Лондон: новият център

Художественият живот в Лондон в края на старата и началото на новата година e наситен с изложби-събития. Наред с голямата ретроспектива на Джеймс Енсор (Центъра Барбикан) и двете изложби, тематично изследващи творчеството на Хогарт (Британски музей и Национална галерия), на голям посетителски интерес се радва "Обекти на желанието. Модерният натюрморт" в галерия Хейуърд. Организирана от Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, в девет хронологични и тематични секции експозицията се стреми най-пълно да покаже гледните точки на художниците от ХХ век към този академичен жанр. От Сезан, Брак и Пикасо до Кики Смит, Тони Краг и Джеф Кунс представените работи изследват променящото се отношение към предмета като медиатор между хората и света, в който живеят. В тази престижна поредица от експозиции трябва да се спомене "Made in Italy" - съвременно италианско изкуство в залите на Института за съвременно изкуство, Лондон. Плътност на художествения пейзаж придават и изложбите в някои от най-престижните частни галерии, определящи от години облика на съвременното изкуство: Мирослав Балка в London Project, Андреас Сломински в White Cube, Габриел Ороско в Anthony d'Offay, Мат Колишоу в Lisson, Пол Греъм в Anthony Reynolds и др. Несъмнено обаче най-обсъждани са изложбите: "Сенсейшън" (което значи чувство, усещане, но и сензация), Млади британски художници от колекцията Саачи в Кралската академия на изкуствата и Търнаровите награди за 1997 г. в галерия Тейт.
Чарлз Саачи, един от двамата братя, ръководещи една от най-големите рекламни агенции в света, започва своята събирателска дейност в началото на 70-те години и днес вече притежава 1500 творби - една от най-богатите колекции от произведения на съвременното изкуство. През 1985 г. дори открива свой частен музей, където излага събраните работи. Наред с показването на имена, отдавна добили световна слава като Зигмар Полке, Брус Науман и Ричард Сера, галерията набляга на представянето и моралната и финансова подкрепа на млади английски художници. "Сенсейшън" показва 42-ма автори с някои от най-интересните им работи. Едни от тях са участвали в станалата легендарна за историята на английското, а и на световното изкуството, изложба "Фрийз" през 1988 г. в складовете Докландс и курирана от никому неизвестния тогава Деймиън Хърст. Много от тогавашните участници, студенти от лондонския колеж Голдсмитс, днес съставят ядрото на изложбата и са се превърнали в синоним на новото поколение от първата половина на 90-те години. Наред с тях, съвсем в унисон с колекционерската политиката на Саачи, се показват и млади художници, все още в процес на формиране.
Деймиън Хърст е представен с внушителното количество от седем инсталации и две живописни работи. Сред тях са класическите му ранни работи: "Празници/Без чувства", 1989 (стройни редици от шишета с лекарства, подредени зад стъклените витрини на стенен шкаф); "Хиляда години", 1990 (ужасяващ спектакъл на живота и смъртта - мухи се раждат в един куб, хранят се от кравешка глава, само за да излетят и да попаднат в друго пространство, където ги чака машина за унищожаване на инсекти); "Физическата невъзможност за смърт в представите на живия", 1991 (огромна тигрова акула, замръзнала завинаги в аквариум с формалдехид, посрещаща посетителя с изпълнени със смърт очи); "Изолирани елементи, плуващи в една посока с цел да бъдат разбрани", 1991 (38 риби във формалинови вани, обърнати с главите на дясно). Тук са, разбира се, и някои от най-силните му работи като"Известен комфорт, получен от приемането на удобни лъжи", 1996 (разрязани тела на крави, поставени в разбъркан ред в 12 вани, пълни с формалин и вода, които ни карат да погледнем право в смъртта без нотка на сантименталност) или впечатляващата "Малкото прасе отива на пазара, малкото прасе остава вкъщи", 1996 (разрязано и поставено в две паралелни вани прасе, като чрез механизъм по релса едната бавно се отделя от другата и после отново се приближава, позволявайки ни в два близки момента да видим тялото цяло и разрязано на две половини). Тъй като името на Хърст се откроява като едно от най-влиятелните в съвременното изкуство, ще си позволя да цитирам някои негови мисли, извадки от едно интервю: "Избрах кравата, защото е банална. Тя е просто нищо. Не значи нищо. Каква е разликата между кравата и хамбургера? Не е голяма... Искам хората да гледат кравата и да си кажат: "Мили Боже" и после на свой ред да се почувстват като месо за сандвич."; "Искам да накарам хората да се почувстват като хамбургери"; "Надявам се това да накара хората да се замислят за неща, които приемат за даденост. Като пушенето, секса, любовта, живота, рекламата, смъртта... Искам да накарам хората да почувстват страх от това, което знаят."
