Жената и изборът(?!)

След изложбата "Домакински възражения" на Лори Кристмастри в галерия "Ата рай" почувствах нужда да се запътя към най-близката църква и да видя някоя житийна икона на светец (примерно свети Георги), в чиито малки поленца са фиксирани всичките му мъченически подвизи. Бичуват го, горят го, а лицето му остава непроменено, дори спокойно. Невинно, без потоци от кръв, в направеното от американката е вложен същият жесток смисъл. Докато св. Георги понася всичко за вярата и мъченичеството му е оправдано, то жената-страдалец е съвсем сама, малтретирана от собствените си домакински уреди в собствената си кухня. При тълкуването на изложбата ще се наложи гравитацията около няколко компонента, заплетени в сложни взаимовръзки. За основа служи фолклорната традиция с умело избродирани елементи на феминистичния бунт. Още в началото категорично загърбвам съмненията, че всеки американец, дошъл в България, в частност Лори Кристмастри, цели единствено да подсили провинциалния ни комплекс и да избистри страшния въпрос колко точно сме назад (измерено в десетилетия). Далеч от отвлечените и неясни концепции на обърканото съзнание на съвременния човек, тази изложба ни връща към пряката зависимост между творческия акт и непосредственото житейско преживяване. Феминизмът, смятан за чисто американски феномен, се оказва актуален и на наша почва, и то по простата причина, че действително съществуват идеи без граници и болни проблеми, валидни навсякъде по света, разбира се, с различна сила. Отделната жена съвсем естествено приема космополитната нагласа и се "организира" не за да създаде непременно "движение", а да сподели и ако може, да се справи с гнетящите необходимости на собственото си битие. Правя това уточнение, тъй като изложбата на Кристмастри е обща - състои се от нейни литографии, автентични български престилки от носии и изпълнени с бродерия престилки от жени от различни краища на страната, работили по модела на отделните графични листове. Престилката се разглежда като неизменния слугински атрибут, с който жената е принудена да не се разделя и в делник, и в празник. Поради това тя се явява най-удобният обект за интерпретации, свързани с отказа от традиционното примирено робуване на кухнята. В графиките на Лори Кристмастри, стилистично родствени с комикса, е срината претенцията за елитарност, въпреки високото професионално ниво. Мъченицата-домакиня е с коси като разплетена кошница, вдигнала безпомощно ръце, пометена, всмукана, опечена, нарязана от безжалостните си помощници. Всяка от изпълнителките на новите, нетрадиционни престилки е запазила общата композиция от литографията и в същото време свободно е вградила свои елементи и текстове. Властващата естетика на "ковьорчето" и тънкото чувство за хумор придават изключителна жизнерадост и топлина на иначе страховитите изображения. От несериозно, типично женско занимание за убиване на време, бродирането се превръща в мощно средство за разпространение на феминистичната ерес (според някои много опасна). Питам се дали жените-изпълнителки ще бъдат същите след сътворяването на тези престилки или изложбата ще остане и за тях, и за посетителите едно излишно размътване на женското съзнание, призвано да се занимава главно с помнене на вкусни рецепти. Наистина ли житейската задача на жената се изчерпва със задължението да "върти къща"? Възраженията на американката и българските й съмишленички са отправени към самата Ева, неспособна да съзре правото си на свободен избор, приела безропотно принципа: щом така е било, значи така и ще бъде. Подобни прояви ще има, докато все още се намират хора, които си задават схоластичния въпрос: Има ли жената душа? А тази жена, с поставена под съмнение душа, трябва по-често да си повтаря избродираното на една от престилките: "Аз съм като всички останали... и все пак съм малко повече от тях. Това съм Аз..."
Христи Стоилчева