Репортерът Раушенберг

"Фройдистките" колажи на непризнаващия фройдизма Робърт Раушенберг за първи път бяха показани в Европа миналата година в Мюнхен. Те са повод 71-годишният тексасец - пионерът на попарта и един от големите новатори на живописта на ХХ век, да се върне в спомените си назад, към края на 60-те години, а и да разкаже собствена версия за смъртта на приятелката си от младите години Дженис Джоплин.

- Господин Раушенберг, фотоколажите ви, озаглавени "Полови часовници" ("Carnal Clocks"), върху които блуждаещи светлини показват времето подобно на стрелки на часовник, досега не са били излагани в Европа. И в Америка след първото им представяне те десетилетия наред са държани под ключ. Защо?
- На първо място заради еротичните мотиви...
- ... гърди, тестиси, един анус или два, изобилие от човешки гениталии от двата пола.
- Все пак това е нещо по-особено. Не всеки искаше да го покаже.
- А сега вече може ли? Настроението друго ли е?
- Разбира се. Сега има една нова разкрепостеност. Но още съществуват дълбоко вкоренени задръжки, които не позволяват да се излагат толкова лични снимки.
- А при вас как е?
- Наистина бях изненадан. "Половите часовници" не бяха непрестанно край мен. Когато ги извадих наново, видях, че напълно са запазили първоначалното си интимно излъчване.
- И то е предназначено и за чужди очи?
- Естествено, иначе ни бих направил "Часовниците". Част от задачата, която тогава си бях поставил, беше да направя снимките сам. Натрупах опит, който не можах бързо да забравя.
- Защо? Много неловко ли се чувствахте?
- Да, защото аз трябваше да поемам инициативата. Аз отивах при хората, които исках да фотографирам. По-различно е, отколкото да си купуваш бои от магазина. "Половите часовници" бяха терапия, с която исках да преодолея собствената си свенливост.
- И? Терапията подейства ли?
- Да, във всеки случай загубих страха си от този вид интимност.
- Днес много от младите творци, от Синди Шърман до Робърт Гобър, издигнаха интимните части на тялото до художествен мотив. През 1969, когато са създадени "Половите часовници", усещахте ли настъпването на нова сексуална свобода?
- Вероятно, макар че не съм го осъзнавал напълно. Любовта просто се носеше във въздуха.
- Оттогава не сте работили нищо, което да може да се сравни с тях.
- А и за какво? Вече бях направил "Часовниците".
- Очебийно е обаче, че като изключим тях, сексът не играе почти никаква роля в творчеството ви. Еротичните часовници са направо черната овца сред произведенията ви.
- Приемете го като един вид постфройдистки махмурлук, като реакция на преобладаващото в Америка мнение, че Зигмунд Фройд е прав и че целият свят на практика се ръководи само от половия нагон. Никога не съм вярвал, че светът може да се обясни толкова просто.
- Времето на любовта към края на шейсетте години за вас е и период на особено увлечение по техниката. "Половите часовници", отмерващи времето, групата обекти "Оракул" ("Oracle"), от която звучат транзистори, въртящите се дискове в "Револвери" ("Revolvers") и стената, наречена "Звукове" ("Soundings"), чието осветление реагира на шум - всички произведения в Мюнхенската ви изложба* оживяват с помощта на много завързана техника. Като че ли сте се отказали и от тези си опити.
- В никакъв случай. В момента подготвям нова технологична работа за нюйоркската си ретроспективна изложба в музея "Гугенхайм".
- И то, въпреки че сам определихте - малко нервно, връхната фаза във вашето техно-изкуство като "период на изгорелите бушони".
- То буквално беше такова. Нюйоркската ми къща беше на почти 200 години и електроинсталацията не издържаше високото напрежение. Когато някое произведение най-сетне заработваше, бушоните изгаряха и всички светлини угасваха.
- Това не ви ли депресира ужасно?
- Е, най-накрая смених инсталациите в цялата къща. Не беше толкова страшно. И най-простият електротехник може да се справи.
