Защо да бързам?

Разговор с Алексей Герман

- Вие сте президент на фонда "Дом на киното плюс". Защо бе създаден той?
- Измисли го кинокритикът Виталий Потьомкин - напълно справедливо. По принцип художниците не са длъжни да се обичат помежду си - това е противоестествено. Но не е задължително и да се унищожават един друг. Тази сдържана нелюбов е полезна тогава, когато могат да работят, но когато не могат, тя трябва да се уталожва и по някакъв начин позициите да се сближават, за да се помъчим да си помогнем. Затова е измислен и фондът - да помага и да бъде полезен на Петербург. Градът също има нужда от свое кино.
Сега, когато тече скандалът с Чубайс, който може да му струва и поста, си спомням един наш разговор от началото на лятото. Оказа се, че той се интересува от настроенията на интелигенцията, и тогава му казах, че при комунистите се чувствахме по-добре, тъй като се събирахме по кухните и се обичахме. А сега не се обичаме и това е противно. За съжаление, повече говорех аз, отколкото Чубайс. Опитвах се да му обясня, че не е зле понякога да се вслушва в мнението на артистите, те може и да говорят нелепости, но в крайна сметка с нюха си, с кожата си улавят точно ситуацията в страната. Ние сме като канарчетата, които някога висели в рудниците. Ако канарчето издъхнело, значи мигновено трябвало да излизат - имало газ. Опитвах се да обясня на Чубайс, че телевизията е най-голямото ни зло и ако някой застрашава стабилността на обществото, това са НТВ и ОРТ. Защото ги държат частници, хора, които нямат представа от демокрация. Сам се сблъсках с това. В НТВ ме излъгаха, ама съвсем ме излъгаха - обявиха, че са отпуснали пари за продължението на производството на филма ми, че са ги дали дори, а после - че няма да ги дадат. Ако имат възможност, някой ден и врата могат да ви извият. На което Чубайс ми отговори, че те са прекрасни, необикновено достойни хора. И друго се опитвах да му обясня - че болшевиките не са сбъркали съвсем, когато са определили киното като най-важното изкуство. Тъй като хората могат да бъдат убеждавани само със средствата на изкуството. Никакви диктори в нищо не могат да ги убедят. Вестници четат ограничен брой хора. С думи никого не можеш да убедиш. А виж, чрез игралното кино можеш, защото, ако човек умира и вика "Предайте на Илич, че Зиновиев, Каменев, Риков, Троцки и още двадесет и два милиона човека са предатели", всички плачат и му вярват. Защото това е художествено въздействие.
- Съществува ли все пак "петербургско кино"?
- Да. Номерът е в това, че ние бяхме по-далече от началството в сравнение с московчаните и нас по-малко ни командваха. Тях веднага ги купуваха. Разбира се, имаше ги Данелия, Хуциев, Абдрашитов. Независими. Но какво от това? А някъде около Бологово влиянието на началството замираше. Ето защо тук можеше да съществува Иля Авербах със своята пура. Динара Асанова със своето пиянство. Те правеха своето тихо, камерно кино. Тук можеше да съществува Володин, там трябваше да съществува Гелман. Също талантлив човек, нали така? Общественик, а Володин... Затова там правеха спънки на Ефрос, а тук, навярно, щеше още да е жив...
- Не смятате ли, че на киното въздействаше самият град, митът за Петербург, литературата, културата...?
- Не, каква ти литература! Я си спомнете Ленинград от 60-те, когато Георгий Александрович Товстоногов ме взе в своя театър. Тогава там работеха Олег Борисов, Павел Луспекаев, Доронина, Кирил Лавров, Полицемайко, Шарко, Лебедев, Басилашвили и т.н. А преди тях - Борисов, стария Фрейндлих, Черкасов, Толубеев, Горбачов. Тръгваш салам да си купиш, на театрална сграда попадаш. А сега в театъра остана само Додин. Какво толкова се случи? Красотата си е същата. Нева все така величествено си тече... Но колкото и странно да е, хватката в киното е в това, че петербургската общност е далеч по-силна от московската. Дори такава групичка, като Сокуров, Мелников, Бортко, Овчаров, Мамин, Огородников, Ковалов, Балабанов. В мъничка студия.
