков нарича иронично така ул. "Кракра" поради честата смяна на името й
8. Недовършен. Иван Пенков умира внезапно на 28.XI.1957 г.