Огледалният (анти)соцреализъм

Един от слуховете край тази книга гласи, че ако успееш да се пребориш с първите тридесет страници, нататък вече започва да ти харесва. Длъжна съм да призная, че на мен точно началото ми се стори най-интересната част от разказа, може би защото все още имах добри надежди. След това нахлуха някакви спомени, някакви неволни реминисценции, които очакваха съзнателно, критично-критическо обяснение. Преди всичко имах нужда да изясня усещането си за нещо много - чак до болка - познато: една матрица на повествуване, един митологизиран модел на соцреалистическо сюжетиране. Изглежда, че чувството за познатост идва от способността на книгата огледално да отразява bildungroman-ната идея на социалистическата литературна класика, онези перипетии на съзряването, в които почти задължително трябваше да порасне парадигматично добрият герой на нашето време. Разбира се, тук съдържанието е друго. Но не просто друго, а радикално и всъщност - буквално - обърнато. Там: произход от бедно, но прогресивно семейство, преследване от буржоазната власт, съпротива, оцеляване до Второ пришествие в Новото време. Тук: семейството е богато и честно, репресиите са позорно дело на опозорената комунистическа власт; следва дискретна съпротива срещу тежките удари на съдбата. Останалото - това, което върви към закономерното Второ пришествие - очаквам да дойде с другите части. Любопитно е да се проследи огледалното наслагване на две идеологически противоположни версии в рамките на един и същи митологемен модел. От всичко това, разбира се, не печели психологическата убедителност на замислените като реалистични образи. Изображението притежава плакатни характеристики, известен наивизъм на разсъжденията, които са неясно разположени в колеблива позиция между исторически "легитимната" наивност на героите и (може би) ироничната повествователна дистанцираност от тяхното речево поведение. Смайващите сюжетни перипетии само доказват контаминирането на жанра огледален (анти)соцреализъм с един телевизионен продукт, който се появява в много части със зашеметяващи обрати на действието и всяка част свършва на най-интересното място.
Второто нещо, което напомня "Баронови" (не, не е Нарзанови и Загорови на Георги Стаматов), е друга творба от 90-те години на нашия век - "Гъбата или обратното на обратното" от Цветан Марангозов. Твърде общ е принципният замисъл да се изгради наративът като изповед на тоталитарно формирания антигерой. Закономерно сходни са и перипетиите на неговите антипреживявания, подредени в антитоталитарни шаблони. Само че в новата книга липсват парадоксалната острота на мисълта, подкрепена с инвенции на модерната лирикодраматургична техника, които навремето си наложиха "Гъбата" като литературно явление. Вярно е, че може би искаме твърде много от Ивайло Петров, но това е само защото помним, че той можеше много повече.
Милена Кирова

__________
Ивайло Петров. Баронови. Първа книга. Издава Крида арт. С. 1997