По пътя към Яворов

Веднага след Пазарджик мъгла погълна опитите ми да се вживея в литературна носталгия по равното Тракийско поле. Тя продължи да съпровожда всичко, което се случи в Чирпан по празниците на Яворов. Унило бродех из пустите улици и питах редките минувачи дали ще се проясни. Една местна жена ми обясни, че щом през зимата има тежка мъгла, пред лятото ще падне тежка градушка. Изпитах смътно задоволство, че животът пак се напъва да стане литература и неволно се заослушвах да чуя арменска песен или поне пролетната жалба на орача. Вместо това чух познатото притракване на билярд и игрални машини. Животът в Чирпан се върти около дейността на един местен бизнесмен-феодал. А тя, както мъглата, всеядно поглъща целия град - от единствения хотел до футболен клуб "Чирпан". Изглежда, че новият бизнес-феодализъм е сантиментално патриотичен - той е готов да пуска пари за всяка проява на местен живот (чак до неоспоримата безполезност на една научна конференция), като навярно се идентифицира със самия източник на умението да се живее.
Трудно открих къщата-музей "Яворов", и то не само заради мъглата. Нищо не я посочваше, една бартианска нулева степен на знакова означеност. Докато се чудех на този внезапен постмодернизъм, стана ясно, че местните цигани са задигнали бронзовата табела на къщата. Тяхното родолюбие ги е насочило и към бюста-паметник в двора, но по едно нещастно стечение на обстоятелствата успели само да го развият от постамента през първата нощ. На сутринта уредникът забелязал делото им и сега Яворов е вклещен м паметника си по-здраво от всякога.
Празникът протече в интимната атмосфера на умерено екстатичен местен патриотизъм. В поздрав към конференцията кметът цитира един уредник на къщата-музей, който бил казал: "Мразя Яворов, защото е ограбил българската литература за десетилетия напред". Този парадоксален жест уместно симптоматизира диалектиката на любов и омраза в отношението към Яворов. Имам предвид мъжката диалектика в отношението към него: неволна идентификация с властта на словото и комплекс за малоценност пред проявите на съблазнителната му сила. Смятам, че и самият Яворов е бил комплексиран от себе си - от публичния двойник на своята литературна известност. Ако беше имал късмет да живее поне половин век по-късно, постструктуралистичната критика щеше да му обясни, че биографичната личност на поета е нещо съвсем различно и всъщност неотносително към превъплъщенията на лирическата субектност - т. е. обратното на това, в което настървено го уличава Боян Пенев в едно приятелство, белязано с взривоопасна мъжка амбивалентност. Все пак постмодерното успя да намери място в говоренето за Яворов. Академизмът разчепка проблеми на другостта, на еротичната трансгресивност, на дискурсивната игровост... "Царици на нощта" стана най-често споменаван текст - за да се докаже, както изглежда, че не само мъжката комплексираност, а и самата патриархална мъжкост не е вече онзи парадигматичен фокус, през който (имаме нужда да) четем Яворов. А пък самият Яворов си мълчеше. Прикован в един портрет на стената, примирено-безсънен, закичен с клепнали цветя - стори ми се извечно готов да носи бремето на своята пожеланост, на системните опити да честваме себе си в (негови) юбилеи.
Милена Кирова