Да бъдем радикални

"Традиционните граници, разделящи различните изкуства, се разпадат в днешно време. Художниците танцуват, музикантите работят с филмови режисьори, а танцьорите изследват обширното поле на не-движения и анти-танц... Всички тези артисти без привилегията на паспорт-диплома експериментираха с артистични и неартистични елементи в търсене на нови цветове, време, пространство и звук. Много често те не считаха за необходимо да попитат дали това е добро или красиво. Съжденията бяха временно преустановени, по време на процеса на работа те отсъстваха. Тези артисти са като констатацията: Това е." Четем тези редове в месечно списание от 1967 г., издавано в САЩ. Всъщност става въпрос за това, което се случва в "Джъдсън Танц Театър" в Ню Йорк през 60-те - 70-те години на нашия век.
Неслучайно давам този пример, защото такива експерименти, подобно тотално разграничаване от традиционни понятия, стандарти и консервирани системи според мен у нас все още не се случват.
"Всички тела във Вселената се различават помежду си по количество, форма, големина, тежест, положение, порядък. Нещата могат да се познаят най-добре благодарение на противоположностите им...", четем в Хронологична енциклопедия на света. За да можем обаче да разпознаваме, трябва да познаваме. Стигаме отново до това, че е необходима информация.
В отворените общества изкуството отдавна е придобило и други функции. Здравословен начин на живот, подкрепа на социални и обществени дейности, творческо изразяване, психотерапия... Понятието професионалист не се свързват с това да имаш диплома. Особено в изкуството. Световните центрове по изкуствата отдавна се занимават с проблема как да привличат действащи артисти в образователната система. Бях свидетел на такава дискусия като гост (неофициален представител на България) по време на срещата на Европейските институти по изкуствата - ELLA, през февруари 1997 г. в Прага. Какво се случва у нас? Недоказали се артисти проявяват активност, дори хиперактивност; административни кадри решават проблеми, за които нямат никаква представа; и същевременно доказали се в международен план хора с достойна репутация все още седят встрани, докато други спекулират с не особено престижни международни участия. Затова тук ще се опитам само да разкажа за два фестивала, които се проведоха в Прага и Любляна.
В Дънкан Център, Прага, към края на миналата година се проведе за втори път Международен танцов прогресивен фестивал, организиран от Ленка Флори. Работила и учила в Германия, Италия и Белгия, тя окончателно се завръща в Прага, за да организира заедно с майка си Ева Блажичкова (която е танцувала с второто поколение ученици на Айзедора Дънкан) училище за съвременен танц - Дънкан Център Консерватория. През 1992 г. Дънкан Център е с утвърден статут на професионално училище от Министерството на образованието. Изучава се Дънкан метод, различни модерни танцови техники, импровизация, композиция, анатомия, компютър, английски, латински и много други специални предмети. Предлаганата база е оборудвана с всичко необходимо за професионално обучение. Училището има четири студиа-зали. Най-голямата е и зала, обзаведена с подвижни практикабли, пулт за осветление и музика, и може да се използва и за представления - има 150 места. Няма да изброявам телевизорите, видеокамерите, компактдисковете, касетофоните, пианата и другите музикални инструменти, малката кухня-барче, където можеш да си починеш и приготвиш чай или кафе, броя на баните и тоалетните. Но неслучайно споменавам всичко това, защото то е част от нормалните условия за работа. Малката сграда на два етажа с приземен етаж и таван е била старо училище, което се реконструира и преустройва. Вечер залите се използват за курсове на деца и възрастни. Всяка минута е разпределена в строг график-програма, която не търпи изменения. На таблото за обяви в училището можеш да получиш съществена информация за семинари, обучение, конкурси, работа. Информацията е за всички. Студентите през последната година са стипендианти на международни институции, довършвайки образованието си чрез разменни програми в Есен, Германия, Лабан Център, Лондон, Амстердамския университет, нюйоркски студиа и т. н. Всичко това е постигнато за пет години.
От две години Ленка Флори организира и Прогресивен танцов фестивал, който можах да проследя. Освен да види четирите представления, изложба, семинари с участниците, технически демонстрации на танцьорите, човек може да получи информация за световните тенденции.
