Опашката на началото

Този обзор на националната телевизия след утомителни ежеседмични обзори може само да започне да се яде откъм опашката на своята обзорност. Съществуването на тази институция (БНТ, а не нейното обозряване) през последните две години поначало е по-добре да се забрави - подобно на тъмното Средновековие или на тежкото турско иго. Всъщност имало ли е защо и преди това да бъде запомняна? В тясно информационния смисъл, разбира се, по неизбежност телевизията вършеше все пак нещо. Но по отношение на коментара тя запази навика си да изостава далеч зад вече преобърнатите коли на събитията. От януаро-февруарската политическа криза или, все едно, революция, през другите остри политически и икономически спорове, до проблемите с руския газ в началото на тази зима, телевизията неизменно проявяваше една зачуденост, предпазливост, забавеност, а в по-добрия случай - нервна припряност, която бързо секваше... До такава степен свикнахме с това нейно поведение, че ако то бъде най-сетне някак променено или премахнато, зрителите ще се почувстват ощетени. Защото мила е в края на краищата тази боязливост, преливаща от екрана - ако ни я отнемат, няма как да възвеличаваме собственото си (не)социално поведение. Според клишето, чрез новините и коментарните политически, културни и икономически рубрики, телевизията (би трябвало да) отразява живота. Което, разбира се, е невъзможно. Според други разбирания (клишета?) тя (би трябвало да) прави събитието, събира и отлива неговата текучестост във форми. Това обаче изобщо изглежда непредставимо по отношение на нашата телевизия. Напротив, у нас като че ли събитията я правят; тя винаги се изоставя на тяхното течение, за да я разливат в безкрайна скука. Така националната телевизия нито можа през последните една-две години да бъде опозиция или поне коректив на властта, да я разлива в отделни събития, нито се превърна в нейно мощно пропагандно средство, събитявайки я цялата, приливайки я в поток. Тя не успя да придобие не само власт, но и посредническа сила - та дори и предимно в една посока. Въпреки че всъщност остана по средата, това бе възможно най-неизгодната и уязвима позиция при нейната относителна неподвижност и постоянно оглеждане.
Всъщност Националната телевизия винаги е била достатъчно безлична като цяло, въпреки че по неизбежност отделните лица в нея все са бивали добре запомняни от зрителите. Разбира се, и сега често се случват своевременни попадения на теми или понякога дори се опитва една по-активна журналистика. И ако това не може все още да се нарече правене на събития, то поне представлява някаква борба срещу завличането в тяхната безкрайна маса. На какво се дължи тази цялостна безличност, е въпрос, твърде обширен. Вероятно на вътрешната цензура или изобщо на възможностите; разбира се, не е за пренебрегване и натискът от страна на първите три (истински) власти. Общата непохватна завлеченост обаче не бе характерна само за политическо-коментарните рубрики. Така се получаваше и в културната сфера. В известен смисъл паметна беше, например, дискусията за реформата в културата и в частност в театъра. В случая многословието удави смисъла, за да се питаме сега: а какво всъщност се изрече? Затова, когато по-късно (според едни) звънът на реформаторската гилотина се притъпи върху живото, както се казва, все още тръпнещо тяло на театъра (това пък гилотина ли беше, чудят се други, или добре познатата реклама?), народонаселението пак беше изненадано. Но реформата е като снега - винаги изненадва. Забавните блокове на телевизията също се движеха твърде мъчително към зрителя - с изключение на бегли хрумвания при неидентифицирано летящите и подземно-каналните забавно-хумористични структури. А що се отнася до филмовата програма, населена предимно с второразредни екшъни и трилъри, всяка квартална видеотека е далеч по-богата. Вероятно би било добре отделните канали - държавни и частни - да сверяват помежду си програмираните игрални филми, за да може поне няколко дни да се удържа срещу тяхното, по своеобразен начин, заразително повторение.
Друг, сравнително по-интересен въпрос, се отнася до "конституционната криза", в която изпадна Националната телевизия. Повече от една година тя не успя да конституира свое ръководство. Все още и общественият съвет за медиите виси във въздуха. Дали и той ще се окаже в колизия с основния закон? Защо не се поучихме от славната Търновска конституция, която така и не обсъжда подробно въпросите около медиите и техните свободи? Например член 79-ти постановява, че "печатът е свободен" и "никаква цензура не се допуща", а 81-ви, че "престъпления по делата на печата се съдят по закона, в общите съдебни установления". Няма ги там днешните уговорки за "накърняването на правата и доброто име на другиго", или пък "на добрите нрави" (!?) и т.н. Ако по-рано цензурата "не се допущаше", сега "нищо не подлежи" на нея. Така да се каже, цензура все пак сега се предполага; тя стои, дори зорко бди някъде наоколо, макар и (все още) нищо да не лежи под нея. Самото й стоене е вече достатъчно...
Националната телевизия всъщност извърши и реален жест: тя в крайна сметка пожертва своето добро име и въобще име, за да пази Доброто име като такова. Разбира се, това е една печална заслуга. Оттук насетне критиката може да яде единствено своята опашка - т.е. началото си.
Ромео Попилиев