Довиждане, а не сбогом

Разговор с Анна Томова-Синтова

- През последните две години пеете често в България...
- Винаги съм мечтала за възможността да си го позволя. Беше много усилно време, през което непрекъснато летях и едва смогвах с ангажиментите си. Но дори в този период успявах да намеря възможност поне за едно участие годишно в родината си. Няма да забравя как между два спектакъла на "Лоенгрин" в "Ковънт Гардън" - Лондон, пристигнах в София за едно-единствено представление на "Евгений Онегин". Без никакви репетиции, направо на сцената.
- Не познавам много певци, които биха се решили на подобна авантюра.
- Такъв един преход от Вагнер към Чайковски и след това обратно е много рискован, но при пълна мобилизация не е невъзможен. С максимална концентрация човек успява да се справи и в по-екстремни условия. А това, че в последно време контактът с мен беше активизиран, се дължи до голяма степен на Пламен Карталов. Той прояви спонтанната инициатива да бъда по-тясно свързана със Софийската опера. Направихме доста неща, които ми донесоха много радост и голямо удовлетворение.
- Последното засега е "Мадам Бътерфлай", изпълнена два пъти в концертен вариант. Защо решихте да се простите с тази своя героиня?
- През пролетта имах серия спектакли на "Бътерфлай" в Берлинската "Щатсопер" - театър с особено важно значение за цялостното ми развитие. И точно там някак си се породи желанието да се разделя с Чо-Чо-Сан. Не съм вече момиче, а тя е 15-годишно дете и трябва през цялото време да хвърчи по сцената... Към репертоара ми се добавиха нови партии, предстои попълването с други. Преценявам кои да останат и кои да отпаднат. С Татяна от "Евгений Онегин" (една моя много любима героиня) вече се сбогувах и сега е ред на "Бътерфлай" да я последва. Може би концертно ще я изпълнявам, но на сцената тя повече няма да се появи. Премного съм перфекционистка в изискванията към самата себе си и искам да запазя свежестта на образа. По-добре е да кажеш "довиждане" преди някои неща да бъдат поизхабени.
- При всяко ваше изпълнение съм бил респектиран от степента на професионализма ви, от детайлното познаване на всеки такт, на всяка оркестрова партия и линия. Как се постига това?
- То е в кръвта и психиката ми. Аз така или иначе винаги съм избирала образи, с които абсолютно да се идентифицирам. Става и с работене, много основно, така че всеки такт, всяка отсечка да бъдат твои, да не са "направени". Това е в мен и ще се радвам един ден да го предам на младите. Нормално развитие на нещата - аз живея с чувството, че годините минават и с отворени очи трябва да се съобразявам какво мога и какво не мога повече да си позволя. Важното е човек да бъде пълноценен, да върви по своя път, да го извърви докрай в името на задачата, която усеща, че е негова мисия. За мен моята мисия са сцената и музиката. За да предавам по-нататък едно здраво усещане, трябва и към себе си да бъда със същото отношение.
- Предаване по-нататък... Това не е ли един от заветите на Херберт фон Караян?
- Да, обещала съм му.
- Помните ли последната среща с него?
- Разбира се. Знаете ли, тези неща са много интимни помежду ни. Но той беше убеден, че съм успяла да хвана есенцията от неговия начин за усещане и интерпретиране на музиката. Това е основата, която е важна за всички певци, инструменталисти, диригенти. Обещах му, че ще дойде денят, когато наученото от него ще бъде пренесено. Но трябваше да обещая и друго - да не го правя, докато самата аз пея. Много е трудно заради интензивността, която цялата тази работа изисква. Аз не мога да правя нещата наполовина. Щастлива съм да предавам на младите хора личния си опит и това, което Караян е влял в мен.
- След "Мадам Бътерфлай" на Пучини представихте в София една съвсем различна програма - Малер и Рихард Щраус. Как гледате на определения като "универсална певица"?
- Не се замислям много над този въпрос. Вярно е - италианска и немска музика, оперен и вокално-симфоничен репертоар не всички успяват да съчетаят. Лично аз чувствам възможността да усетя и двата жанра. При правилно планиране си позволявам да се впусна в тези води. Важното е да си добре запознат със съответния жанр, да ти пасва и когато произведенията отговарят на личните ти изпълнителски възможности, не е проблем.
- Как премина първата ви съвместна работа с диригента Емил Табаков? Вашите впечатления от него и Софийската филхармония?
- Възхитена съм от начина, по който усещат музиката. През пролетта бяхме заедно в Амстердам за българските тържества там и имахме възможността да представим две арии от италианския репертоар. Тогава усетих музикалната чувствителност на Емил Табаков. Разбира се, при Малер и Щраус изискванията и проблемите са по-големи, но смятам, че за краткия репетиционен период постигнахме много. Тази музика може да се интерпретира истински само когато солист, диригент и оркестър бъдат едно цяло.