- Какво ви накара да се преместите в Москва?
- Обстоятелствата. Един писател навремето каза за мен, че съм наследил най-лошите черти на баща си и майка си. Семейството ни наистина бе странно съчетание. Татко беше корсар, авантюрист, такъв един огромен, здрав, ужасно заядлив. Много пиеше. Всяка вечер изгълтваше по бутилка коняк. Когато веднъж не я допи, а се напи, разбрахме, че е болен. А мама беше тиха еврейка, която се боеше от всичко. Когато баща ми почина, оказа се, че има два паспорта. Единият беше изгубил и негов приятел, началник в милицията, му издал втори. После намерих първия паспорт, ала никога не го показах на мама, тъй като върху него с червило беше написано: "Юра, обичам те".
Близки на баща ми си спомняха, че когато Сталин умрял, приятелката му Олга Бергхолц му звъннала някъде от строителството на канала "Москва-Волга" или нещо такова. Татко казал: "Чувстваме се прекрасно!", а тя от ужас треснала слушалката. Това беше татковото усещане, че всичко ще бъде чудесно, че нищо страшно няма да се случи. Не съм го наследил. Казват, че последните думи в някаква степен определят характера на човека. Разказват за пруски крал, че когато свещеникът четял над главата му "Гол ще си отидеш", той отворил очи и промълвил: "Не гол, а в мундир". И издъхнал. Последната фраза на татко беше: "Деца, защо не отивате да спите?". Той беше поразително мъжествен, на никого не досаждаше, а после намерихме у него бележка: "Дано да умра, без да кокетнича". Той имаше още едно изключително свойство - съумяваше да види в хората това, което аз никога не успявам. Веднага виждам в човека гадното, а за доброто ми трябва доста време. Баща ми умееше. Ето, Лапшин например. Той беше известен милиционер. Не попада в лагер само защото през 1936-та го изпращат в Кавказ. Стига до генерал. И баща ми написва за него роман, изкарва го необикновен човек. После аз заснех филм и ми беше страшно интересно, тъй като снимах живота на родителите си, знаейки как ще свърши всичко, че всичко ще се окаже лъжа. Всякак можех да заснема филма, тъй като всичко беше описано напълно документално. Запознах се с този милиционер. Той беше глупак. А баща ми видял в него изключителни черти.
- Странно, все пак вие сте отраснал в абсолютно благополучно семейство. А битът във филмите ви е толкова тежък, душен.
- Но аз виждах, че всичко това всъщност е неблагополучно.
- Не и във вашия дом.
- Как така и в нашия дом. Добре де, войната не ме е докоснала. Тоест докосна ме, но не така, както моето поколение. Хората гладуваха, а ние живеехме в хотел "Интурист" в Архангелск. В такъв комунизъм живеехме. Бяхме сити, нямахме проблеми. Веднага след войната имахме прислужница... Мама се върна от емиграция, тя беше съвсем различен човек. Изключително интелигентна жена. Баща ми беше царски офицер, възпитавал се е в батареята, заради това беше и образован, и необразован. А мама - внучка на статски съветник, работил в Светия синод, проумяваше положението и го мразеше. Пълно несходство в политическите възгледи. Татко започна да презира всичко това някъде в 1950-та, а дотогава два пъти беше вечерял със Сталин, където Шолохов пеел, Фадеев танцувал. Баща ми тогава беше много популярен, поставяха го при Мейерхолд...
- А вие бяхте...