В програмата участваха Дейвид Замбрано от Венецуела, който има доста успешна кариера в Ню Йорк, преподавайки своята "Ниско летяща техника", както той нарича техническите си упражнения. Замбрано организира фестивал във Венецуела през 1989 и 1993 г. Организира и преподавателски екипи и трупи, които гостуват в Чили, Бразилия, Куба и Еквадор. Неговата хореография "Бална стая" беше представена от бразилка, унгарец, холандец и швейцарец, самият той също танцува в представлението. Това не са глезени артисти на щат и заплата. Те наистина са независими артисти. Представлението ми напомни филма на Еторе Скола "Балът". Даже и заглавието е подобно, макар че е само съвпадение.
Няма никакъв разказ, изпълнителите не "актьорстват". Но енергията и атмосферата, невероятното партниране държат вниманието на публиката, която става почти участник. Някакви хора в празно пространство върху излъскан паркет танцуват по двойки, понякога стават трима, четирима или се разбъркват, тичат, ходят, сядат, лягат. Всичко това с разбиране, познаване и ирония към стандартните салонни танци. Липсваха интелектуални претенции и грандиозни сценични решения. Публиката в Дънкан Център не задаваше въпроса защо тичат и какво искат да кажат. Достатъчно беше, че се забавляваше. Разбира се, тази публика не беше случайна. Тя беше дошла специално за фестивала и предварително беше информирана какво ще гледа.
В Прага има и друг фестивал, правен с много повече пари, с "грандиозно" големи трупи, които обаче са историята на модерния танц. Те привличат с големи световни имена широката публика. "Танец Прага" има своето място - прекрасно е да видиш Елвин Ейли Къмпани, Мърс Кънингам и Пол Тейдър трупа, или Ди Ви Ейт-физикъл тиътър на живо. У нас такива трупи е почти невъзможно да дойдат; по Интернет-страниците се вижда, че турнетата им са планирани поне за две години напред, а и едва ли можем да платим сумите, необходими за артистите. Фестивалът на Ленка обаче вече си е създал друга репутация и публика. Той защитава нови имена, подкрепя и дава възможност за изява на млади хореографи и индивидуалности, които често нямат нито театри, нито постоянни трупи, нито известност (поне сред широката публика).
Името на Жан Кристоф Паре не беше съвсем непознато и случайно. Солист от 1976 г. до 1991 г. в Гранд Опера - Париж, по-късно се включил в групата за "Изследователски хореографии" и работил с Люсинда Чайлдс, Сузане Линке, Сюзан Маршал, Майкъл Кларк, Мърк Кънингам, Каролин Карлсън, Пол Тейлър, Франсоа Вере, Режин Шапиньо и др. Той показа част от оригиналната хореография на Нижински "Следобедът на един фавън". Перфектна балетна техника, изящни движения. След като представи двуизмерните пози на Нижински (уникално откритие за 1912 г., когато е премиерата на спектакъла с трупата на Дягилев), Жан Кристоф свали кафявото трико и перуката (които са същите и в оригиналната хореография) и се появи по весели бермуди и бяла риза. Следобедната дрямка на фавъна беше интерпретирана по нов начин, такъв, какъвто предпочита хореографът. Защо не? Въпрос на гледна точка. Аз лично очаквах нови движения, но Жан Кристоф се забавляваше с класически пируети и канони, използвани обаче в нов контекст. Гледайки спектакъла, разбрах, че невинаги трябва да харесваме само това, което ние обичаме да правим. А за да харесаме нещо различно от нашите предпочитания, трябва да разбираме и имаме информация какво е това, откъде произлиза, каква стойност е имало или има във времето...
Друг хореограф, представил свои импровизации, беше Джулиан Хамилтън. Ако човек предварително не знае, че той импровизира, може да си помисли, че това е хореография. Всичко е толкова уверено, непреднамерено и естествено. Когато обясняваше на другия ден защо и какво го кара да представя нещо, което и той не може да предвиди, той разказа: "Исках да уча танц, защото исках да танцувам. Когато обаче видях учениците, които завършваха "Лондон Контемпорари скул", забелязах, че почти всички си приличат. Разбрах, че не това е моята цел. Да науча как по-добре да направя гранд-жете (скок във въздуха) или как по-лесно да се свлека на земята - това не бяха моите желания. Аз не желаех да приличам на останалите. Исках да приличам на себе си." Така Хамилтън се превръща в един от новаторите през 70-те години, които споделят категоричното мнение, че импровизацията има своето съществено място и права на официално представяне-представление. Той развива своите импровизаротрски умения с различни трупи, работи в Холандия, Англия, Австрия, Германия, а през последните години в Испания, където в момента живее със семейството си.
