Пет вечери до носталгията
Вече не са млади, но не са и за боклука. С лифтинг или с бръчки, все още изглеждат привлекателни. А и до бузести, макар и дългокраки девойки, печелят с алхимията на овладяната женственост - такива се завърнаха на софийски екран едновремешните красавици на руското кино Ирина Мирошниченко и Лариса Удовиченко. Първата - с филма "Нищо и половина" (реж. Александър Кримов), втората - с "Мъж за млада жена" (реж. Мурад Ибрахимбеков) и "Всеки с късмета си" (реж. Владимир Зайкин). И партньорите им са познати любимци от 70-те, и те се държат: Регимантас Адомайтис и Сергей Шакуров...
Това се случи през ноември 1997-ма, в зала 11 на НДК, по време на Киномания. Националният филмов център (заедно с ЕТ "Вяст") показа пет руски филма и спретна нещо като резерват за носталгични емоции. След като киното на Големия брат ни бе втръснало до въпроса "Какъв филм дават - хубав или съветски?", и само специалистите си знаеха колко важно е това кино за еволюцията на екранната изразност, сега дори и те (с нищожни изключения) нито знаят какво се случва в руското кино, нито им пука от това. След като Георгий Данелия отнесе от "Любовта е лудост" '97 "Златна Афродита" за прекрасния си филм "Ези-тура", но с него отлетя и копието, та никой, освен фестивалците във Варна, не го видя, за мен поне петте вечери на руското кино си бяха преживяване.
Точно преди четири години бях за последен път в Русия. Рублата се обезценяваше главоломно ден след ден, цените в магазините бяха в долари, "новые русские" единствени се ширеха в скъпите ресторанти, бохемата на Петербург се вреше в скверни ъндърграунд-кръчми, където водката не свършваше, музиката не спираше и пак се обсъждаше изкуството и бъдещето. Точно тогава се запознах с кинокритика Сергей Добротворски, който все още нямаше 40, току-що беше излязъл филмът "Никотин" по негов сценарий - петербургски римейк на "До последен дъх". Беше се завърнал от Америка, изпълнен с позитивна енергия. Много пиеше и без дъх говореше за кино. По-миналата година се видяхме в Киев - не пиеше и не говореше за кино. Беше пратил всичко по дяволите и тайно се друсаше. Миналата есен Сергей починал - открили го на пейка...
От петте филма, показани в София, нито един не е близък до високомерната самоирония на "Никотин" - черно-бяла, интелигентна, агресивна. Не. С изключение на "Без предел" (реж. Марлен Хуциев, 1993) това са делнични филмчета, съобразени чинно с рецепти за зрителски успех - най-вече в самата Русия.
"Всеки с късмета си" и "Нищо и половина" се разхождат между 70-те и 90-те - не от носталгия по времето на застоя, а за да разкажат на децата за майките им, и обратното. В първия филм героинята на Лариса Удовиченко е капризна еманципантка, за която няма достоен мъж, но пък времето минава и тя трябва да роди. Така стига до албум с донори - за бебе в епруветка, както се досещате. И тъй като отново никой не й харесва, затваря очи и посочва - късметлията е пълничък химик или нещо такова. Забранено е, но тя откъсва снимката, а когато синът се ражда, му я поставя в рамка с обяснението, че баща му е загинал в Далечния Изток. Преди и сега се редуват в галоп, особено след като приятелката на сина е скъсана на изпит от професора, който всъщност е баща му. Идентифицират го по снимката, а той нищо не подозира. И се започва екшънът - изнудване, отвличане, каскади, кавалерство, недоразумения... Олелия. Докато най-сетне възрастните не се целунат. Отдавна не бях се смяла на руски филм, въпреки че екшънът е в повече, пък и бутафорен.
В "Нищо и половина" героинята на Ирина Мирошниченко е просперитетка с познатата още от "Тази сладка дума - свобода" руса грива. И е вече свекърва. Сама е отгледала сина си, тъй като любимият й кукловод заминал нанякъде си. Не щеш ли, в една прекрасна петербургска вечер той (Сергей Шакуров) е на гости у приятеля си шоумен (Михаил Боярски), който го изненадва с момиче на повикване. Тя е миличка, наивна и непохватна. Той е мрачен, объркан и непохватен. Чудно биха си изкарали, ако той не споменава името на едновремешната си любов. Девойката се изопва. Не щеш ли, онази пристига - царствена, делова, надута. Малката е в гардероба. След крясъци и закани идва ред на тъжната равносметка на изисканата дама - самотата на нощите, тайните сълзи, дългото очакване... Той най-сетне проумява, че синът й е и негов, но това чува и девойката. Когато я открива, майката повиква сина. Оказва се, че той е сутеньор на булка си. Тя се втурва към Нева. Младежът - след нея. Спасява я. Възрастните са в ступор. Петербургската утрин е ведра. Настроението ми също, когато най-сетне филмът свършва. Мирошниченко вилнее като пенсионирана манекенка, Шакуров се помайва като Иванов, а непознатата млада актриса се трепе да обайва камерата. Всуе. "Нищо и половина" е най-адекватното заглавие, което съм срещала напоследък.
