Адреналин

Разговор с Александър Абдулов

- Александър, не се ли бавите с пословичния си отстрел към журналистите?
- Защо, страхувате се за живота си?
- Може и така да се каже. Особено след като в "Шизофрения" изиграхте наемен убиец, който между многото други застреля и репортер...
- Да предположим, че куршумът е улучил случайно вашия колега - специално се целех настрани... Честно казано, не желая да се шегувам на тази тема. Когато на майтап изтърсих за правото на отстрел, и през ум не ми е минало, че наистина ще започнат да убиват журналисти.
- Предсказахте нещастия?
- Май се оказах лош пророк. Но наистина не желаех смъртта на никого, макар че след въпроси от типа на "Как станахте актьор?", ми идва да убия интервюиращия.
- Но засега до убийство не се е стигало?
- Когато се случи някой тъпанар, обикновено се преструвам на болен или го съветвам да прочете предварително биографичната ми справка. Слава Богу, киноенциклопедии - бол.
- Бързам да покажа подготовка. Например знам, че килърът от "Шизофрения" е първата ви роля от този тип.
- Да, но в питерските "Кръстове" се оказах за втори път. Преди няколко години в "Затворнически романс" играх жесток рецидивист, който се опитва да избяга с помощта на жена-следовател. Така че в "Кръстовете" сега дойдох като в роден дом. Освен там, снимахме и в затвор, разположен на невероятно красиво място (лагер и красота - парадокс, нали?). Това е остров насред езеро във Вологодска област. Преди нас от кинаджиите там е бил само Василий Шукшин. Помните ли, излезлият на свобода Егор Прокудин в "Калина алена" върви по едни мостчета? Е, това е островът. Руският Алкатрас. Там са осъдените на доживотен затвор.
- Но в наказателния кодекс няма такава присъда.
- Няма, но хората лежат. Сто двадесет и шест души.
- Разговаряхте ли с тях?
- Не, забранено е. Затова пък на воля общувах със затворници от лагера край Череповец, където снимахме доста дълго. Чудна работа: с когото и да заговориш, все е осъден погрешно, все е невинен. Разказите на всички са горе-долу еднакви: "Вървя си по улицата. Изведнъж някакъв си започва да обижда жена ми. Учтиво го моля да ни остави на мира. Този козел не мирясва, тогава аз грабвам брадвата и го съсичам. Откъде накъде ще се натрапва?".
- След такива признания не ви ли се искаше да се държите на разстояние от тази публика - по-далече от греха?
- Как да ви обясня, затворът белязва хората, те не са агресивни, а по-скоро потиснати. Затова пристигането на жив артист за тях е повод да се разсеят, да прогонят мъката, а пък участието им в масовката на филма си е направо празник. Ето защо не се страхувах, искаше ми се да помогна на тези хора. Е, в интерес на истината общуването с тях ми коства златната верижка с кръстче, която носех постоянно на врата си.
- Отмъкнаха я?
- Професионалисти! Изобщо не съм усетил, опомних се чак когато си тръгнахме. Търсих я, но напразно. Жалко наистина, беше ми свиден този кръст.
- А вие казвате: да се помага...
- Очевидно е проработил инстинктът да откраднеш: видял златната верижка и я свалил от врата ми. Макар че по принцип да вземеш чужд кръст е лоша поличба. Не само да откраднеш, а и от земята да го вдигнеш. Не мисля, че някой е искал да си навлича нещастие.
- Вярващ ли сте?
- Кръстен съм. Не мога да кажа, че редовно ходя на църква, паля свещи или се кланям доземи, но Бог е някъде дълбоко в мен. На ъгъла, на улица Малая Дмитровка има храм, реставриран с пари, спечелени от моето обединение "Задворки". В шест часа ще започне службата, ще зазвънят камбаните - нашите камбани - и аз ще се прекръстя. Това според мен е истинската вяра.
- Не виждам икони в кабинета ви, но пък виси портрет на Ленин в страховити размери.
- Не, на бюрото си имам малка иконка. А стресналият ви с габаритите си Илич не е мой, на театъра е. Този портрет е бил свидетел на всички тържества тук, виждал е Берия, Молотов, Жданов... Когато мина модата на Ленин, свалиха портрета и го изхвърлиха на боклука. Дожаля ми - не че умирам от любов към вожда, но това си е нашата история. Затова го закачих точно срещу вратата. Всеки, който влиза, неволно се натъква на Владимир Илич и застива. Харесва ми да постресвам хората.
