Извадки от бележника

10 август 1997
В "Дума" от вчера един господин си "спомня" как завел Борис Ангелушев и брат му Живко в Тракийската гробница, току-що открита в казанлъшкото "Тюлбе". Чудомир не спазил заповедта на Людмила Живкова, отворил им, Борис се захласнал по "хубавите жени", брат му се потопил в разсъждения "върху тракийската култура", докато Чудомир не загубил търпение и взел да похлопва по вратата...
Пошлост и лъжа! Към този отвратителен текст нахалникът приложил и снимката си.
Раздялата на братята в началото на септември 1937 във Франция, за съжаление, е била раздяла завинаги. В Испанската гражданска война Живко управлявал службата по черепна хирургия на Университетската клиника в Мурсия; след поражението, подозирайки доизтребване на завърналите се в СССР интербригадисти, за да се спаси, решил да бяга от Европа. А Борис, заедно с тяхната славна майка, заминаха, за да се сбогуват, и да заплати необходимата гаранция за изселването му в САЩ. От Париж (20 септември 1937) в пощенска картичка до баща ми Борис съобщава как гледа Международното изложение и как после заедно ще коментират всичко, но се безпокои от мълчанието на Греда и моли за бърз отговор какво става.
Д-р Живко Ангелушев дойде в България едва година, след като "братчето" си беше отишло от света.
Помня тази първа среща, неговите и мамините ридания по загубените близки. 30 години суровата Америка не беше успяла да промени сантименталната му природа, по която особено си приличаха с братчето, само че то дисимилираше разнежването си с оня незабравим смях... Живко идва още един-два пъти, пътувахме, изнасяше научни конференции за вредата от шума и после сам заглъхна в своя дом-гроб, т. нар. "Пангей", някъде край Ню Йорк. В последното си писмо от 27.8.1970 г. ми изпращаше начало на мемоар - ръкопис върху пелюр (в края на петата страница пишеше "следва", но за съжаление не последва).
25 октомври 1997
Днес Борис щеше да навърши 95, а си замина така нелепо само на 64. И аз си поплаквам често не само на рождената и на последната дата. С десет години съм по-стара от него. Просто невероятно: гледам непрестанно скицата с молив на мама, бременна с мен, рисувана малко преди да замине да следва в Германия. Как ли би "изглеждал" в нашата действителност, в която освен всичко се объркаха дори и естетическите понятия? Откакто го няма, едни се състезават да го "дефинират" най-напред политически като "комунист", естетически - като "реалист" (в положителен и в отрицателен смисъл), други - да доказват, че нищо не било останало от всякога актуалното му творчество, а трети - да си измислят случки и интервюта с него, за да се самоизтъкват.
Вулгарното българско духовно мародерство!
А той беше наистина трудно обхватен в нашите мащаби. Преди всичко като независима, свободна и свободолюбива личност, противник на еснафството, на парвенющината и преди всичко на всяка политическа конюнктура. И в Германия, от която бяга, е бил просто антифашистът Бруно Фук, и в България в 30-те години, още когато се завърна, ясно се противопостави на догматизма и сектантството (не само в спора "Кормило", но и в отношението към Московските процеси и авторитарната власт, наричана социалистическа...); после не само остана с Жендов, но и с цялото си поведение застана срещу моралните му убийци. Отначало докрай отстояваше собствена гражданска позиция. (Боже, колко добри и честни, но страхливи хора му завиждаха за нея, а колко пък мижитурки в изкуството му завиждаха за необикновения талант, докато други се осмеляваха така да му подражават и да го копират, та едва ли не да ги бъркат с него... А имаше и такива, дето го мразеха, че печелел много пари с труда си...)
Деветдесет и пет годишен днес?! Потрепервам, защото просто чувам звънкия му смях - никога не си е и помислял, че след толкова потресения и разочарования ще ги доживее. Старостта някак нямаше място и в естетиката му. Ако същността й може да се определи с едно изречение, то е строго изискване към себе си и в поведението, и в творчеството - до най-дребната карикатура.
12 януари 1998
Днес следобед на "Шипка" се открива възпоменателна изложба - получих телефонна покана. Ще ми е любопитно да видя дали пак някой няма да се опита да го придърпа към своето кьоше. В момента атмосферата отново е заредена с почти хистерична конфронтация и хистерични манифестации. Завчера - два митинга едновременно, две грамадни опашки - за свободно посещение на Народното събрание и - нещо като прощално-погребална националистическа демонстрация преди връщането на Паисиевата история (необяснимо защо преди това месеци подред същите граждани не са се сещали да я погледат!).
Много хубаво е, дето вече май за четвърти път СБХ и Фондация "Борис Ангелушев" устройват тези изложби. Пред тях, за съжаление, не се точи опашка. А зрителят - и професионалът, и любителят - има за какво да се размислят. Преди шейсет и няколко години Борис се върна от Европа абсолютно европейски художник, и то от равнището на най-големите графици, рисувачи, илюстратори и оформители. Изкуството му оттогава насам не само не е остаряло, но може да потвърди неотменното правило: за да станеш художник, най-напред трябва да си талантлива личност с абсолютно независима съвест (и в живота, и в изкуството), но и - задължително - да се научиш добре да рисуваш...
Невена Стефанова