Една нощ в Неапол

На 9 януари в Малък градски театър (зад канала) беше бенефисът на актьора Явор Милушев по случай 50-годишнината му. Зрителите го видяха в ролята на брат Лоренцо в спектакъла "Ромео и Жулиета" от Шекспир, постановка на Бина Харалампиева.
С публикуването на този опит да се опишат безсъниците на един буден човек ние се присъединяваме към поздравленията за юбилея на актьора, есеиста, публициста, нашия автор Явор Милушев.
Бъди честит, здрав и буден, Яворе.
К

Добре мина. Добре мина. Добре, добре мина. Цял ден търчах наляво-надясно и добре мина. Залудо работи, залудо не стой. Добре мина. Добре. Ами аз нали това правя. Залудо търча. Без търчане бизнес не става. Добре, добре мина. И днес не успях нищо конкретно да свърша, но добре мина. Пробвам, значи живея. Живея и и търча. Утре, да съм жив и здрав, пак ще търча. Но днес добре мина. Сега да се отпусна малко. Уморих се от това търчане.
Добре мина. Търкули се и този ден. Търчах наляво-надясно, усмивки наляво-надясно-наляво, но добре мина. Трябва да се отпусна.
Добре мина. Добре, добре мина. Добре мина. Добре мина. Добре мина. Добре мина...
Не става. Не ми се броят овце. И там не става. Ни износ, ни внос. Пазарът дава заето. Трябвало да бъда по-смел предприемач. Да отида в планината и да паса стадо. Щели да ми го изкупят. Я щат, я не щат. Не е сигурно. Но добре мина. Трябва да се отпусна...
И одеяла не ми се броят. Войната в Босна била свършила и пазарът се затворил. А бе войната още не беше започнала, когато започнахме да си говорим. Нищо. Поне мострите ми останаха, а ще бъде люта зима. Но добре мина. Жив и здрав съм, утре пак ще търча... И валцована стомана не ми се брои. Там и входът, и изходът били запушени. И обувки, и компютри, и картофи, и банани, и лекарства, нищо не ми се брои. Стихотворение. Да. Как беше онова стихотворение?... Не мога да си го спомня. В главата ми се върти "Хубава си моя горо". На два гласа...
Не мога да се отпусна.
Без броене няма да мине. Необлагаемият минимум. 600 000. Хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди, пет хиляди, шест хиляди... Шест хиляди. Този минимум беше преди пет години. Сега е 600 000. Не мога до толкова. И на хилядарки да ги броя, ще ми бръмне главата. Трябва да взема някои пари кеш, иначе го минавам и няма да мога да платя сметките.
Разсъних се.
Ще обиколя картата. Бразилия. Прекрасно. Голяма влага в джунглата и не съм взел мачете. Айде сега, докато се върна да взема мачете, ще съмне. Искам Рио. Копа Кабана. Прекрасно...
Ще се обърна настрани и ще се отпусна. Така. Така...
Прекрасно. Ето го хълма. Внушителна е тази статуя на Христос. Шейсет метра... Шейсет метра... Един, два, три, четири, пет... Тези 600 000 не ми излизат от главата. Ще отида на друго място. Япония. Точно така. Япония... Мя-хай-мя-я-я, мя-хай-мя-я-я. Мя-хай, мя-хай, мя-хай, мя-я-я. Не става. Вторият глас на "Хубава си моя горо" е по-силен. Гърция. Много е хубаво, но те ми писнаха. Все казват, че не разбираме от бизнес, защото искаме бързо да забогатеем... Италия. Е, това е. Италия. Неапол. "О, соле мио". "О, соле мио"... Не става. И първият глас на "Хубава си моя горо" е по-силен. Неапол... Неапол... "Виж Неапол и умри". "Виж Неапол и умри". "Виж Неапол и умри"... Кога да го видя бе?
Съвсем се разсъних. Ще изпуша една цигара. Така.
"Виж Неапол и умри". Добре де, ама кога? Не е казано. Казано е само, първо да видя Неапол, и тогава чак, ако ща, да мра. Но не преди това. Кога да го видя този Неапол, че да имам право да умирам? Да речем, реча да го видя сега, в разцвета на силите си, трябва ли веднага да мра? И къде да мра? Там или тук?... Няма указания.
Ще пия една вода. Така. "Виж Неапол и умри".
Да изпуша ли още една цигара? Не. Ще проветря.
Или да речем, айде не аз, еди-кой си, който не видял Неапол, иска да мре. Не може. Докато не го види, не може... Да живее. Вечно... А еди-кой си трябва да го живее вечно тоз живот, дето им го живее, по-добре да беше прескочил до Неапол, а после каквото е писано.
Проветри се. Пак ще легна. Разсъних се.
Да взема да прочета нещо. Какво? Кучето изяде Достоевски. Изяде и Александър Македонски. Библията? Наизуст я научих.
По-добре да загася лампата...
Неапол. "Виж Неапол и умри". Кой го беше казал?...
"О-о-о-о-о-о-о-о со-о-о-ле ми-и-и-о-о-о"... Тримата тенори. Докато запее Хосе Карерас, ще заспя... Не става. Пласидо Доминго мина на "Хубава си моя горо"... И другите двама. На три гласа...
Ще светна лампата.
Без четене няма да мине. Ще взема някой роман. На втората страница съм заспал.
Ами лампата?
Не. Новият завет. Евангелието на Павел. Не.
Трябва да се отпусна. Ще загася лампата. Трябва да се отпусна. По гръб. Така...