- Навярно в тази стая преди е бил партийният комитет?
- Не, това е старият кабинет на Захаров.
- Вие изгонихте Марк Анатолиевич?
- Как може да ви хрумне такова нещо? Той се премести в нов - голям, красив. Между другото, именно в този кабинет през 1974-та Захаров ме прие в трупата на Ленком, който тогава се наричаше Театър на ленинския комсомол.
- Тогава сте бил в четвърти курс на ГИТИС?
- Марк Анатолиевич ме видял в учебния театър, в спектакъла "Бедността не е порок" и ме покани на разговор. За 30-годишнината от победата в Ленком поставяха "В списъците не беше зачислен" на Борис Василиев. За проба Захаров ми предложи главната роля - на лейтенант Плужников. При това вече имаше утвърден друг изпълнител, репетициите си вървяха, а аз трябваше сам да започвам от нулата. Оттогава работя тук. Понякога ми се е приисквало да захвърля професията си, но дори за миг не съм и помислял да сменя Ленком с друг театър.
- А защо ви се е искало да захвърлите актьорството?
- В театъра от пет години нямах нова роля, в киното - също нищо свястно. Ето защо ме обхванаха смутни мисли да захвърля всичко и да се захвана с друго.
- С какво?
- Не знам. Нали ви казвам, това бяха смътни усещания - нищо конкретно.
- Намекнахте ли пред Захаров, че си стягате багажа?
- Да го шантажирам? Изключено. Първо, знаех, че Марк Анатолиевич търси за мен пиеса, второ - към него се отнасям като към най-близък човек. Баща ми почина отдавна и Марк Анатолиевич фактически го замести. Ето защо не можех да напусна Ленком, за да отида в МХАТ или в "Современник" например... Ако бях напуснал, щеше да е раздяла с театъра... Размина се. Тази година играх във "Варварин и еретик", така че кризата, струва ми се, е преодоляна.
- Дори ви наградиха с "Кристална Турандот" за най-добра мъжка роля.
- Може и да не повярвате, но това е първата ми награда в живота. Първата! Не съм получавал нищо - нито в киното, нито в театъра. Наистина веднъж ме предложиха за Държавна награда, дори включиха името ми в списъка на претендентите, но ЦК на ВЛКСМ зачеркна кандидатурата ми. Формулировката беше покъртителна: "Популярността на Абдулов е нездрава". Правилно - как може наградата на държава на работници и селяни да се присъжда на човек, който вечно играе принцове и рицари? Макар че бях номиниран именно за първата и последна в живота ми роля на млад работник - във филма на Владимир Басов "Факти от отминалия ден". Той стана много приличен, а аз се разминах с наградата. Беше наистина обидно!
- Изпаднахте в депресия, отдадохте се на пиянство?
- Защо не кажете, че и куршум съм искал да си тегля! Не страдах чак толкова. Стигна ми акъл да проумея, че щастието не е в наградите. Любовта на зрителите е по-ценна. Руснаците са страшно отзивчиви хора, а други поклонници не са ми нужни, тъй като нито съм се гласял, нито се глася да напускам страната.
- Сестра ви не ви ли кани на гости?
- А, Полинка... Преди време пуснах слух, че с Пола Абдул сме роднини. Исках да се убедя до каква степен са доверчиви руснаците. Още не бях хвърлил стръвта и хоп - клъвнаха. Заприиждаха купища писма: а ние така и не знаехме, че американската суперзвезда ви е сестра...
- Грешно е да се присмиваш над собствения си народ.
- Нямах намерение да го унижавам, а само да предупредя, че не бива да се вярва на всичко, което се пише или говори. Например не е ли комично да слушаш президента на Русия, който със сериозно изражение заявява, че от предстоящата обмяна на рублата никой няма да пострада и дори цените няма да се повишат?
- Значи вие се съмнявате?
- Доста. Можете ли да си представите какво ще се случи, когато започнат да се използват едновременно и старите, и новите банкноти? Все пак Русия дори не е Полша, където изготвяха ценоразписите едновременно в двата варианта. Може нещо и да не разбирам, но ми е трудно да повярвам в благополучната развръзка на идеята за обмяната на парите.
- Така развълнувано говорите, сякаш има какво да губите.
- Не, не съм обременен нито с банкова сметка, нито с кредитна карта.
- Намерихте с какво да се гордеете!
