Шекспир в овехтелия корсет
на пародията

В статията си "Шекспир в посттоталитарна България", публикувана във в. "Култура", Александър Шурбанов описва като натрапчиво преобладаващо през 90-те всеобщото интерпретиране на Шекспировите пиеси от гледна точка на крайния скептицизъм; от гледна точка на убеждението, че индивидът е лесно и непрестанно манипулиран от ниски инстинкти или овластени негодници; като при този тип интерпретация властта, историята, загадъчните чувства, владеещи субекта, са лишени от тяхната "мистичност", метафизичност, иззети са от пласта на "високото", от трагичното. Интерпретацията на Красимир Спасов на "Много шум за нищо", представена в Театъра на армията, се появи сякаш само за да потвърди тази констатация. При това по твърде познат ни вече начин.
В продължение на три часа, с без мяра одосадяваща натрапчивост и буквалност, спектакълът убеждава, че любовта е не просто луксозно чувство, което съвременникът не може да си позволи, а е изначално невъзможна "да се случи, да се постигне" (както пише режисьорът в програмата). Иначе казано, спектакълът сякаш снизходително и носталгично възкликва: "Бедни мой, наивни Шекспир!". В него изказът на любовното чувство е крайно пародиран. Пластически-жестовият израз е деформиран, в резултат на което "високите" персонажи изглеждат инфантилни, умствено ощетени, потискащо елементарни и силно напомнят героите от бразилски сериал. Тенденциозно ироничната интонация допълнително "снизява" смисъла на текста, за да не би той случайно да кривне в излишен лиризъм или патетика. И понеже това вероятно се е сторило на режисьора недостатъчно като барикада срещу евентуално недоразумение при рецепцията, той е усилил и дописал "низкия, плебейския" пласт, изтегляйки групата на стражата, водена от Кучидрян (Стоян Стоев), като отделна "група селяндури" в началото, които трябва да ни въведат във "високата" история. А също и да ни забавляват в Сашо-Морфов стил, за жалост лишен от неговата оригиналност, от непосредствената му, жизнена карнавалност. Стегнати в старомодния корсет на преднамерената пародийност, на актьорите не им остава нищо друго, освен да я визуализират. И дори Иван Радоев (Бенедект), въпреки неудържимия напор да напълни ролята си с някакви по-разнообразни чувства, остава в зададената графика на пародията. Смесицата от исторически пластове в костюмите на Радина Близнакова също трябва да илюстрира вечното в показания на сцената Шекспир, макар че дали Хамлет ще бъде обут в черни копринени чорапи, или облечен във фрак... в театралната практика подобна знаковост отдавна е банализирана.
Така станалото ясно още в първите десет минути режисьорско намерение за пародия на любовното чувство е всякак натрапвано в осталите няколко часа. Познатият театър на ясния знак казва всичко. Намерението е осъществено, а и не пародията е проблемът. Проблемът е във неизвикания въпрос, който пародийността неизменно провокира: "И какво от това?" Въпрос, който поражда напрежение в произведението и отключва интереса към причините за пародирането на избрания от автора предмет. В не едно съвременно художествено творение тя е използвана като похват, за да балансира, да направи правдоподобно представянето на идея или сериозен проблем, та дори да подпомогне "случването" на любовта; върху нейната жизненост мрачният скептик Чоран размишлява, пишейки, че "ще е несправедливо да злословим срещу чувство, надживяло романтизма и бидето", мечтаейки "за любов далечна и въздушна, напомняща шизофрения на парфюм".
Няма причина да злословим срещу спектакъла на Красимир Спасов "Много шум за нищо" и още по-малко да оплакваме автор, надживял "романтизма и бидето". Просто можем да си го четем вкъщи. На книжния пазар междувременно се появи и ново издание на Шекспир, дали е случайно?
Виолета Дечева