Новият Т.Ф. Чипев

Като възрастен човек ще започна със спомен.
Защото (както знаем от Платон), познанието е припомняне.
Човек си припомня разни неща, най-често - абсолютно маловажни с оглед на вървежа на световните дела.
Та ето маловажния ми спомен: август'94, Яворовата алея в Поморие, седим си с Данчо и Гинка Панайотови (хора "маловажни" с оглед на "края на историята"), хапваме си филе от акула, като междувременно чинно изслушвам една блестяща лекция по книжарство и книготърговия (това са различни неща!). Резултатът беше, че се получи хуманитарна книжарница "Достоевски" (чиято история ще разкажа друг път, ако, разбира се, това има някакво значение).
Ако някога някой се наеме да напише историята на книжарството в България (дейност не съвсем атрактивна в сравнение с историята на застраховането, да речем), то той не ще да мине без имената на Данчо и Гинка Панайотови (хора, които всички в "книжния бранш" добре, но не винаги с добро око, познават). Но вместо да разказвам, по-добре е да чуем един монолог на
Данчо Панайотов:

"Моля те, недей да пишеш за мене, тук изобщо не става дума за това какво аз съм направил, не искам незаслужени суперлативи. Става дума обаче за бизнеса, а бизнес - това е работа, а не далавера, както си мислят нашите сънародници. Ще ми се да започнем една сериозна дискусия по въпроса за книгите, книжарството, както изобщо и за смисъла от нашата дейност, нашия бизнес. Все ме питат как съм започнал, защо съм успял, вече толкова слухове съм чул за себе си, че се чудя за мене ли става дума, или за някой друг. То в България всички се знаем, ама чак пък дотам... Завършил съм немската гимназия в Ловеч, 50-ти набор, Владо Даверов ми е съученик, така че ако си гледал "Вчера", то мога да ти кажа, че съм един от неговите герои. Синовете ми си мислят, че техният бунт е нещо уникално, случващо се за първи път, ама как да им обясня, че всичко това и ние сме го минали... В Университета в Търново се запознахме с Гинка. Тя и до днес не може да прежали своята българска филология, своите ученици, своята работа, това, че ме последва. Трябва да ти призная обаче, че без нея съм загубен, сам не бих могъл да се справя, немислимо е. При подбирането на книгите чувствам, че не съм толкова компетентен като нея, аз се справям до определено ниво, или по-точно казано, от известна степен нататък не зная какво да правя. Ние, мъжете, сме стратези, но какво може да направи и най-добрият военачалник без перфектните тактици? Аз съм конфликтна личност, карам се, но добре е, че след това Гинка се усмихва и заглажда моите гафове. В нашия бранш семейните екипи са по-успешни, но там обаче, където те се допълват. Така постепенно аз май ставам по-сговорчив, а пък Гинка - по-настъпателна, като е възможно някога да постигнем идеалния синтез... Да се върна обаче на въпроса. В края на 91-ва година се оказах без работа (дотогава работих в административния отдел на комбината в Дебелт, с книги не съм се занимавал). Работих няколко месеца в издателство "Делфин-прес", като се заех със събирането на парите от книгите, отдадени на консигнация. Резултатът и за тях, и за мене се оказа твърде неочакван: те се учудиха, че могат да си върнат немалко пари за кратко време, аз пък се учудих, че мога да продавам книги. Тогава обикалях цяла България и установих добри контакти с хора, занимаващи се с книги (тези контакти аз след това, разбира се, ги използвах в своята дейност). През май' 92-ра реших сам да се заема с книгоразпространение. Лятото на 92-ра натрупах първоначалния си капитал, търгувайки на маси в Созопол, Царево, Приморско, с една дума, по Черноморието на юг от Бургас (тук за първи път издаваме мястото на дейността на Данчо Панайотов - Е. Д.). През есента обаче разбрах, че това е твърде неперспективно, книгата не бива да се предлага на маси. Съдя по себе си като купувач: аз никога не съм си купувал книга от сергия. Погледнато и чисто търговски, човек би трябвало да уважава стоката си, която предлага на своя клиент: на маса книгите лесно се похабяват, само определен брой заглавия могат да се предложат (30-40, не повече), разчита се на "удара", на "далаверата", на нормата на печалбата, а не на величината на оборота. Впрочем златното време на масите беше тогава, когато започнах, поредната книга от "Любовни романи" на "Хермес" свършваше по-бързо от хляба в съседния магазин. Тогава можеше да се печели бързо и лесно (без особен труд) от малко заглавия и множество продажби. Там е въпросът обаче, че лесни пари няма, те както лесно идват, така и лесно си отиват. Трябваше да мисля по-надалеч. Тогава реших, че ще ставам книжар. Книжарницата, а не сергията е естественото място за книгите. Така че, както виждаш, в това, че станах книжар, имаше твърде много голяма доза случайност, не съм се родил с тази мисия. Опитвал съм се да гледам прагматично, да вникна в детайлите на дейността, на занаята, опитвам се и другите