- Работата не е в гордостта, а в реалиите. Каквото няма, няма. Харча всичко, което получа. Не казвам, че съм беден: имам хубава кола, прилична къща, където живеят майка ми, любимата и кучето. Ако е необходимо, винаги мога да осигуря пари на семейството си, но това не са онези суми, които наричат спестявания. Не виждам смисъл да се трупат пари.
- Свидетелствам като очевидец - през 1994-та се оказахме заедно на екскурзия из Щатите, по време на която вие се захванахте да разорите всички казина на Лас Вегас.
- До това не се стигна, но спор няма - добре поиграх. Влязох в казината и не излязох до края. Какво пък толкова? Животът е един...
- ... и трябва да се преживее как?
- Както ти подсказва фантазията. Можеш, разбира се, да къташ копейка по копейка, и на себе се, и на близките си да отказваш всичко, само че в това аз лично не виждам радост.
- Вярно ли е, че заради прахосаните суми без малко не са ви направили почетен жител на Лас Вегас?
- Ласкаете ме. Възможностите ми са далеч по-скромни. Дадоха ми само карта за безплатна храна и нощувка в петзвездния хотел, в чието казино пропилях маса пари. Вярно, половин час преди заминаването заложих за последно и наведнъж си върнах всичко загубено. После седнах в колата и гордо отпътувах. Така че гратис-карта така и не ми потрябва.
- Отчаян жест ли бе последното залагане?
- Не, интересен ми е процесът на игра, обичам да рискувам, да впръсквам адреналин в кръвта си. Играя не само в Лас Вегас, но и другаде, включително и в Москва. Рулетка, блек джек...
- Освен казината, има и други силни преживявания, като ралитата например.
- Може и да не повярвате, но именно тази безумна идея ме осени наскоро. Искам да участвам в рали. Ще намеря някаква кола и ще опитам.
- А защо трябва да търсите, нали си имате?
- Я! Жал ми е моята си да потроша.
- Имате ли любима марка автомобил?
- С нашите заплати можеш да си падаш само по бавното каране. Винаги съм искал да карам мерцедес или BMW, но нима това е възможно? Дълго си мечтаех за BMW, докато един немски продуцент не ми изплати хонорара в кола. Модел 735, класен автомобил - голям, дълъг, точно за моя ръст. Не успях да свикна с него, тъй като след два месеца ми го откраднаха. Къде ли? В Москва, разбира се!
- И за какво после стигна вашата заплата и патриотизъм?
- За родната "Нива". На какво ли не се наслуша от мен, горката, докато случайно не купих джип от един приятел - толкова беше евтин, че практически си е подарък.
- Дай боже всекиму такива приятели. Обичахте ли като малък да се биете?
- Естествено. Ферганско момче - или ти ще забиеш кроше, или на теб ще ти забият. Друг избор нямаш.
- А как се отнасяше към уличните ви подвизи вашият баща, тогава главен режисьор на Ферганския театър?
- И той нямаше друг избор, освен да се примири. Аз си бях най-обикновен двойкаджия. Е, може би не чак двойкаджия, но златен медал никой не ми е предлагал. Не че безделничех - от петгодишен постоянно играех в театъра, по-късно се увлякох по фехтовката, станах майстор на спорта. След училище дори възникна дилема - театралния институт ли да избера или спортната кариера. Татко ме убеди, че трябва да стана артист. По негов съвет заминах за Москва, подадох си документите в Шчукинското училище и... ме скъсаха.
За баща ми това бе истинска трагедия. Преди мен в театралния институт бяха кандидатствали безуспешно и двамата ми по-големи братя. После охладняха към актьорството - единият стана химик, другият - педагог. Ето защо аз бях последната таткова надежда. Той страшно преживя неуспеха ми. Може би и заради него реших да успея, та дори и на инат. Един сезон работих във Ферганския театър, върнах се в Москва и ме приеха в ГИТИС. У дома бе неописуем празник!
- Баща ви успя ли да ви види на екрана?
- В най-ранните филми. Дори не мога да ги нарека роли. Вземаха ме заради хубавичката муцуна и високия ръст.
- Дебютът ви е във филма с чудното заглавие "За Витя, Маша и морската пехота"?
- Не, преди него се снимах във филма на новосибирската студия "Вера и Фьодор", който незнайно защо отсъства от филмографията ми. Наскоро ми изпратиха някакъв сибирски вестник, където се разказва за онези снимки. От паметта изскачат страхотни, отдавна забравени неща. Например как ме пуснаха да замина за Москва, за да се женя, и заради това прекъснаха цялостната работа по филма. Представяте ли си?