- Аз бях пионер и помня само някакви странни и несъвместими неща. Винаги имахме шофьор, а преди войната - готвачка и бавачка. В кухнята скубеха планини от яребици и глухари. Имахме и "рибен гувернант" - човекът, който идваше да чисти аквариума... Изведнъж си помислих: "Трябва всичко да се разбие, трябва промяна. Нима така ще умра?". В един момент установих, че с жена ми живеем само в една стая от четиристайния ни апартамент. Момчето ни замина в Москва. И аз настоях да променим всичко. Просто се заинатих и отсякох: "Край. Тук повече няма да живея. Ще идвам тук, градът е красив, лесно можеш да се залепиш за него".
- Но нещо ви кара все пак да се отлепвате от него?
- Навярно останките от корсарския характер на баща ми. Не ми се живее, когато всичко е програмирано. Ето, сега завърших филм. Някои ще го харесат, други - не, но така или иначе навярно ще предизвика интерес. Народен артист съм, имам две държавни награди. Да предположим, че ще имам три държавни награди, четири, и какво от това? Нещо в живота трябва да се руши. Но как? Да допуснем, че нашият герой в този филм вече се е пречупил и е станал клошар. Но у мен няма и помен от клошарство. Между другото, за тази роля пробвах изумителния актьор Александър Ширвинд. И всичко вървеше гладко до момента, когато той трябваше да играе клошар - всички се разсмяха. Приисква ти се да му поднесеш коняк с лимон и лула. Въпреки че е прекрасен, той е абсолютно необработен за кино. Същото се отнася и за Олег Ефремов. С него веднъж дори история измислихме. Когато ме изгониха от студията след "Моят приятел Иван Лапшин", режисьорът Александър Белински ми доведе Ефремов, с когото не се познавахме. У нас нямаше нищо, ядяхме някакъв борш и Ефремов казва: "Хареса ми филмът ви и искам с нещо да ви помогна". Аз отговарям: "Предлагам ви следното. Ще започнем филм. На мен няма да ми разрешат да снимам, но на вас - да. Ще ви бъда нещо като кинематографичен консултант. Вие ще играете, а аз ще снимам. И с вас ще заснемем "Граф Монте Кристо", само че съвременен, съветски - връща се от чужбина, за да отмъсти на всички, виновни за тукашното му затваряне". Но отново ме реабилитираха и нищо не направихме. Все ми се струва, че Олег можеше страхотно да се справи с тази роля. Защото той притежава качества, досега неизползвани. Всички знаят, че е мек, а всъщност може да бъде много твърд.
- Умеете охолно да се разполагате във времето. Вече няколко години снимате последния си филм. Какво е това - спокойствието на човек, който вече е влязъл в историята? Не съществува ли за вас страх да не закъснеете, да не смогнете?
- Страховете ми са два - да не смогна и да направя нещо много лошо. Вторият е по-силен. Затова и не бързам. Освен това, тъй като вече за мен и вицове разказват, едва ли има значение дали ще снимам филма си пет или десет години. Доскоро наричаха Хуциев "дядото на руската пролонгация", но аз го задминах. Макар че съм невинен - снимаме на трактор например, и изведнъж пристигат някакви хора:"Извинете, другарю режисьор, но толкова дълго време не плащате, че си прибираме трактора". Така минава половин година. А после - снимаш същото, но от друга гледна точка. Вече съм се примирил с това. Децата, които играеха, междувременно пораснаха, наложи се да търсим други за озвучаване, трябваше да са и добри, защото може да се съсипе филмът. Починаха възрастни актьори. Почина и вторият ми режисьор. После и Витя Михайлов, такъв актьор, и той почина. Значи, трябва да се търсят други гласове. И осъзнах, че не трябва да бързам, не трябва да се суетя. Макар че всичко вече съм завършил и дори го показах на френските продуценти. Те го гледаха. И ми поолекна.
Разговаря Олга Хрустальова

Коммерсант Daily
27 ноември 1997 г.