Важно място в изложбата "Сенсейшън" е отделено и на носителя на Търнаровата награда за 1993 г. (Хърст я получава през 1995) Рейчъл Уайтрийд. Тя се занимава с овеществяване на празното пространство като носител на следа от човешко присъствие. "Без заглавие (Оранжева вана)", 1996, е скулптура, приличаща на нещо средно между вана и ковчег и опитваща се да улови духа на липсващото тяло. "Без заглавие (Сто пространства)", 1995, е инсталация от сто оцветени прозрачни гумени отливки на празното място под различни столове. Тук тя се инспирира или доразвива известната работа на Брус Науман "Изчисляване на пространството под моя стол", което пък е неговият отговор на думите на Де Кунинг: "Ако искате да нарисувате стол, не рисувайте самия него, а пространството между краката му". Умножавайки тази реплика по сто, Уайтрийд не само издава преклонението си пред кумира на цялото ново поколение художници Брус Науман, но и заявява желанието си да максимализира неговите усилия. "Дух", 1990, представлява огромен куб, който точно възпроизвежда вътрешността на детската стая, в която е израснала, като символ на безвъзвратно отминалото детство.
Една от най-силните работи в изложбата е на родената през 1952 г. в Бейрут английска художничка Мона Хатум, станала известна с някои свои феминистки инсталации. Показаната тук работа "Дълбоко гърло", 1996, се състои от истинска маса, покрита с бяла покривка, стол, чиния, нож, вилица и чаша. Върху чинията чрез лазарен диск, който се слива с дъното й, се прожектира видеозапис на телевизионно "пътешествие" из собствения ларинкс на художничката. Движещата се, пулсираща, потръпваща плът, която прилича на всякаква вътрешност - поглъщаща или погълната, се превръща в жестоко напомняне на собствените ни животински инстинкти.
Доста автори използват по един или друг начин средствата на живописта или плоскостта на стената. Сред тях се открояват Марк Уолингър с неговите хиперреалистични състезателни коне - символ на просперитета в капиталистическото общество; младият Питър Дейвис с неговата "текстова живопис" (напр. в "Горещите сто" номинира имената на любимите си художници с обяснения защо; просто от любопитство, първите трима са Брус Науман, Зигмар Полке и Майк Кели); Джени Савил с нейните огромни женски тела, отправящи феминистко предизвикателство към нормите, които обществото налага; Крайс Офайли с неговите нарочно кичозни платна, съставени от маслени бои, пайети, снимки и колажирани екскременти от слон - символ на пълната мизерия и отчаяние. Със своята черна и омерзена Дева Мария Крис Офайли поставя актуалния в съвременното изкуство проблем за постколониализма, изместил според американския критик Томас Маккивели проблема за политическата коректност. Тук можем да отнесем и работата на Уинка Шонибаре "Как може момиче като теб да бъде момиче като теб?", която представлява манекени, облечени във викториански костюми, направени обаче от типични африкански платове.
В специална зала, отделена с предупредителен надпис, че това, което ще бъде видяно, може за някои да не бъде приемливо, е изложена една от работите на Джейк и Динос Чапман - кръг от мутантни деца-манекени, чиито уста, нос или уши са заменени от различни полови органи - агресивен показ на най-тъмните страни на сексуалната енергия. Тази работа, а и не само тя, вероятно е накарала домакините от Кралската академия на изкуствата да поставят на входа анкетни листове с въпроси трябва ли някои работи да се показват по този начин и въобще трябва ли подобни изложби да се представят в нейните зали. Фактът обаче, че такава институция на практика застава зад експозицията, показва желанието и готовността на английското общество да дискутира по въпросите на всички форми на съвременното изкуство.
В това отношение не прави изключение и престижната галерия Тейт, приютила за пореден път изложбите на четиримата номинирани автори за Търнаровата награда. Търнаровата награда е създадена през 1984 г. и се връчва на художник под 50 години за изключителна художествена изява през преходната година. Наградата от 20 000 английски лири ($ 33 700), давана от патроните на галерията, цели да провокира публична дискусия за новите посоки в съвременното английско изкуство. Цялостната организация, както и привличането за спонсор на един от големите телевизионни канали, превръща тази цел в реалност. За първи път в тринайсетгодишната история на наградата всички номинирани са жени: Анджела Бълоч, Джилиан Уеъринг, Корнелия Паркър и Кристин Борланд.
Анджела Бълоч създава инсталации от напомнящи мебели меки предмети, които самата тя нарича "социални структури". Те, от една страна, приканват към контакт, от друга - всяко движение на зрителя ги активира по различен начин, произвеждащ звук или светлина. Те като че ли проверяват нашата активност за комуникация и способност за контрол върху съществуващите системи. Друга нейна дейност са машините за рисуване, които демонстрират как изборът на човека е ограничен от действащите механизми.