- Какво толкова ви запали да се жените?
- 1971-ва. Бях млад, буен. А сватбата така и не се състоя.
- Вие ли се отказахте или годеницата?
- Не мога да си спомня, толкова време мина. Пък и защо да си напрягам паметта, след като нищо не се е случило? А "Вера и Фьодор" не е лош филм, до ден днешен го показват по телевизията.
- Гледате ли го?
- За какво? Да се любувам на себе си е глупаво, да променям нещо в старите работи - невъзможно. Макар че наистина има филми, за които ми е приятно да си спомням. Например "Обикновено чудо", "Пази ме, мой талисман", "Не се разделяйте с любимите", "Целувка".
- Но те са все стари.
- Да, може да се приберат в Госфилмфонд. Навярно съм дълго на този свят. Винаги съм се смятал за най-младия актьор в Ленком, а сега вече мога да претендирам за званието "ветеран".
- Имате по-симпатично звание - "народен артист" на Русия. Говори се, че са ви удостоили с него за заслуги пред демокрацията през 1991-ва?
- Не помня, я да видим. Да, указът е подписан от Елцин на 28 ноември 1991 г. Само че дотогава документите ми са се въртели поне десет пъти.
- С какво сте се провинил?
- Вече ви казах, че от любов към риска в живота си съм имал много проблеми. Например за шест години ми бе забранено да напускам местожителството си и дори от КГБ звъняха в театъра и настояваха да бъда изгонен.
- Нима са ви завербували врагове на народа?
- Познахте. Предадох им тайния план за гастролите на театъра през следващата година и списъка на народните артисти. Тоест всички тайни, които знаех.
- Навярно и до ден днешен изкарвате нещо от шпионаж?
- От това живея. Веднага отговарям, когато ме попитат колко са местата в салона.
- И кой ви тласна към предателство?
- Класика - търсете жената. Нацелиха ме заради връзка с американка. Тя работеше в московския офис на голяма американска банка. Колосални неприятности си навлякох с тази авантюра. Представете си 1975-та, зрелия застой. Ако Захаров не беше застанал непоколебимо зад мен, щяха да ме натирят от театъра като едното нищо. Най-интересното е, че по-късно наистина изгониха от СССР моята възлюблена като агент на ЦРУ. В резултат на което не ме пускаха на задгранични гастроли до 1980-та. За първи път ми разрешиха да замина с театъра във Франция, където ни беше поканил Пиер Карден. Представете си: изведнъж, без преход, попадаш в Париж, при Карден. Той е удивителен, бляскав човек.
- На него какви тайни на отечеството продавахте?
- Спомогнах за проникването на нова порода кучета в Русия. Карден ми подари дакс, който кръстихме Авоска. Андрей Вознесенски дори й посвети поема - "Кученце на име Авос". Навярно си спомняте - Авоска се снима с мен в "Черната роза - емблема на тъгата, червената роза - емблема на любовта" на Соловьов. За съжаление миналата година почина от старост...
- Каква е екранната съдба на последния ви филм? Навлякохте си доста главоболия заради факта, че поканихте Александър Коржаков за консултант на "Шизофрения".
- Смятам, че всичко ще бъде наред. Филмът вече е купен от италианци, немци, руската телевизия възнамерява да го покаже в края на годината. "Шизофрения" ще участва на фестивалите в Монреал и Триест. Хората откриват във филма неща, каквито няма. Принуждаваха ни например да признаем, че Елцин е прототип на героя на Кирил Лавров. Чудна логика: след като Лавров е играл Ленин, значи и в "Шизофрения" изобразява държавния глава.
Това, че сюжетът на филма доста напомня реалния руски живот, е само знак за неблагополучната обстановка в страна, където килърът е инструмент на политическите борби. Уви, в Русия са способни заради премахването на един човек с лека ръка да взривят препълнен с хора самолет.
Що се отнася до Коржаков, конфликтът му с президента Елцин няма никакво отношение към филма. Когато започвахме работа, Александър Василиевич още беше в много приятелски отношения с Борис Николаевич. Едва по-късно изпадна в немилост. Може би искате по този повод да се завъртя на 180 градуса? Няма да стане. Човек трябва да уважава себе си.
- Желанието ви да откриете клуба "Задворки" може ли да се тълкува като запасен вариант за черни дни?