да науча на това; за жалост обаче малцина искат да се учат, да печелят от собствения си труд. На подчинените си се опитвам да втълпя, че те не работят за мене, а за себе си и само когато те правят това добре, то тогава и съвместната ни работа върви. За съжаление обаче в България качествените хора са страхотен дефицит (казвам го като тъжна констатация, не искам да засегна никого). От една страна, у нас има голяма безработица, а от друга, постоянно не ни достигат хора за работа. Та да се върна пак на темата. Между есента на 92-ра и лятото на 1996 година разработихме първата си книжарница в Бургас (няма да крия, пък и всички колеги го знаят, че тя беше много печеливша), след което рязко увеличих "мизата": вместо да прибера печалбата и да чакам старините си на, да речем, Каймановите острови, аз направих обратното - всичко вложих в разширяването на дейността, направихме на пъпа на Бургас най-голямата книжарница в България, в която в момента се предлагат около 10 000 заглавия (включително букинистичните) - практически всичко, което излиза в България (без жълтата литература). Моят идеал за книжарница е универсалната - в която различни хора, без разлика на "възраст, пол и занаятие", да могат да намират онова, което ги интересува, и то така, че това да им доставя и удоволствие. Мога да го кажа и другояче: още преди време схванах, че за да оцелея, аз непрестанно трябва да разширявам дейността си. Не може да си с тесни гърди и да искаш да дишаш дълбоко. Може да изглежда някому парадоксално, но непрекъснато увеличаващите се разходи по обслужването на разширяващата ми се дейност икономически ме принуждава непрекъснато да увеличавам оборота, да търся скрити резерви. Това, ако щеш, е добре познатият ефект на лавината. (Ха, сещам се, че това ще го публикуваш и вероятно на мнозина ще им се стори твърде чудно, че в тия години е възможна една почтена и в същото време успешна дейност - "тоя пере пари", "кой ли стои зад него?" и пр. Впрочем досега не ми се е случвало да намеря въргалящи се пари на улицата, та мене да чакат да ги поизпера, то за това механизмите си бяха други). Искаш ли да направим една проста сметка? За тези пет-пет и половина години аз всяка седмица съм в София, а понякога и по два пъти - общо в годината са 60-70 пътувания, т. е. всяка година минимум 60 000 км. съм на път (как иначе да зареждам книжарниците?). Средната скорост в милата ни република е 60 км/ч, т.е. в годината 1000 часа аз, президентът на фирма, при когото работят над 20 души, съм шофьор, което е равно на 125 (!) пълни работни дни, а това е половината от работната година на който и да е държавен служител. На път обаче имаме много време за мислене и тогава ни хрумват най-добрите идеи. Пак погледнато в цифри, всяка година чрез нас от София в Бургас и района се транспортират над сто тона (!) книги (всички те минават през ръцете ми, страшно са тежки, направо вече не мога да ги гледам). Отделно са пътуванията до Варна, Търново, Пловдив, Шумен. Книгата за мене е път. Занаятът си е занаят, но не му ли се отдадеш изцяло, без да се щадиш, нищо не се получава... Смяташ, че има нещо особено в Бургас, в това, че тъкмо там развихме дейността си. Мисля си, че единствената "изгода", от която сме се възползвали, това е фактът, че Бургас е един голям град за мащабите на България, тази дейност ние бихме могли да развием и в Пловдив, и в Русе, и във Варна. Просто така се получи... Работим праволинейно, в една посока, като непрекъснато сме на ръба, на границата между успеха и провала... Опитвам се да мисля перспективно, да въвеждам новости на нашия книжен пазар, да се поуча от европейския опит в книжарския бранш. Така например на последния панаир във Франкфурт се договорих да купя една модерна осигурителна система за книги, каквато няма в България. Много се краде в нашата държава, в това число и книги... Сигурно ще се чувствам съсипан, ако ми се случи онова, което ти преживя, но ако сме живи и здрави (малцина си дават ясна сметка какъв капитал е това!), то вероятно пак ще намерим с какво да се захванем... Много ни се ще да подтикнем и други хора да се занимават с книжарство, знаеш, че няма да спестим нито знания, нито опит. От книги може да се живее, да издържаш семейството си по един почтен начин, може да се печели, но не и да се забогатее. Искам обаче да предупредя всеки, който иска да се захване с книжарството, че двете качества, които са най-необходими, това са търпение и постоянство. Бедата на нашия книжен пазар е това, че няма развита дистрибуторска мрежа; беда е това, че всеки вижда само пред носа си и иска сам да повдигне планината; беда е, че никой с никого не иска да работи заедно; беда е, че издатели и търговци взаимно се подозират и си погаждат всевъзможни номера, без да осъзнават, че пътуват в една и съща лодка, абе изобщо беда е, че сме българи. Необходим ни е "потоп", очистване, повече не може така..."