Малка трупа от три момичета - Ясмеен Годен, родена в Йерусалим, сега живееща и учеща в Ню Йорк, и двете й приятелки от САЩ, току-що завършили разни танцови департаменти и танцови студиа, представиха "Пейка и кола" - соло, дует и трио в три независими части. Ленка познава тяхната изява от неофициална вечер, представена по време на "Американския танцов фестивал '96" в Дюк университет, когато тя и нейната трупа бяха специално поканени да участват в програмата. Оттогава и аз познавам Ленка Флори. Всъщност тя ме спаси от най-трудните месеци в началото на 1997 година, предлагайки ми пари и работа като хореограф и преподавател, които моята страна в този момент не ми предложи.
През октомври посетих отново Дънкан Център като танцьор в представление на Симоне Сандрони (работил 5 години с една от най-големите белгийски трупи на Вим Вайдекейбус) и Ленка Флори - става дума за спектакъла "Всичко е направено". С него посетихме Любляна. Участвахме в международен фестивал за съвременно изкуство - Град на жените. Организиран от три години насам, фестивалът защитава сериозните постижения на жените в изкуството. Като участник не успях да видя представленията, филмите, изложбите и редицата конференции. Но програмата предвиждаше доста интересни и провокативни участници.
Разбира се, съдбата на изпълнителя почти винаги е да пристигне, да репетира, да покаже и на другия ден да си замине. Въпреки краткото време разбрах от организаторите, че са се опитвали да се свържат с български артисти. Но както често се случва у нас - информацията не достига до всички и навреме, тя никога не стига и до независимите артисти, които се броят на пръсти. И почти винаги някоя институция, някой чиновник, администратор или координатор ще определи кого да информира. Добре, че вече има Интернет, а някои имат и пари...
Питам се обаче докога ще се развиваме по неестествени закони. И няма ли да работим заедно? Или отделно (според интересите)? Но в името на по-далечни перспективи и качествени резултати. Вярно, това е особено трудно в държава с неясно минало и още по-неясно бъдеще. Но вместо да се оплакваме, нека се опитаме нещо да направим.
И за да не прозвучи патетично или не знам още как (обикновено безсмислено), ще напиша и адресите на двата фестивала, в случай че някои независими артисти проявят смелост и инициатива за контакти с посочените организации:

Duncan Centre, Lenka Flory
147 00 Praha 4,
Branicka 41
Czech Republic
fax: 0042 02-46 23 54

City of Women
Tomsiceva 4,
1000 Ljubljana,
Slovenia
fax: +386+(0)61-125 60 57

Ще завърша отново с пример от американската история:
"Основаването на трупи отговаря на основаването на система за трениране на танцьори в нов идиосинкретичен стил. Работата в трупите включва директно нови начини за танцуване и танцов тренинг, който после ще отговаря на работата, представена на сцената. Класовете са лаборатория за хореография и инкубатор за танцьорите - духовно обогатяване, интелектуално стимулиране и физическа подготовка. Така започнаха Чарлз Уайдмънт и Дорис Хъмфри, Ханя Холм и Марта Греъм. Артистите не могат повече да се определят като различни от другите. Те не живеят в кули от слонова кост, отделно от останалата част на човечеството...", четем в книгата на Дебора Джоуит "Време и танцови представи".
Напомням обаче факта, че ние не сме в началото на века и не сме Америка. Можем да се поучим от усилията на двете жени от Прага, основали училище за модерен танц в собствената им страна и подкрепени от Министерството на образованието. Можем и ние да употребим усилие, време и пари за по-перспективна и ефективна система. Подкрепянето на отделни проекти-спектакли или поемането на сметката за парно на някой театър не е политика на държава, то напомня сметката на баба ми... Ако сме радикални в изкуството, да бъдем радикални и в живота.
Галина Борисова