- Една прогноза, ако обичате. В бъдеще техниката ще бъде ли още по-голям партньор на изкуството?
- Задължително. Тя владее почти цялата комуникация, а технологиите определят все повече и повече всичките ни дейности. Човек трябва да е в течение на тези неща. Освен това в изкуството ще има бели полета, ако то я пренебрегва.
- Така спокойно го казвате. Опасностите от техниката не ви ли плашат?
- Не отричам, че има проблеми. Кой може да твърди, че си е изградил окончателно мнение за клонирането, например? Аз поне не съм. Но се опитвам да не нарушавам баланса. Най-общо казано, моето изкуство е оптимистично. Причината е, и че съм отраснал с онази късогледа доктрина, според която изкуството непрекъснато трябва да посочва грешките на света.
- Апропо, грешките: В произведенията ви от тази изложба техниката е доста поостаряла. Много неща трябва да се подновят, и то изцяло.
- Да. "Звуците", така да се каже, празнуват премиерата си с тази изложба след десет години в склада.
- Техниката ще се модернизира, а естетиката ще си остане старата. Не виждате ли противоречие?
- Не, това е като реставрацията на фреските на Микеланджело в Сикстинската капела: Потъмнелите през вековете цветове, с които сме свикнали, ли искаме, или разкошния колорит на оригинала? Мисля, че трябва да съхраним историята толкова пресна, колкото ни позволяват това науката и техниката.
- В произведенията си придавате толкова голямо значение на движението, че човек се пита защо не се занимавате направо с кино или с театър.
- Дълго съм работил с танцовата трупа на Мърс Кънингам и съм правил и пърформанси. Винаги съм завиждал на театъра заради непосредствеността му. Затова се опитах колкото мога повече да доближа моето изобразително изкуство до това непосредствено въздействие. Никога обаче не съм имал щастието да се занимавам с едно-единствено нещо.
- Основната ви професия не е ли художник?
- Аз твърдя, че съм просто човек на изкуството. Във всеки случай приемам себе си като репортер поне толкова, колкото и като човек на изкуството. Ако кажа, че се възприемам като репортер на света, звучи много тежко и надуто, но всъщност имам предвид точно това. Вижте, цялото знание, всичката информация, все едно дали е стара или нова, дали е антична митология или новините на бъдещето, всичко е част от нашата действителност. Трябва да имаш доста разпокъсано възприятие за живота, за да обявиш някоя част от него за маловажна.
- С тази си позиция не станахте любимец на някогашния си учител, систематора на цветовете Йозеф Алберс от германския Баухаус.
- Алберс беше най-добрият учител, който съм имал.
- Но той се е отвращавал от работите ви.
- Вярно е. Алберс оповести, че изкуството е измама. Аз мислех точно обратното: изкуството е истина. Толкова трудности имах със строгото му учение за цветовете, че след курса си при него можех да рисувам само в черно или бяло.
- Цените ли работата на Алберс?
- Е, забавна е. Но смятам, че тесногръдата ограниченост на изкуството му е доста страшна. Алберс винаги даваше за пример, че белите дрехи, с които рисуваше, след това си оставаха чисти, без нито едно петънце. Това не е моят начин на рисуване. Ако след края на работния ми сеанс не съм оплескан целия с бои, значи съм сбъркал някъде.
- Вие бяхте пионер на попарта...
- ... но никога не съм принадлежал към него. Никога не съм имал за цел да обявявам света на рекламата за форма на изкуството. Чрез картини и обекти от ежедневието изваждах пред очите на хората стойността на собствения им живот и с това бях изпреварил с 10-15 години художниците от попарта. Ако не се научиш да гледаш на обикновените страни от живота си като на нещо специално, ще бъдеш много нещастен човек. Животът е твърде кратък, за да го пропиляваме с желанието си да мине по друг начин.
- Винаги сте работили с други хора, търсели сте контакти с колеги, техници...
- ...дори с цели държави. Почти седем години обикалям света заради моя проект "ROCI"...
- ... "Rauschenberg Overseas Culture Interchange" (Презокеанският културен обмен на Раушенберг) ...
