Десертът на годината

Оказва се, че Градската художествена галерия в София можела да изпълнява и други функции, освен кротко и безметежно да приютява творбите на класици на българското изобразително изкуство (на първия етаж). Малко преди Коледа се разбра, че в Градската галерия можели да се правят и ревюта.
Става въпрос за колекцията "Десерт" на модната дизайнерка Мариела Гемишева. Определено нейното присъствие именно тук не е случайно. Стремежът на авторката да съчетава концептуално изкуство и мода се прояви още с дефилето в галерия XXL, преди това с изложбата на модна фотография с нейни модели в "Ата-рай", а също и с участието й в проекта "Версията на Ерато" на "Шипка" 6.
"Десерт" е поредната провокация към свенливия балканджия, поредният опит чрез дрехите да се постигне внушение за някаква "естетизирана" еротика или "еротизирана" естетика. Манекенките дефилират с пищни "тоалети", в линията на модерната напоследък тотална еклектика, с доминиращи барокови финтифлюшки. Роклите задължително са повдигнати високо, за да се види онова-което-е-отдолу. А "то" от своя страна е подчертано с ярки бикини, допълнително украсени с изкуствени цветчета. Безспорно ръкавицата е хвърлена към притеснителния българин, който предпочита "да го прави на тъмно". Той е принуден да гледа и да аплодира момичетата, тип "вамп", въвлечен ще не ще в ролята на воайор. Атмосферата допълнително е наелектризирана от перфектното изпълнение на художника-музикант Едмонд Демирджиян - електронни барабани. Дотук концепцията е ясна - едно желание за отхвърляне на фалшивите норми, за агресия и изостряне на сетивата. Оттук нататък започват въпросите.
Публиката и особено онази част от нея, която познава отблизо творческите търсения на Мариела Гемишева, остава да се пита на какво събитие присъства по-точно - дали на ревю от типа на "онези" в Париж, Лондон или Ню Йорк, които очертават някаква нова насока в мисленето на дизайнерите, което в крайна сметка е насочено към евентуалния клиент-потребител на дрехите, или на пърформанс, използващ средствата на модния дизайн, за да внуши/постигне съответната идея.
Ако е първото - то надали някой ще се изкуши от продукцията, тъй като т. нар. дрехи всъщност представляват платове, бутафорно надиплени около тялото на манекенката. Няма и следа от линията "декадентски шик", която може да се види по световните подиуми, провокираща купувача, макар и в по-омекотен вид, да се пъхне в кожата на денди-непукист от края на XX век.
Ако приемем втория вариант, а това е по-близко до ума, предвид избраното пространство на Градската галерия, в този случай ставаме свидетели на елементарно, буквалистко разголване и недотам изведена идея. Позицията на авторката е маргинална - тя нито стига до крайности, нито пък оставя зрителя сам да развихри въображението си. Ефектът е по-скоро за помпозно евтино шоу, с интересни прически, крещящи цветове и концептуален грим. Няма нито "естетизирана" еротика, нито естетиката е "еротична". Няма и откровена порнография. Нищо не те провокира да се освободиш от задръжките и май отново за предпочитане е "да го правиш на тъмно".
Може би по-добре щеше да бъде ревюто да се състои в клуб "Спартакус". Там и без друго бутафорията е на почит.
Илина Коралова