"Мъж за млада жена" е анонсиран в каталога като "лирична комедия" с участието на Олег Янковски. Но колкото е комедия, толкова и Янковски играе в нея. Иначе филмът е замислен амбициозно - спомени на антрополог-инвалид (Михаил Глузски) за експедиция в Африка (в черно-бяло) са не само контрапункт, но и катализатор на колизия в семейството на дъщеря му (Лариса Удовиченко). Съпругът й, заможен бизнесмен около 50-те (Регимантас Адомайтис), е влюбен, естествено, в млада актриса. Непрестанно я дарява с цветя, докато жена му маже ли, маже лицето си с всевъзможни маски за подмладяване, а атмосферата в къщата напомня филм на Михалков. Клетницата не е самотна в борбата с възрастта - и нейният човек търси еликсира на вечната младост. Най-сетне го намира в рога на носорога от зоологическата градина - т.е. прилага на практика антропологическите знания на тъста си. Спретва си тинктура. Скрива я в гаража. Опандизват го, естествено. След няколко месеца принудителен труд излиза, гаражът го няма, актрисата е с младеж, тъстът тича насреща му, а съпругата му е десет пъти по-свежа от изгората. Той е ошашавен, тя му обяснява, че докато събирали багажа от гаража, намерили бурканче със сладко и го хапнали. През цялото време се усеща напън за ирония: към лековерието на застаряващите или към меркантилността на младите; към вторичността в изкуството или към новата класа, но на филма просто не му достига енергия да се издигне над битовата регистрация. Мурад е автор на сценария заедно с баща си Максуд Ибрахимбеков, но като че ли филмът е сниман не от младия, а от стария.
"Присъда" (реж. Всеволод Шловски) пък си е ни повече, ни по-малко ерзац на петоразряден американски екшън. Нещо повече - заснет е изцяло в Щатите. Няма що, пипната работа - и мафиоти, и екстериори, и интериори, и стрелба, и фатални жени... В Сибир може и да му се радват, но когато го излъчиха по БНТ, каналите масово се превключиха. Ако ще гледат хората екшън в Америка, по-добре да е автентичен, с Брус Уилис и Брук Шийлдс например, а не с Леонид Куравльов и Лариса Гузеева...
Ако тези филми демонстрират намеренията и уменията на четирима руски режисьори да уцелват масовия вкус чрез стрелба с "развлекателното кино", "Без предел" на Марлен Хуциев е безпределно далече от тях. Всъщност си е там, където открай време е стъпил здраво неговият автор - върху мъничката, но дълбока територия на размисъла за човека и неговите същности, за живота и неговите изненади, за морала и неговите изкушения, за чувствата и техните метаморфози... От лиричността на "Двамата Фьодоровци" (1959), през всекидневната метафорика на "Заставата на Илич" ("Аз съм на двадесет години", 1965) и "Юлски дъжд" (1967) или монотонната патетичност на "Послеслов" (1983) Марлен Хуциев изгражда свой филмов език, в който възвишената поетичност се влива в трескавата делничност и от търкането помежду им изскачат философски обобщения. Това кино е скромно, деликатно, но честно и развълнувано - независимо дали става дума за краха на велики идеали или за сюжети на всекидневни спорове. Неслучайно "Заставата на Илич" е преименуван (и съкратен) на "Аз съм на двадесет години" - неприятни са идеологическите му внушения, невъзможно е да се случат на екран през 60-те...
В "Без предел" отсъства ритъмът на "Заставата..." или на "Юлски дъжд", където камерата неуморно скача от лица към улици, от чадъри към телефони, от караул към купон... Този филм е съзерцателен, спокоен, немногословен - като беловлас мъдрец. Но и в него неизбежно присъства Хуциевото пристрастие към дългите планове, маниакалното му внимание към детайла, вторачване в човека... Ако "Послеслов" е спор върху живота и неговите изненади между двама - зет и тъст, "Без предел" е диалог между младостта и старостта на един и същи човек. Спомени и страхове, блянове и изгубени илюзии, градове и дансинги, реки и брегове, срещи и раздели, болки и радости се нижат плавно, тъжно и нелогично в съзнанието на интелектуалеца-здравеняк около 50-те Владимир Иванович (Владислав Пилников). Собственото му минало се материализира в лицето на Володя (Алексей Зельонов), пред когото е всичко, дори и изборът. Сменят се сезоните, сменят се епохите, сменят се хората, сменят се любимите, сменя се Русия - нищо не прилича на вчерашното, листата са обрулени, а реката си тече. Абсурдът се превръща в част от реалното човешко битие. Шизофренията - в отвъдклиничен опит за обемане на криволиците на Аз-а. Затварянето на годишния цикъл - в горестна равносметка за съдбата на Русия... Навремето критиците неуморно сравняваха метафориката на Хуциев с тази на Антониони. И днес е така - но ако в "Отвъд облаците" героят е воайор на чуждите животи, в "Без предел" наднича в собствения си. Филмът на Антониони-Вендерс е протяжен само като усещане, а този на Хуциев е действително без предел. И без да си признава, става ясно, че е сниман мъчително и дълго. Но дори и такъв, той е монолитен в своята сърцатост. И е наистина представител на вида кино, обречен на изчезване, както го представи Георги Дюлгеров.
Всъщност чак на петата вечер, когато видях "Без предел" и за пръв път Хуциев на живо, изпитах истински дива носталгия по руското кино - по месианските откривателства на Тарковски, по сардоничния документализъм на Герман, по артистичните пируети на Михалков, по ироничното човеколюбие на Данелия, по калейдоскопичната дидактика на Соловьов, по трагикомичната сантименталност на Рязанов, по ... Много са. И младите снимат.
Искам да отида в Русия. А дотогава ще се утешавам с постмодерната шега от пространството на ресторант "Планет". От стената намига плакат "Гледайте съветски филми".
Геновева Димитрова