- ... за да се запозная с чужди, далечни места и хора, да обогатя и себе си, и тях. Всъщност за мен изкуството не е нищо друго освен извинение, че живея. "ROCI" ми струваше приблизително седем милона долара от собствения ми джоб. Трябваше да продам произведенията на Уорхол, Туомбли и няколко от Джаспър Джон, които имах. Но това беше добра инвестиция.
- Как избирахте целта на пътуванията си?
- Исках да бъда на места, където още не са имали досег със съвременното западно изкуство, затова отидох например в Куба, в Малайзия, в Китай и Русия. Търсех приключения. Навсякъде работех с местните хора в условията на тяхната страна и после излагах произведенията си там.
- Въпреки това творбите ви от проекта "ROCI" изглеждат типично по раушенбергски.
- До, но Раушенберг с ново разбиране за политиката, естетиката, цветовете и пейзажите на страните, в които съм бил.
- Къде беше най-авантюристично?
- Преспах една нощ при ловци на глави в Борнео. Не беше най-спокойната нощ в живота ми. А Фидел Кастро ме арестува в Куба.
- Как така?
- Покани ни със сестра ми, защото ни харесваше. Живяхме в къщата му дотогава, докато накрая му казахме, че наистина не можем да останем повече. Кастро заяви: "Ако ви взема паспортите, ще можете и още как." И така останахме още.
- Една от последните спирки в проекта ви "ROCI" беше Берлин. Той как се вписваше в програмата ви?
- Първоначалният ми план за Берлин се появи, когато Германия беше още разделена. Исках да направя изложба едновременно и в източната, и в западната част на града. При това източните берлинчани трябваше да получат правото да видят и западната изложба - ако се налагаше, дори под охрана. Западът се съгласи, Изтокът - не, което не изненада никого. След като този план се провали, всъщност не исках повече да ходя в Берлин.
- И все пак направихте изложба. Как?
- Когато през 1989 г. Стената падна, аз се намирах в Европа. Изложбата ми беше показана в разстояние на четири дни.
- За първи път произведенията ви от проекта "ROCI" имат изключително политическо въздействие, сякаш са едва ли не резултат от мисионерски импулс.
- Не мога да пренебрегвам политиката, точно така, както и развитието на технологиите. И колкото повече остарявам, колкото повече знам, толкова по-голяма става отговорността ми. Пътувал съм с Елизабет Тейлър в кампания против СПИН, дарявал съм произведения, които струват милиони.
- Като млад човек дори сте искали да станете проповедник.
- Да, но трябваше да избирам. Моята църква, Church of Christ, беше толкова строга и сурова, че пред нея дори баптистите изглеждат жизнерадостни. Затова я напуснах. Трябваше да се откажа или от живота, или от църквата. От църквата беше по-лесно. След това тръгнах на танци.
- Вие сте от малкото градче Порт Артур. Също като певицата Дженис Джоплин, която е избягала от тексаския еснафлък. Говори се, че сте били приятели.
- О, да. Два дена преди смъртта й прекарахме цяла нощ в един бар в Ню Йорк. Сигурен съм, че не искаше да умира. Беше толкова възбудена и толкова щастлива онази вечер. Беше си купила къща на село и куче и казваше, че за първи път в живота си харесва гласа си. Никой, който е решил да се трови с наркотици, не говори така.
- Джоплин отдавна е мъртва, както и много от някогашните ви идоли и ментори: Алберс, Марсел Дюшан, Джон Кейдж, а скоро почина и Уилям де Кунинг. Какво изпитвате, когато погледнете назад към миналото?
- Често за творбите си мисля също като за човешките отношения: миналото, минало. Но като погледна някои от старите си произведения, изпитвам чувството, че с удоволствие бих се запознал с художника им.

Разговорят Сузане Вайнгартен и Юрген Хомейер

сп. "Дер шпигел", бр. 14/1997 г.
От немски Ирина Илиева
________
* "Робърт Раушенберг - Haywire: основни технологични произведения от шейсетте години"