- Какво място в репертоара ви заема Четвъртата симфония на Малер? Можете ли да отделите някое пиково изпълнение и с кой диригент беше то?
- Да, миналата година с Волфганг Савалиш в Римската академия "Санта Чечилия" се получи много вълнуващо. Във вокалния финал на симфонията по текст от сборника "Чудният рог на момчето" има едно място, където се споменава света Чечилия - покровителката на музиката. Когато стигнах до този епизод, в залата се създаде атмосфера, трудна за описване с думи. Беше невероятен успех. При това в произведение, което не е ефектно. Тук няма арии, големи финали, височини, зашеметяващи публиката. Но музиката докосва сърцето и душата, а това е най-важното. Поначало избягвам външните ефекти, обичам вътрешната, дълбоката страна на творбите, които поднасям. Само тогава, струва ми се, изкуството оказва своето въздействие. Хората са дошли на концерта едни, а излизат други - преобразени...
- Малер не е бил много щедър към сопрановия глас, използвал го е във Втора, Четвърта, Осма симфония и някои песни. Много повече неща е написал за алт - предпочитания от него тембър. Интересно ми е как успявате вие, която сте самата женственост, да влезете в образния свят на едно дете, защото точно детинското, наивното преобладава във финала на Четвъртата симфония. Дори Ленард Бърнстайн във втория си запис за "Дойче Грамофон" прави опит с момчешки глас - Хелмут Витек.
- Има най-различни интерпретации. Понякога и мецосопрани пеят Четвъртата симфония на Малер - Фредерика фон Стаде или Ан Мъри. Сопрановият глас предполага по-голяма ефирност, повече вдъхновение, докато при мецосопрана земята, земното звучене е преобладаващо. Но тъй като Малер е написал солото много ниско, изискването към сопраното е да бъде със стабилна среда и низини.
- Четирите последни песни на Рихард Щраус са ваш специалитет. Записът ви с Караян отпреди десетина години се смята за класически редом с тези на Шварцкопф, Лиза Дела Каза, Кири Те Канава... Как се изменя и въобще изменя ли се във времето интерпретацията ви на този вокален цикъл?
- Това винаги зависи от условията, при които си поставен. На първо място от директното обкръжение - диригент и оркестър. Без значение кои са те, аз имам готовността да бъда много отворена, за да се получи едно цяло с тях. Но Щраус си е Щраус! Произведението трябва да бъде с необходимата омая и атмосфера. Веднъж почувствано, става част от теб и не може произволно да се изменя. Не обичам рутината - стремя се всяко ново изпълнение да е свежо, усетено от цяло сърце. Първото ми излизане в "Четирите последни песни" на Щраус беше през 1974 г. в "Ла Скала" с диригента Волфганг Савалиш. После обогатих интерпретацията си с Карл Бьом в Залцбург, в "Метрополитън" в Ню Йорк... и на много други места, за да се стигне до записа с Маестро фон Караян, с когото се получи такава спойка, сякаш не бях пяла друг път това произведение. Преди следвах тенденцията да поднасям много директно текста и този меланхоличен характер на музиката. Изведнъж почувствах, че всъщност песните са оптимистични! Смъртта според Щраус и поетите Хесе и Айхендорф е нов живот - умри и бъди! Това е огромна вътрешна сила.
- Дали Щраус е предчувствал, композирайки тези песни, че те са наистина последната му творба? Може ли това да се усети в музиката?
- Не се наемам да кажа. Предполагам, че при абсолютните гении, повече отколкото при другите, действа подсъзнателното, но доколко те си дават сметка за това... Известен е фактът, че Щраус е дирижирал "Лунната музика" от последната си опера "Капричио", прибрал се е вкъщи и е починал. А в "Четирите последни песни" е излял цялата си житейска мъдрост, опита, натрупан като композитор и човек. Невероятна дълбочина има в тях, усеща се силата на съдбата, но пречупена през призмата на една ефирност, не тежестта, която те дърпа надолу, а това, което изтласква духа в по-висши сфери. Позволявам си да свържа казаното с положението в страната ни. Абсолютният материализъм, водещ към напредък, но и носещ известна опасност за духовната страна. Възхищава ме силата на българския дух, който в тази ситуация не пада, а се държи горе. Убедена съм, че точно българите биха разбрали много добре тези песни.
- Кога ще ви видим отново в България?
- Не по-рано от една година, за съжаление. Предстоят ми много пътувания, концерти, излизам в две нови роли. Подготвям Вагнерова програма в Мадрид през пролетта. През май дебютирам като Сантуца от "Селска чест" на Маскани в "Щатсопер", Берлин, а за есента в Барселона е предвидено първото ми изпълнение на Саломе в концертна версия. По този начин разширявам репертоара си в насока, която до момента не съм си позволявала. С голяма радост бих показала някои от тези неща и тук пред моята българска публика.
Разговаря Пламен Петров