Ами Христос. Бил ли е в Неапол? Не. Нали ако беше отишъл, римляните щяха да му резнат веднага главата или щяха да го пуснат да се бие с някой гладиатор и после този мъжага щеше да се хвали, че убил едно еврейче, дето не знаело как се държи боздуган. А той не отишел до Неапол, защото бил зает с друго. Бродил по юдейската земя, хранил хората с риби и разправял, че ще бъдат свободни, ако го последват.
По гръб е добре...
Не знам дали хората му повярвали, ама ония, дето искали той да отиде до Неапол, за да го хвърлят на лъвовете, се ядосали, че разправял наляво и надясно, че е цар, и син на нам кой си, и го приковали на кръста. Ама първо попитали тия, дето яли от рибата му, какво да правят с него, и те казали да го разпнат. Лучано Павароти се разпя...
Ще се обърна по корем...
Стоял той що стоял, два-три дни прикован, умрял в мъки, възкръснал и кръстът стърчал обезлюден. Станал безсмъртен, защото не успял да отдели малко време да отскочи до въпросния Неапол. Не станал цар на тези, дето го изпратили до Голгота, но и до днес цял свят се кланя на кръста, защото е Негово царството небесно. Негово е царството небесно. Негово е царството небесно. Негово е царството небесно... Лучано млъкна.
Изтръпна ми ръката. Трябва да я раздвижа.
"Нука солнце ярче светит"... Не. Искам "Соле мио".
Не мога да се отпусна.
Ще върна "Хубава си моя горо". Така. Хубава песен. Гора. Точно така. Ще си представя гора... "Хубава си моя горо". Гора...
По гръб. Трябва да си отпусна ръцете.
Ами Левски. Бил ли е Левски в Неапол?... Не е бил. Вярно, него никой не го е канил там. Едно, че нямало вече гладиатори и лъвовете били в зоологическите градини, и второ, защо да харчат пари, да го водят чак до Неапол да му режат главата, като работата можело да се свърши на местна почва. Пък и той щял да откаже, защото бил зает със свои работи...
Сега краката. Отпускам се. Отпускам се...
Ходил по хората да им казва, че българский лев трябва да си надигне заспалата глава, че ще бъдат свободни и няма да живеят като животни, ако го последват. Но понеже лъвът е цар на животните, а той нали бил Левски, те си помислили, че иска той да им бъде царя, и си казали: "Щом не съм аз, по-добре е някой чужд". И го оставили сам, в компанията на няколко турци, по пътя от ханчето до София... И казали, че е крадец и убиец, а не някакъв идол, камо ли син на нам кой си. Той си имал обикновени майка и баща, както всички други, значи всеки друг би могъл да иска царство. Това за чистата и святата въобще не им станало ясно. И Левски си бил главата в стената на Черната джамия, като разбрал какво си казали хората... Обесили го с разбита глава... Един, с някаква каруца, го свалил от бесилото, дето два-три дни висял на него със страшна сила, и го погребал някъде, никой не знае къде... Но в каруцата нямало място за бесилото...
Отпускам се. Отпускам се. Усещам, че ми се доспива...
Оркестър, заря! Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем... Роти-и-и,... ми-и-и-рно! Моля, гражданите да застанат на колене, за да почетем паметта на героите. Оркестъ-ъ-ъ-р,... повестка!...
Заваля... Сега ще се отпусна.
Ако този някой го беше прибрал, днес щяхме да се кланяме поне на бесилото, а не на този, дето клати дърветата. И нямаше да висим на този площад и някаква смачкана униформа да ни казва, че цялата рота е налице, само Левски го нямало, и не знаели къде е. И понеже не знаем къде е погребан, не можем да проверим дали е възкръснал. Знаем обаче със сигурност, че е умрял, без да види Неапол. И Негово е царството небесно. Да. Негово е царството небесно. Негово е царството небесно...
Спокойна нощ. Капките бият по стъклото.
За какво ли го е казал тоя за Неапол и умирачката, като има безброй примери, които доказват, че умирваш и без да си видял Неапол. Просто преди да стегне човек куфарите, по-добре е да помисли и да си каже: "Я да не ходя аз до тоя Неапол, че още имам сили, ами да ида там по пенсия, когато животът ще ми изпие силите и ще мога да си умирам спокойно"... Пък и ако стегне куфарите, ще го питат откъде има пари, след като не е стигнал необлагаемия минимум... "О-о-о-о-о-о-о-о-о-о со-о-о-ле ми-и-и-о-о-о".
Ще го видя ли някога този Неапол?... Трябва, защото иначе ще живея вечно. Това с вечния живот ми се струва доста скучно. На мен и този ми се струва вечен. Като гледам някои, щъкат къде ли не, но все гледат да заобиколят Неапол,... и живеят,... сякаш векуват,... като безсмъртни...
Носът на кучето е студен. Диша ми в лицето. Чака да отворя клепачи, за да започнат великите сутрешни игри. Само не на корема. Не на корема... Скочи. Сега ще ми оближе лицето... Облиза го.
Съмна се. Започнаха великите сутрешни игри.
Мина и тази нощ, но денят започва с любов. Сега едно кафе и с усмивка напред.
"О-о-о". "О-о-о". "О-о-о, соле мио". Не става. Нищо, под душа с тримата ще направим квартет. Нищо не е в състояние да развали настроението ми. Днес имам много работа. Голямо търчане ще падне. Ако не пробвам, няма да знам дали мога. Затова пробвам...
И търча...
Търча, значи живея...
Живея, защото още не съм видял Неапол.
14.11.1997 г.
Явор Милушев