Кристин Борланд показва работата "Мъртвите учат живите", създадена за големия скулптурен проект в Мюнстер, Германия. Там тя попада в местния университет, където се натъква на множество посмъртни маски на хора от различни раси. По-късно установява, че през 20-те и 30-те години тук се е намирал факултет, занимаващ се с проблемите на "расовата хигиена". Борланд прави отливки на тези маски по много сложен технологичен път, използвайки компютър и специална изкуствена материя. Тези безименни глави, съвършени по отношение на своята технологичност, звучат като предупреждение. В "От живота" тя инсталира в залата стъклени прегради, върху които подрежда човешки скелети, посипва ги с прах, след това внимателно маха костите и осветява стъклото. Получава се призрачен ефект на нещо съществуващо-несъществуващо, "просто една сянка, която можеш да издухаш".
Другата номинирана художничка, смятана за една от двете претендентки, е 41-годишната Корнелия Паркър. Най-характерно за нейните работи е, че винаги са инспирирани от преклонението й към някакъв обект с многопосочността от значения, които представя, и превръщането му в богат на асоциации символ. Такива са "Фройдистки абстракции" - фотограми, направени от прах и влакна, взети от дивана на Фройд; "Негативи от думи" - купчини от стружки, останали сред ръчно гравиране на думи; "Годежни рисунки" - издраскани върху стъкло с диаманта от годежния пръстен; "Отровна рисунка" със змийска отрова и мастило и "Противоотровна рисунка" с течност и антидот, и др. Освен с десетки камерни работи Паркър се представя и с инсталацията "Бъркотия (Студена тъмна материя)". Овъглени парчета са нанизани по големина на черни конци и провесени от тавана в квадратна обемна композиция, като най-големите са в средата, а към краищата са по-малките и леки. Създава се илюзията за ядро, което се взривява от сърцевината си и се разпръсква в околността. Освен чисто естетически ефект работата има и емоционален. Тези парчета са събрани от останките на една изгоряла църква и символизират духа на вечния Бог, който изгонен от собственото си убежище се превъплъщава в друг образ - в случая произведение на изкуството.
След Деймиън Хърст (1995) и Дъглас Гордън (1996) тази година Търнаровата награда бе присъдена на Джилиан Уеъринг за "емоционалната сила на работите й" и за тяхната "сложност, скрита под една откровено опростена повърхност". Родена през 1963г. в Бирмингам, тя учи в прочутото училище Голдсмитс. Основните й изразни средства са фотографията и видеото. В "Саша и мама", видео със звук, тя представя една проста черно-бяла сцена на контакт между майка и дъщеря, в която първоначалната любвеобилност от страна на майката постепенно преминава в неовладяно насилие. Домашната обстановка на една стая, неголемият екран, на който видеото се прожектира, работят в полза на дискретната, ненатрапчива театралност, прогонвана само от бързи връщания на лентата назад и от време на време от кратки повеи на косата на младата героиня, произведени от невидимо съоръжение. Уеъринг се интересува както от частните, така и от публичните човешки отношения. В "60 минути мълчание" на стената се прожектира огромна снимка, изобразяваща групов портрет на 26 униформени мъже и жени-полицаи. Когато зрителят попадне в затъмнената зала, първоначално мисли, че на кадъра няма никакво движение. Постепенно обаче започва да различава отделни движения и разбира, че снимката всъщност е видеофилм. От масата изплуват отделни образи, различни лица със своите поведенски стереотипи. Това всъщност е основният пункт в работата на Уеъринг, която се стреми да постигне "обратното на обезличаването на тълпата". "Винаги се опитвам да намеря пътища за откриване на нови неща за хората и в този процес да открия повече за себе си."
Гордостта на англичаните, че в последните години Лондон се превръща в интелектуален център на планетата, не е пресилена. Доколко това твърдение е вярно или не е трудно да се каже. Правят впечатление обаче изключителните усилия, които се полагат в тази насока от страна на различни институции и на обществото като цяло. Моралната и материална подкрепа, която съвременните английски художници получават, е наистина уникално явление, открояващо се още по-силно на фона на тоталното неглижиране на този вид дейност от страна на българските официални власти. То издава абсолютното неразбиране, че след десетилетия на разминаване със световните процеси най-после имаме шанса да бъдем равнопоставени. Едно от многото доказателства за това е, че тази година българският художник Недко Солаков бе един от тримата участници в колективната изложба Splash! (плясък) в галерия АСС във Ваймар, Германия, заедно с Пиерик Соран и с носителката на Търнаровата награда Джилиан Уеъринг.
Мария Василева