Дисни страхове

Театър 199 и Галин Стоев представиха пиесата-дебют на Филип Ридли "Дисни трилър". Спектакълът е сред малкото, които представят най-нова небългарска драматургия. Пресли Стрей (Емил Марков) и Хейли Стрей (Красимира Кузманова) са брат и сестра, които след смъртта на родителите си живеят в шоколадовия свят на своите детски спомени, кошмари и страхове, давайки си обещание да не напускат никога своя дом. Пресли излиза само за да купува любимия шоколад и се връща веднага в убежището на фантазиите им. За пръв път, докато сестра му спи, Пресли пуска някой отвън, въпреки даденото обещание - Козмо Дисни (Владимир Димитров) и Вила Кавалие (Деян Донков). Пуска ги, за да разбере, че е сбъркал. Защото навън светът живее със и от ужасното и плаща единствено за удоволствието си от ужасното (Козмо печели в шоу-програма, ядейки живи хлебарки и показвайки уродливия Вила). В пиесата познатият приказен сюжет "Хензел и Гретел" е обърнат и братчето и сестричето вече живеят в мечтаната шоколадова къщичка. Собствените им кошмари и страхове са "вещицата", която ги "охранва" и иска да ги "изяде". Кошмарите на Пресли (вътре) не са по-кошмарни от живота на Козмо Дисни (вън). Диалогът в пиесата не само издава кинобиографията на автора (повечето от разказаните истории са писани сякаш за да бъдат показвани детайлно от камера), но и препраща към много филми, показващи злото в различни превъплъщения (земни и извънземни).
В спектакъла изображението е твърде илюстративно - стаята като каюта; костюмите, обозначаващи инфантилизма на Пресли и Хейли, или шоумена Козмо; Вила като огромна бутафорна хлебарка. Дори невротичността на персонажите, която актьорите се опитват да изиграят, е някак илюстрирана. Те показват, а не изразяват страховете си. И ги показват съвсем еднозначно. Спектакълът прилича на книга с илюстрации, които са сякаш съзнателно замислени като наказание за онзи читател, който има неблагоразумието да се опитва в тях да намери опора или различна интерпретация на текста. Така спектакълът едновременно показва своите страхове и като да ненавижда това показване. А и съвсем не се стреми по някакъв начин да съпричасти зрителя към тях. Телата са сковани, като че ли са излишни притурки към изреченото; във взаимоотношенията няма вътрешни трансформации или нюанси - режисьорът не разгръща представлението върху тяхното изразяване и проследяване. А дали то под показаното не е притаило собствения си страх от театъра изобщо?
Виолета Дечева