Краят на 1997 г., сняг, студ и мрак; "културната общественост" прави поредния си тур за откриване на изложби, за да стигне до СГХГ. Този път обаче сме дошли на ревю. Камери и фотоапарати примигват около висок "Г"-образен подиум (който не свети). Натрапчиво се усеща липсата на "украса", на цветни прожектори и конферанс. На втори план е инсталиран внушителен комплект ударни инструменти.
Част от публиката дойде именно на ревю, затова бързаше да седне около подиума и да заеме достолепни пози; появиха се и ветрила. Други имаха предчувствието, че ги очаква артистична акция в художествена галерия. Така или иначе, събитието придоби необичайна светска плътност: в салона бяха и звездите на модната журналистика (тръгнаха си преди края), и маститите имена в художествената критика (продължават да коментират, а вече мина почти месец). Още преди да започне, ревюто изпусна клишето и го счупи - не успя да създаде задължителната парвенюшка атмосфера на "трепетно очакване". Докато неподготвените посетители в галерията се питаха "от котюр" ли ще гледат, или "прет-а-порте", Едмонд Демирджиян седна зад електронните си барабани и се започна...
Започна нещо, което беше всичко друго, но не и поредният шанс за вталени двуметрови дами тромаво да поразкършат тяло по пътечката. Художникът-музикант импровизира според тоалета, който дамата представя; тя пък импровизира - и настроението, и движението си - според ритъма на Едмонд. Тъкмо хармонията между музика и манекенки превърна това ревю в пърформанс. Такава, изглежда, е била идеята на Мариела Гемишева: да очертае с дрехите - сякаш набързо съчинени - рамка, която тялото да прекрачи, за да отиде отвъд нагледната си (визуална) еротичност. Невъзможните съчетания на цветове изглеждаха съвсем хармонични, прическите, гримът и аксесоарите - перверзно добре обмислени. Всичко, което иначе си е чиста проба (качествен) кич, се преобърна като на шега в естетска игра с конвенциите - и на модата, и на възприятието... А и в директна подигравка с онзи тип уж будоарна, сладникава, че чак прокиснала ретроеротика, която напоследък постоянно ни пробутват. Шоковото демонстрирне на иначе свенливо скриваните части от тялото, агресивният ритъм на движенията, преекспонираните "романтични" и "декадентски" детайли заляха публиката: в количества, които за мнозина вероятно направиха разчитането на подобен код невъзможно. Въпреки това енергията, която течеше на точно премерени импулси, нямаше как да не породи - у непредубедените,- ако не екзалтирано изживяване, поне усещането, че са били поканени да съпреживяват, а не да съзерцават. А тъкмо когато шоуто започна да се задъхва и беше застрашено да изпадне в смислова безтеглоност, още един художник - Расим - се включи в акцията, в ролята на манекен. (Въпреки че подобно себепоказване никак не му е чуждо, той изглеждаше странно свенлив.) Благодарение на него дамският спектакъл получи мощна мъжка опора - полугола, но плътна, и успя да се приземи.
Истински зрителски шанс си беше, че чак на излизане от галерията прочетох миниатюрния постер с концепцията на художничката: всичко, което си мислех и усещах по време на събитието, беше казано в три изречения. А си мислех предимно за Барт, дори заподозрях, че художничката задълбочено е прочела неговата "Система на модата". Никакво ревю, никаква "мода". Просто авторката, която иначе си има изграден авторитет като дизайнер на дрехи, е решила да покаже какво още може да стои зад баналната претенция, че модата е изкуство. Вместо да извърши поредните заклинания над телесната реалност - поведенска и физическа - Мариела Гемишева се опита да я демистифицира, и то в екстатичен стил, който поне в нашето културно пространство е обречен да се разбива в скали от снобско възмущение.
Борислав Борисов

Изглежда ключовият въпрос в изявата на Мариела Гемишева е дали това беше модно ревю или не. Отговорът предопределя индивидуално хода на разсъжденията и най-вече оценките. Разглеждано като показване на мода, видяното е крайно безинтересно и дори голите акценти не го "спасяват" - в това отношение телевизионните репортажи представят много по-дръзки дизайнерски решения. Нататък естествено вървят мисли за вулгарност, кич, бутафорност и т.н.
За мен обаче това не беше модно ревю, а артистична изява, възприела (и пародираща) формата на модно ревю. Дори ако оставим настрана външните белези като провеждане в художествена галерия и "масирано" участие на художници, сигурно доказателство за тази теза е неприложимостта на показаните облекла. Разбира се, човек може да се позабавлява с представата за видни светски дами, появили се на тържествен коктейл в тези пищни рокли - така благопристойни и достолепни, от една страна, а от друга... Но тази мисъл само потвърждава, че главното в това ревю са не дрехите, а представлението. А то, с малки изключения (най-вече повторения на идеи и типажи), беше много добре построено. Например тъкмо когато зрителят е свикнал с пикантната неприложимост на облеклата, поредната манекенка дръпва някакво коланче, "завесата" пада и роклята става приложима - т.е. трябва да се гледа като "мода". Внезапната смяна на кода смущава, но само за момент - колкото да напомни за разликата в жанра. След време, също така изненадващо, се явява цяло костюмче: деколте по врата, дълъг ръкав, панталон тип шалвар и ефирен шал-кринолин... (Дори и аз се видях в него, което е сигурен признак, че в този случай съм гледала дрехата.) Към края превключванията между пърформанс и модно ревю зачестяват, но вече не объркват публиката - тя е подготвена и ги възприема като развитие на играта.
Споменавам само тази линия на събитието, защото сравнително лесно може да се проследи. Около нея обаче се плетяха други със свой ритъм и амплитуди: на типажите (манекенките изразяваха както обичайните "романтичка" и "жена-вамп", така и по-особени създания като "чудовище", "игрива секретарка", "полово неопределено извънземно" и т.н.), на еротиката (като варианти между дискретност и декларативност), на кича (като основен, допълващ или вметнат елемент-закачка), на формите (между пищно барокови и обидно семпли), на цветовете и т.н. И разбира се, барабаните на Едмонд Демирджиян. Аз твърдо съм фен на неговата музика, но в един момент просто го забравих - до такава степен се беше слял с цялото събитие.
Може би крайностите при възприемането му се дължат на художествените крайности, които то се стреми да събере. Става дума за традиционното деление на "изящни" и "приложни" изкуства, в по-ново време видоизменено в "пластични" и "декоративни", а отскоро във "визуални" и незнайно какви... При всеки случай въпросът не е в названията им, а в обособените територии, които тези изкуства заемат. Вероятно пърформансът и модният дизайн са твърде отдалечени един от друг, така че възприемането на произведението, което ги събира, неизбежно "тегли" или в едната, или в другата посока.
Диана Попова