- Не, иска ми се да създам нещо, което поне малко да напомня предишното ВТО (има се предвид ресторантът на московските артисти - бел. ред.). В Москва има доста актьорски клубове, но нищо не прилича на него. Там имаше истинска, идеална атмосфера.
- Защо решихте да откриете "Задворки" непременно на Червения площад?
- Не е задължително. По-рано ми се искаше да ядосам комунистите, които се бяха вкопчили в своята светиня, пък аз твърдях, че на главния площад на страната трябва да има не гробище, а място за отдих с кафенета и ресторанти, както е навсякъде по света. По-тъжното е, че и на днешните лидери им се иска да се покатерят на мавзолея. Срамежливо драпират думата "Ленин" с елхови клонки и стоят на трибуната, помахват с ръчица на народа. Пфу!
- Позволявате си да плюете вие, довереното лице на президента Елцин?
- Да де, затова и плюя.
- Участвал ли сте в политически игри едно време, "преди Елцин"?
- Провървя ми - дори в правителствени концерти са ме канили само два пъти. И двата пъти съдбата ме предпази от този позор. Първо ме накараха да рецитирам пред делегати на конгрес на КПСС стихотворението "Величествено влизаме в комунизма". Само като видях заглавието, едва не припаднах. Осъзнах, че никога няма да измия срама, ако изляза с това на сцената. Намерих сили и отказах.
- Измислихте ли убедителна причина?
- Беше опасно да се лъже, затова честно си признах, че не мога да рецитирам, тъй като това е отвъд границата на добро и зло. Учтиво ме изслушаха, а после се обадиха в театъра и рекоха: "Стиховете, одобрени от комисията на ЦК на КПСС, не могат да бъдат отвъд границата на доброто и злото. Изобщо, предайте на другаря Абдулов, че далеч не всичко, което той прави, на нас ни харесва".
Този ден разбрах, че няма да доживея до звание "заслужил артист".
Вторият път ми предстоеше да рецитирам стихове на протеста, Лариса Долина да пее песни на протеста, а ансамбълът на Игор Мойсеев да изиграе танц на протеста.
- Срещу какво се протестираше?
- Както обикновено - да не се бият негрите, да не се уволняват работниците и т. н. За щастие, министърът на културата Демичев отмени моя номер за сметка на песента "Не на ядрения взрив!". Повече не ме повикаха.
- Затова пък вие като директор на Московския кинофестивал сам организирате шоу от национален мащаб.
- Не съм търсил тази работа, Сергей Соловьов ме извика. Нямаше причина да откажа.
- На последния фестивал най-ярката чуждестранна звезда бе Робърт де Ниро. Едно време казвахте, че изпълнението му в "Разяреният бик" ви е накарала да се замислите дали да не се откажете от киното.
- Да. Де Ниро и Джак Никълсън в "Полет над кукувичето гнездо" развиха у мен комплекс за малоценност. Но после проумях, че Холивуд е едно, а Русия - друго. Няма какво да се напъвам. Що се отнася до Де Ниро, той е велик актьор и много скромен човек. Има прекрасно чувство за хумор без никакво високомерие.
- Истина ли е, че Де Ниро е получил 250 хиляди долара, за да дойде в Москва?
- Колко?! Бяхме предвидили да му платим само пътя и хотела. Срамно е да призная, но се наложи да се охарчим до шушка, за да платим сметките му в мини-бара и в ресторантите на хотела. Можеш ли да му кажеш на Де Ниро : "Боби, не пий сок на бара и не поръчвай вечеря в стаята, защото в бюджета нямаме предвидени средства за такива пера".
- След всеки фестивал казвате "Край, никога повече". А после отново се захващате. Обичате да ви молят ли?
- "Никога" е емоционално изхвърляне. Фестивалът те изстисква. Например, след последния, двайсетия, избягах от Москва и две денонощия спах непробудно. После се посъвзех и помислих: "Защо пък да не опитам още веднъж?". Конете не се сменят по средата на моста. Важно е фестивалът да се подготвя от един екип. То си е като семейство.
- Семейство, казвате. Спомням си телевизионното предаване "Мъж и жена", на което дойдохте с дъщеря си Ксения. Трябва ли да разбираме, че за вас тя е най-важната жена?
- В момента - да. Всичко при нея е наред - завърши университет, постъпи на работа в много солидна английска юридическа фирма... Ако говорим сериозно, Ксения е може би най-доброто, което съм създал...
Разговаря Андрей Ванденко

Premiere
октомври' 97