Преди коментара, нека да говорят фактите, без да караме боговете да мълчат. Данчо Панайотов е президент на еднолична фирма "Салве", която стопанисва и управлява най-голямата верига от частни книжарници в България (тя впрочем е единствена и се състои тъкмо от три на брой членове: две книжарници в Бургас и една в София, всичките с едно и също име: "Хеликон"). Данчо Панайотов е единственият човек в "книжния бранш" от всички, които познавам, който умее да мисли "в мащаб". Поемам риска от това твърдение.
Та да завършим с "коментара". Книгата е особен вид стока, въплъщаваща в себе си едно "непостижимо" единство от хартия и значение, от букви и смисъл, от тяло и душа. Цената на една книга се формира по чисто икономически механизъм: в нея се включват цената на материалите, на труда, калкулира се известна печалба и търговската отстъпка. Цената на една книга зависи не в последна сметка от тиража на изданието, но съвсем не от "високия" или "ниския" смисъл, "заключен" в тази книга. Никой не би могъл да си купи Библията, да речем, ако той заплащаше за безценния й смисъл, но всеки (слава Богу!) може да намери различни нейни издания на книжния ни пазар. Ето защо: купувайте си книги, вие купувате само нейното тяло, само "буквите", а смисълът е винаги безплатен, той е "принадената стойност" за купувача.
От друга страна, погледната и от икономическа гледна точка, книгата отново се отличава с известна специфика: тя е стока с отлагаща се норма на печалбата, т. е. за нея не може да се разчита на светкавична реализация, тя не е стока от "първа необходимост". В условията на икономическа криза първото нещо, от което се отказва човек, това са книгите, или най-малкото тяхната покупка той отлага (понякога твърде дълго) във времето. Всичко това Данчо Панайотов е разбрал превъзходно, затова неговата стратегия е правилна и печеливша. От една страна, като по учебник е неговият принцип, че да се оцелее в една дейност, тя трябва да се разширява, или казано научно, разширеното възпроизводство е условие за запазването на простото възпроизводство. От друга, той съвършено вярно е схванал тенденциите на книжния пазар: купувачите стават все по-малко, като все повече отлагат покупката на книги. Ето защо и в това той е прав: трябва да се предлагат множество заглавия, като се разчита на малко продажби от много заглавия, а не на много продажби от малко заглавия. Затова е направил и най-голямата и хубава книжарница в България. Разположена на 250 кв. м в самия център на Бургас (площад Тройката № 4) и отворила врати на 1 юли 1996 г., тя вече е един от културните символи на града. В това направление Данчо Панайотов смята да я развива.
Предстои да бъде разработен вторият етаж на книжарницата (150 кв. м.). Като интелигентен човек той знае, че неговата дейност е насочена към интелигентни хора: в книжарницата ненатрапчиво звучи музика (не Глория и Радо Шишарката), самата обстановка е приятна за окото, но без излишен лукс. Само с едно нещо от монолога на Данчо Панайотов не съм съгласен - с недооценката на преимуществата на Бургас. Първо, може да е спорно (от гледна точка на варналии, да речем), но впечатлението ми е, че бургазлии са отворени към света и познанието хора. Второ, поради спецификата на Бургас като морски град в дейността на "Хеликон" няма този спад през летните месеци, какъвто се наблюдава на софийския книжен пазар, даже напротив. И трето, не във всеки град има хора като наследниците на знаменитата бургаска фамилия Хаджипетрови, предпочели да отдадат под наем няколко от имотите си в центъра на града за книжарници, а не за автосалони, да речем. Това, разбира се, не е меценатство в класическия смисъл на думата, но за нашите условия и то не е малко.
А какво да кажем за книжния ни пазар като цяло? Възможно е три-четири бензиностанции да правят по-голям оборот от целия книжен бранш (не е случайно, че се строят бензиностанции, а не книжарници), и независимо от това в него има толкова страсти, завист, непочтеност. След неуспешния опит от 1996 година книжният пазар да бъде силово подреден, сега той е още по-хаотичен от преди. Липсва дистрибуторска мрежа, липсва елементарна "чуваемост" между "агентите" на книжния пазар, липсват общи правила на "играта", та какво ли да говорим за липсата на държавна политика по отношение на книжовността. Липсват, не на последно място и повече хора като Данчо Панайотов, за които книжарството не е само занаят, но и призвание.
Отговорно заявявам: България си има своя нов Тодор Чипев. Неговата фамилия обаче не е Чипев, а Панайотов.
Емил Ив. Димитров