Танго-страстта на Гидон Кремер

През декември 1996 г. в звукозаписното студио "Вилхелм Тел" в Париж се събира една компания от музиканти, която преди петнайсетина години би била странна за мнозина: цигуларят Гидон Кремер, италианската попдива Милва, бандонеонистът Пер Арне Глорвиген, контрабасистът Алоис Пош, водач на група във Виенската филхармония, пианистът Вадим Сахаров... Свързва ги проект, който носи едно име - "Пиацола".
"Когато за първи път чух Астор Пиацола да свири, бях дълбоко развълнуван. Гледах го на видеокасета с Манфред Гретер от WRD (Западногерманското радио - Кьолн) - много добър мой приятел, който ми показа музиката на Пиацола и неговия начин да я свири." Кремер, който отдавна е демонстрирал на музикалния свят, че нищо в музиката не му е чуждо (дори не му са чужди и идеи, които понякога грубичко нарушават сакралното композиторско право), очевидно търси нови репертоарни и звукови пространства за себе си.. Показват го все повече новите му компактдискове. Съвсем скоро "Сони класикал" издаде флейтовите квартети на Моцарт, където цигуларят се наслаждава с всичка сила на ансамбловото свирене и с радост изпълнява "подчинена" роля (дори в кавички тази дума не ми звучи в музиката). Сега "Нонсъч Рекърдс" предлага компактдиск със следното заглавие: "Гидон Кремер * Астор Пиацола * Тангото". В него вдаденият в танго-философията ще чуе не само Пиацола; ще открие също, че тази дума, в която едни търсят танца, други - носталгичната конвулсия, без която не могат, трети - необходимото им психодвижение, отново е раздвижила композитор, който досега не е проявявал интерес към тази област (освен може би някъде в киномузиката си - което не си спомням). И все пак никак не учудва, че световноизвестният грузинец Гия Канчели е написал "Вместо танго" за специално създадения за случая "Астор-квартет" в състав: Гидон Кремер - цигулка, Пер Арне Глорвиген - бандонеон, Вадим Сахаров - пиано, и Алоис Пош - контрабас - пиеса, в която и алюзията за тангото, и инструментариумът са "употребени" великолепно... Възможността "да се изкажеш по друг начин, макар и същият" винаги примамва. Останалото? Преобладава Пиацола в различни аранжименти. Например идеята за прочитане на стихотворението на Хорхе Луис Борхес "Тангото" едновременно с музиката на това танго ни подсеща, че "танго-стъпката" отдавна е преминала през всички изкуства; Милва ("Ще се преродя" и "Че танго Че") подсеща останалите, че Пиацола не е чужд и на по-агресивната чувственост... Но все пак най-интересна е фигурата на Кремер тук. От първото кончерто гросо на Шнитке (цигуларят разказва, че това му е било първото танго изобщо), където нещата налагат и контекстуалното възприемане, тук Гидон Кремер търси параметрите на собствената си чувствителност и с удоволствие открива техния мащаб. Има звукови идеи и находки - солови и ансамблови, които интригуват повече, отколкото, да кажем, Моцартовите му записи с Харнонкур. Очевидно провокацията за него е била повече от плодотворна... Ето неговото обяснение: "Свирил съм буквално всичко, от Марчело до Вивалди, целия репертоар, включително и най-нови композиции от Алфред Шнитке, Джон Адамс и Луиджи Ноно (тук добавям поне още Филип Глас и Оливие Месиен). Но аз се влюбих в музиката на Пиацола. Защото тя наистина е нещо много особено. Тя ме поощрява да забравя целия си опит, всичките си разочарования. Моята любов към музиката на Астор ми дава възможността да използвам един аспект на съвременната музика, който наистина говори нещо на публиката, вместо да се използва като инструкция за преценяването й. Вярвам, че творчеството на Астор Пиацола е съвършен пример за това, колко дълбока може да бъде съвременната музика."
Екатерина Дочева